Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.234.13.175) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Лек живот — Velicka Nastradinova PlovdivLit

Velicka Nastradinova in PlovdivLit

 

Лек живот  0.00 / 5

Кой не мечтае за лек живот? Рядко се случва. Но и в най-противния живот все има искрица надежда, та само най-отчаяните се решават да го напуснат драговолно.

 

Един китайски мъдрец възразява картинно срещу това.

 

Ама какви ги говоря? Какво ми влизат в работа китайците? Почти всички религии забраняват самоубийствата и пак не ги слушат. Какво? Няма - „какво”!

 

Всеки да си живее живота както му харесва.

 

Хайде де! Вие да не сте си харесали точно този живот? Всеки кара както може. Това е. И повече нямам да се занимавам с въпроса. Само ще ви дам примери. Като че са ви нужни!

 

Но аз съм твърдоглава. Ще си пиша. Вие четете, ако искате.

 

Та, за едно момче бил проектиран много лек живот. Единият му дядо - собственик на маслобойни, богаташ. Другият - голям началник в БДЖ. И за министър го гласят. Майка му - хайлайфна дама, учила в чужбина. Баща му - инженер в БДЖ-то. И той учил някъде извън България, но за разлика от майката - завършил. И той - на висок пост, като дядото. И той някой ден може да стане министър.

 

Освен споменатите маслобойни, семейството притежава обширен етаж и магазини на Витошка, голяма къща в родния град на момчето, винарски изби, фурни и кой знае още какво.

 

Него го отглеждат бавачки, глезят го, живее си по-хубаво и от царските деца.

 

До времето, когато се възцарил пролетариата. Момчето вече било влязло в железопътното училище. Ей тъй, по традиция. Нали нещо трябва да се учи? Не му се учело, в ума му се въртели названия от рода на Париж, Монте Карло, Хавана, Пуерто Рико… И все такива.

 

Само да го избута това учение. Но когато иззели имотите на дядовците и уволнили бащата, станало ясно, че ако не се учи, няма да сполучи.

 

Дядовците и бабите не издържали промяната, споминали се. Бащата бил изпратен в някакво западнало депо из Североизточна България. Може и в Северозападна. Майката прежалила всичките си фасони и тоалети и станала първоначална учителка. Трябва да се работи. Който не работи, няма да яде.

 

Щом момчето завършило, веднага било разпределено в някаква невзрачна гара. За пръв път и чувал името, макар че е от семейство с традиции в БДЖ-то.

 

Няма как. Отишъл. Там го посрещнал началникът на гарата, здрав наш другар, предупреден, че ще му пратят една буржоазна издънка, дето трябва да се превъзпита.

 

Превъзпитанието започнало така:

 

- Име!

 

(Като че ли документите на бъдещия подчинен не били пред него на бюрото.)

 

- Господин Маргаритов.

 

- Какъв господин си ти, бе? Вече няма господа. Ние сме другари.

 

- Така са ме кръстили.

 

- Що не ти викат Динко?

 

- Не може. Динко е съкращение от Костадин. Аз съм Господин.

 

- Ще ти дам аз на тебе един Господин! Ще си смениш името!

 

- Как? Другар Маргаритов ли да стана?

 

- Марш оттук! И ще се подиграва! Захващай си работата и не ми се показвай често пред очите.

 

Невъзможно. Гарата е малка и Господин все се мярка в полезрението на началника. Каквото и да прави, все не е добро. А онзи се подиграва с името му, макар че старият учител от не толкова близкото село разяснил, че това е превод от гръцкото Кирил.

 

Да се пише тогава Кирил и точка.

 

Няма.

 

Ще му разкатая аз фамилията на тоя Господин.

 

Господинът живее в някаква олющена стаичка във ведомствената постройка на гарата. На определени гари са предвидени - да има къде да пренощуват служителите от подвижния състав на БДЖ-то при нужда. И някои от съвсем закъсалите работници, като стрелочника бай Ламби. Той е от съседното село, но то е бая далече, а и братята му се разполагат в бащината къща. И той, ведомствената сграда е обитавана от бай Ламби с жена и дъщеря, Господин и проходящи машинисти и огняри.

 

Ако сте забравили, аз да ви припомня - тогава локомотивите били парни. Това означава, че огнярите постоянно хвърляли въглища в пещта, за да се поддържа огъня под парните котли и влакът да върви. Тези огняри били истински черноработници, омазани със сажди.

 

В избата на ведомственото жилище имало нещо като баня - циментово стайче с бойлер, който също се поддържал с дърва и въглища.

 

Началникът „вменил в длъжност” Господин да се грижи за бойлера, та и той да се поизцапа със сажди. Това не влизало в работата на младежа, който на всичко отгоре имал „по-висок ценз” от началника и би следвало той да е началник гара. Всъщност, той управлявал движението, но нали не е от „нашите”, да си стои и да слуша.

 

Слушал. Работел съвестно, както е редно за гордото звание железничар. По онова време било престижно. Самият цар Борис ІІІ от време на време подкарвал някой локомотив. Народът гледал и благоговеел.

 

Децата мечтаели да станат машинисти. Следващото поколение - шофьори, после - пилоти, космонавти… Сега не знам какво искат. Може би, да са холивудски звезди. Времената се менят.

 

Е, то и нашият човек си представял как се подвизава из Монте Карло и Хавана, както ви съобщих, но си стоял на забутаната гара, посрещал и изпращал влакове, хапвал там нещо, добре, че имал купони, които ме разрешавали да купи половин черен, клисав хляб. На другите, обикновените хора, се полагало четвъртинка. Абе, какво знаете вие, дето си хвърляте закуските? Хайде сега, и с вас ще се занимавам!

 

По някое време Господин получил писмо от майка си. Баща му се е разболял от скоротечна туберкулоза. Тогава било невъзвратимо. Смърт. Та да се подготви.

 

Преди това го извикали по телефона. Майка му предала Богу дух. То и нейното не било лесно. От знатна дама да стане проста начална учителка. Тормоз.

 

Когато Господин отишъл на погребение, заварил две. И баща му си тръгнал. Негли преценил, че жена му няма да се оправи сама из небесните пътища. Така Господин можел да ползва не три, а цели шест дни отпуск.

 

Върнал се, като носел само снимки. Вещите на туберкулозните били унищожавани, и то - с право. Заразни са.

 

Поел си отново задълженията. И нали бил тъжен и разсеян, недогледал нещо и прословутият бойлер експлодирал. Не, не като сегашните, те не оставят живи души наоколо. Там се измъкнала някаква вода и врялата вода заляла краката на младия мъж. Зверска болка, а помощ само от жената на бай Ламби, които му маже изгорените места с някакъв собственоръчно приготвен мехлем. Не е възможно да се спи, адски боли.

 

Една сутрин замаяният от болки и безсъние Господин тръгнал по релсите. Не понасял повече.

 

Олеле, олеле, нещастна фамилия. Трябва да се сложи край на страданията.

 

Той се отдалечил от гарата, легнал на релсите и зачакал да мине товарният влак.

 

Гледал синьото небе без съжаление и молел Бога да му прости.

 

Тогава някой започнал да повтаря името му и над него се надвесила дъщерята на бай Ламби, разплакана и безутешна. Дърпала го, увещавала го да стане, а когато все пак сполучила да го отмъкне от релсите, го прегърнала и поляла със сълзи.

 

Дотогава той дори не я забелязвал. Но тя го следяла и ето, сполучила да го отърве от самоубийство.

 

След подобни случаи някак е редно хората да се оженят.

 

То, и какъв избор има? На тая гара - само един Господин и една Васка.

 

Началникът одобрил. Отпуснал по-голяма стаичка за двамата. А Господин се заел да сбъдне мечтата на Васка - тя да завърши гимназия и да има право да продава билети. Няма да тежи все на ръцете на бай Ламби и на Господин. Началникът отдавна се канел да иде на по-важна гара заедно с жена си, която продавала билетите.

 

Васка изкретала някак задочно обучение с Господинова помощ, взела диплома и след заминаването на началническото семейство станала билетопродавачка. Друго нещо си е да имаш документ. Но Господин още доста време управлявал гарата като помощник, без да е началник. Не е наш човек.

 

Когато станало пределно ясно, че наш човек няма да дойде на тая никаква гара, най-после го назначили.

 

И какво? Пълен комфорт. Бай Ламби се пенсионирал и отишъл с жена си на село, защото братята му се изселили в голям град, почти 30 000 жители. Такива им били мерките за големина.

 

Бай Ламби разработил двора, по някакво постановление получил право да продава зеленчуци на пазара и нещата почнали да се уреждат. Носел от останалата стока и на младите. Изглежда ги подхранил с витамини, та най-най-най-после се родило дете. Ламби. Радост и доволство за цялото бай Ламбево семейство. Само на Господин все не му било угодно. Четял, вземал книги от селската библиотека, но я изчел. За книги тогава имало опашки. Той се сприятелил с един книжар от близкото градче и събрал доста добри произведения от онези, скрити за свои хора в книжарските чекмеджета. Обичал пътеписи. Чрез тях пътувал.

 

Понякога вземал някой град и отивал в някогашния околийски градец. Васка само го молела да й носи списанието „Жената труженичка”. Там накрая имало снимки от новата мода. Да знаем как да се обличаме. Господин ходел и на кино.

 

Веднъж попаднал на някаква програма от наградени документални филми. Един от тях го поразил. Траел не повече от десетина минути. Там, в Югославия, в тъмна бедна стая на пода спяло семейство. Жената ставала, запалвала газена лампа, правела закуска на мъжа, изпращала го, после се заемала със задълженията си - подклаждала огън в огнището, окъпвала детето в старо корито, нахранвала го и отивала да се погрижи за болна възрастна жена, едва дишаща. Поизмивала и нея, хранела я, като се стараела да не я задави, завивала я и почвала да готви, да пере, да върши тежка работа в полумрака. Единственото прозорче било много високо.

 

Вечерта мъжът се връщал, ядял, лягал под чергата и захърквал.

 

Тогава тя вземала стълба, качвала се и надзъртала през прозорчето. Чакала да види влака. Той минавал за секунди, осветен, бляскав, устремен нанякъде.

 

Слизала бавно. Ето, и днес е съзряла как светът се движи. Лети покрай нея сияещ. И къде ли отиват тези щастливци?

 

Единствено развлечение за тая бедна душа.

 

Господин осъзнал, че е облагодетелстван. Може да се разходи, приготвят му храна, спи на легло, а не на земята, и от прозорците му се вижда безкрайният железен път. Това, което за него е еднообразно задължение - минаващите влакове, за някой друг би могло да бъде едничък светъл миг сред потискащата тъмнина. И този нещастник да приема тягостното си съществуване като живот.

 

Дошъл и по-млад стрелочник - женен. Семействата се сдружили по неволя, а Васка почнала да готви по-добре, научила я другата жена, готвачка. Тя открила бюфет, станало някак оживено. От селото идвали да се почерпят, след като кръчмата затваряла в девет часа според нареждането.

 

Малкият Ламби тръгнал на училище и отишъл да живее при баба си и дядо си. Господин и Васка си купили телевизор след дълго чакане, но така било тогава - за всичко се чакало - и за хладилник, и за нафтова или електрическа печка, за бойлер… Другите неща няма да ги изреждам. Правилото било: плащаш, чакаш година и половина и получаваш. Щом си обикновен човек. За по-важните тези ограничения не важели. И за хитреците. Много бил разпространен принципът: „ти на мене, аз - на тебе”. И доста неща ставали само с връзки. По тоя начин те се снабдили и с хладилник, и с чушкопек… Абе завъртели дом. Дори ходели с безплатни билети до Източна Германия, да си купят одеала, килим, бельо, дрехи, обувки и платнен шезлонг за бай Ламби.

 

При второ пътуване донесли магнетофон с ролки и колело за малкият Ламби. Няма да изоставаме!

 

Годините си вървели, малкият завършил прогимназия и заявил, че иска да учи във ветеринарен техникум. Добре. То, сега от БДЖ-то полза няма. А ей го зоотехникът, който обхожда селата да кастрира животни, чак и моторетка си е купил. Да иде детето. Нека е на чуждо място, но в град ще бъде. И после няма да чака за месо с купони, все се намира като за зоотехник.

 

Ламби се върнал доста поотракан и почнал да обикаля селата с мотор. После и с лека кола. Може да е Запорожец, но нали е кола? Вози. И месото му е в кърпа вързано. Господин и Васка и те се облагодетелствали покрай него. Има и по-добър живот.

 

И тогава станало голямото разбъркване. Господин и Васка отдавна били за пенсия, та се уплашили, че новите ще ги уволнят, но се чуло и доста чудно нещо - връщали национализираните имоти.

 

Ха така!

 

А Господин колко ги има! Тръгнал да ги прибира. Много бе!

 

А наизлезли и хора с пари. Купуват. Може и да се продава. Господин прежалил една маслобойна и пратил Ламби в София да следва. Друго си е ветеринарен доктор. После се усетил, че няма защо да продава. Ония, паралиите, плащали луди наеми (според Господин) за етажа и магазините на Витошка, някакъв консорциум се заинтересувал от лозята и винарските изби, някакви кооперации - от земите му. Забогатял човекът.

 

Рекъл да се изсели от това забравено от Бога място. Не му се ходело в София. Спомените от там били смътни. Изгонил квартирантите и ремонтирал дядовата къща в родния си град. Там поне имал братовчеди, останали и някакви приятелчета от детските години. И те - богати.

 

Стегнали се с Васка, бай Ламби и тъщата да се местят. Но без никакво предупреждение Васка хлъцнала и се споминала. Бай Ламби останал в селото при нейния гроб и при жена си. Господин много не се нажалил, тая Васка отдавна му досаждала. Изтрайвал я. Сега възнамерявал да даде пари на сина, та да си открие ветеринарна лечебница.

 

Не би. Ламби взел парите (в долари) и поразил баща си с изказването, че мисли да се изсели. Къде? В Нова Зеландия. Ама чакай бе! Поне да беше в Австралия.

 

Не. Той довел приятелката си, и тя ветеринарна лекарка, състудентка. Целунали Господин и отпътували. Искат Нова Зеландия хората. Омръзнала им тая одрипавяла България.

 

Е, то и Господин някога мечтаел… за какво ли не. Ще се върнат. Нека да видят свят.

 

Но, оня, обратният нам свят ги приел. Господин бил осведомяван, че работите вървят добре. Наели са голяма къща. Може и да я купят.

 

Ами тия пари у Господин? Да си ги харчи със здраве.

 

След още някоя година го поканили да види внук си Господин, тъкмо бил се родил. Абе ние новозеландчета ли ще произвеждаме?

 

Господин най-после се размърдал. Първо отлетял да види внука си, после се заселил във възобновената къща на дядо си. Канил и бай Ламби. Не. Там, дето са, добре им е. Имат и крава.

 

Какво да прави сам в голяма къща? Наел си слуга. Но онзи все гледал да докопа питиетата на Господин и не вършел кой знае колко работа. Братовчедите го канели от време на време. И той - но в ресторант. А колко гости е приемала дядовата къща!

 

Най-близката съседка излязла оная, халосаната акушерка, с внук и снаха. Приятни хора. Донесли му баница за добре дошъл.

 

Господин завел всички на ресторант. Много весела вечер.

 

После Господин бил на обяд, на кафе… Той пък…

 

И по някое време Господин поканил акушерката, налял питие и изповядал, че е много самотен и му трябва жена.

 

Тя въобще не се сетила за какво става дума и веднага му предложила снаха си. Чудесна икономка ще бъде. Всичко умее.

 

Господин разбрал, че тъй направо няма да се получи и подхванал обходни маневри. Назначил снахата за икономка с висока заплата и всички там осигуровки и застраховки. Тъкмо. Жената от три месеца си търси работа. Съкратили я от болницата, а навсякъде искат млади хора. Тя не че е престаряла, но…

 

Добро, добро работно място. Все едно си е вкъщи. Готви в своята кухня, разнася, пренася…

 

Господин попитал няма ли да е по-лесно, ако отворят комшолук т.е. вратичка между градинките на двете къщи.

 

И станало съвсем приятно. Той имал беседка, при добро време сутрин там закусвали всички. Два-три пъти Господин завел акушерката на театър, на концерт и оперета. Тя много си падала по оперетите.

 

Тогава ще идем в София, в Музикалния театър. С такси.

 

Ама, много пари…

 

Парите не са проблем.

 

Ей, ама то било цяло удоволствие.

 

И най-после Господин се решил. Почтително я помолил да му стане съпруга, защото не му е толкова нужна икономка, а близка душа и семейство. Наша Мара отворила широко очи и едва се сдържала да не издума:

 

„Господи, какво е това чудо? Двама да ме искат! Когато му трябваше мъж, никакви ги нямаше, сега се струпали! Аман бе!”

 

Почнала да увърта и с неудобство задала въпроса защо не вземе снаха й! Я колко паралии се уредиха с по-млади булки.

 

Господин отвърнал:

 

- Няма да ставам за смях като онези малоумници. Жената трябва да ми е прилика. А тебе те харесвам отдавна - помълчал и добавил. - Помня те още като ученичка с бялата якичка и с плитки.

 

Акушерката също го помнела. Когато го видяла сега някак не го възприела - вместо момче, пред нея - дядо. Все едно, че се е докарал с маскарад с бяла коса и бръчки. Пропуснала да го види като мъж. В настояще време той бил един опънат, строг, чист, да се знае, че железничар е гордо звание.

 

Господин усетил колебанието й, казал, че й дава време да размисли, но за себе си е взел решение.

 

Тя измърморила:

 

- То, никога не е късно човек да стане за посмешище.

 

Той й посочил добри примери.

 

- Кой се подиграва на Генерала и Генералшата. А дъщерята на полковник Михайлов не се ли е омъжила към осемдесетте, че и четири години поживяла с доктор Ников?

 

Тези сведения Господин получил не само от братовчедите, но и от снахата. Тя се радвала за тая намъчена жена - свекърва си. И почнала да я подработва, докато в последна сметка акушерката рекла:

 

- Щом да не опитам? Бракът е удобство, а не - робство. Ако ми докривее, ще се разведа.

 

И не само се разписали в кметството, ами и викнали поп Апостол да ги венчае вкъщи.

 

Онзи пък, какъвто е серт, направо изприказвал, че никакви колебания не бива да има, бракът е благословен от Бога, в Америка хората се женят и на сто години и все такива. Той ходил там, споделил впечатленията си, Господин пък разказал какво е в Нова Зеландия… И станали приятели.

 

Редовно може да ги видите как се черпят в „Белия лебед”. И не само там.

 

И какво й станало на Мара? Само се преместила пет метра на югоизток в чудесна голяма къща.

 

Внукът Калин си устроил кабинет в нейната стая - разположил си бюрото и новият компютър, който Господин му подарил по случай завършването на осми семестър в университета.

 

Да им се и на парите! Когато ни трябваха, нямаше ги. Сега заваляха.

 

Я да помогнем. Да облечем госпожа Маргаритова като истинска дама. Да купим кола на момчето, задето вече му вика „дядо”. На икономката да връчим тлъста премия за Коледа… И да идем в Монте Карло.

 

Калин с възторг приел идеята. Маргаритова - не чак толкова. Според нея хазартът бил разврат. Снахата пък съвсем не ще. Кой ще гледа кучето и канарчетата?

 

И се понесли тримата. Цъфнали в прочутото казино. Госпожата раздала по 200 евро и постановила:

 

- Щом ги загубим, излизаме.

 

Ами като потръгнало на нея самата! Мъжете пропилели парите много бързо и сега седят и я насърчават и тя да се провали. Не и не. Печели пустата му акушерка, а онези се смеят и се черпят за нейно здраве. Забавление ви казвам.

 

По някое време й омръзнало. Прибрала доста пари и обявила:

 

- Сега аз ще ви разкарвам из Франция.

 

Готово.

 

Господин искал Париж и Сен Мало, а Калин съвсем неочаквано заявил, че държи да види брат си - нали се сещате, онзи най-малкият Камий.

 

Мара позамълчала, но храбро отвърнала:

 

- Защо не? - и заповядала всички Камиевци да бъдат предупредени. Ще се срещнат някъде из Париж.

 

Не. Камий старши ги кани в дома си. Непременно.

 

Е, щом е такааааа…

 

Отишли.

 

Още от входа на двора най-малкият Камий се хвърлил на врата на брат си, търкулнали се по моравата, а детето му прошепнало, че иска той да му бъде татко. Тъй, де. Да има с кого да хвърля топка и да се надбягва. Хубаво нещо е млад татко, не като…

 

Това си останало между тях. Другите Камиевци и новата снаха били любезни и засмени.

 

Камий старши харесал този си внук още когато го видял в България. Но сега останал съвсем доволен и обявил, че и него ще включи в завещанието си. Гледал с учтиво внимание Господин, май се поинтересувал от финансовото му състояние.

 

Ако е до голяма къща, и Господин има, макар и без толкова обширен двор. Но притежава и етаж на Витошка, магазини, винарски изби, маслобойни, земя…

 

Камий ще ни каже на нас! Той има ли апартамент на Шан-з-Елизе.

 

Междувременно Камий забелязал нежните погледи, които си разменяли съпрузите Маргаритови, досетил се, че тук не са толкова важни къщите и разните имущества, затова на сбогуване, когато целувал ръка на акушерката, доблестно заявил:

 

- Добър избор, мадам.

 

И се замислил коя от старите си обожателки да ощастливи, защото човек може да е бил с много жени, но само една да му приляга.

 

И какво? Върнали се, живеят си семейно, замислят къде още да идат, срещат се в Интернет с новозеландците, ходят на гости, а и те добре посрещат, внукът Калин вози Маргаритови да гледат оперети в София, въобще колко му е на един брак да бъде удобство?

 

Да, бе! Ако парите са налице. Питат ли ги онези, дето чакат да им се вдигнат мизерните пенсии?

 

Не е само това, не е. Една нощ Господин се размислил. Понякога не можел да спи. Останал му навик от нощните дежурства. Май, че бил по-чувствителен от Мара, защото на нея никакви дежурства не се отразявали. Спяла тихо и безгрижно.

 

Размислил се за живота си. Предписано му било лек и безбурен дял, а то? Всъщност, какви бури е имал? Решил да се самоубие. Но докато лежал на релсите, над него прелетял първият щъркел - знак за щастие. Господин се зачудил дали да не стане и тогава дошла Васка. Вдигнала го. Никога не се влюбил в нея. Тя, любовта е за избраници. Понасял я кротко, не й противоречал, бил нежен понякога, радвал се на детенцето…

 

Помирил се с този никакъв живот. А нима за другите около него е бил по-добър?

 

Защо - не? Работили съвестно, не биели жените си, не пропивали парите от заплатата, кътали дом. Събирали, както правят всички живи твари - от бръмбара до орела.

 

Спомнил си как са радвали очите му малките жълти цветенца край линиите, които никой не забелязва, как се е вслушвал в горските шумове, в песните на птиците… Възхищавала го е красотата на мразовитите утрини, мъглата, която заскрежава голите клони… А страшната катастрофа с изпуснатия влак, която предотвратил и спасил стотици живи души…

 

А всички книги, с които пълнел оскъдното си пространство… Те му говорели за необозримия свят. Той поддържал знанията, насадени от бавачки и частни учители, четял на френски, понаучил и руски език.

 

От своето кътче внимавал в развитието на света. Ако би имал всичко, нямаше ли да прилича на онзи Камий - презадоволен, изнежен, нехаен, макар и интелигентен и притежаващ собствено достойнство.

 

Кое е за предпочитане? Господин имал свой опит. Сам се справял. Богатството, което получил, възприел като своего рода изпитание. Зачитал Бога, без да е религиозен в общоприетия смисъл, оказвал внимание и на съпругата си, и на родствениците й, не се натрапил на сина си, не му наложил вижданията си. А ето и тази наистина намъчена жена, както я определяла снахата, сега била до него. Постигнал сговор, равновесие и спокойствие. Какво му трябва повече? Да изпрати Марините приятелки да се лекуват в санаториум? Да дава на бай Ламби всеки месец добри пари, та да се поразпусне човекът? Да посъветва Калин да вземе магистратура в чужбина?

 

Не, не. Да си стои тук, дето му е мястото.

 

Сетил се за думи на голям писател. Според него Бог рекъл:

 

„Тук те поставям. Воювай тук!”.

 

Да, може да си в най-затънтения край, но точно там Господ да е поискал да има верен воин.

 

Господин погледнал спящата Мара, наместил възглавницата й, усмихнал се и произнесъл полугласно:

 

- Тук съм, Господи.

 

Rate the work