Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 Загледан в болката — Vladimir Yanev PlovdivLit

Vladimir Yanev in PlovdivLit

 

Загледан в болката  4.92 / 5
За поезията на Иван Странджев

След талантливата дебютна стихосбирка “Думи за спасяване” (1981, благословена от Блага Димитрова и получила литературната награда “Димчо Дебелянов”) Иван Странджев издава поетичната книга “Докосване на светлината” (1984), последвана от “Врата в небето” (1990), “Чудо” (1990), “Сънища” (1993). Това са книги с единна лирическа тоналност, характеризираща се с живописна пластика, метафорична натовареност на визиите и афористично изразяване. Пренебрегнал класическия стих, поетът изгражда своя отличителна мелодика. Естетическият чар на стиховете му се основава върху интимна споделителност и своеобразна образност, понякога напомняща за бароковата пищност и доста често за модерната испаноезична поезия. Тематичните посоки на лирическите внушения са свързани с интензивността на вътрешния живот, с психологическото обзиране на природното и цивилизационното битие, с дължимото към човешкото – любов, приятелство, социално нравствена отзивчивост.

Политически и икономически ангажименти сякаш отдалечават Странджев от призванието му, но стихосбирката “Всичко това” (2008) обозначава завръщането на лирика. За Ваня Минчева тази книга е “чест за Пловдив”, а Антон Баев я определя като “лична антология от спасени думи, мигове, състояния, пространство и време”, представяща “късовете от разбилата се на парчета поетическа амфора на Пловдив”. За поета са се отзовавали и други автори – Валери Петров, Петър Анастасов, Димитър Атанасов, оценка на творческите му постижения от последно време дава и литературният критик Здравко Дечев. Стихосбирката „Есенен часовник” (2012) и антологичната книга „Когато…” (2013) убеждават читателите в стойността на десетилетните и най-новите поетически постижения на Странджев.

Те се проявяват в наскоро издадената от „Жанет – 45” книга „Загледан в близките неща”. Когато четях стиховете в нея, ми зазвуча краткостишието на Салваторе Куазимодо:

 

Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от един едничък слънчев лъч.

И неусетно пада вечерта.

 

Асоциацията не е съвсем произволна. Това е меланхолна, пронизана от безутешност стихосбирка на Странджев. Есенна книга, в която загледаността в близките неща не води до светли прозрения, а до провиждането на невидимото „какво ни чака”. Така още в началното „Преоткриване” чрез природното се разкриват пейзажите на уморената душа. Тя чува „измамен щепот”, съзира като тайни „неясните очертания” на старите върби, „парчетата от разпилян живот”. Всичко сякаш е лишено от перспектива – видимо е в болезненото „дори деня си не мога да разлистя”, възможността за прераждане е отречена: „сълзяща рана е мечтата ми да бъда друг”. След цялата тази заупокойност идва поантата с риторичния въпрос – „Каква ли пролет наближава?!”.

Не е много утешително, но модерната лирика не е територия на оптимизма. Така „планинските вечери” на Иван Странджев (не случайно споменавам заглавието на мрачната стихосбирки на Асен Разцветников) са ламентации (скръбни изражения, жалби), в които доминират мотивите, свързани с тъгата, неудовлетвореността, усещанията за неслучимост на щастливото и висшето. Оттук пронизаността на контемплативните (съзерцателните) състояния на духа от тревожни, страхови усещания за поражение. Настоящето е безлично и застрашаващо, лицата на отминалото време са различни („никой не излиза от ноември”), мракът дебне отвсякъде. В „Еньовден” стремежът за освобождение от „странната тревога” довежда до констатацията: „Но всеки път, по който съм преминал, е вече друг и само думи покрай него никнат”.

Дали обаче думите не са най-същественото, което оставяме по своя път?! Би трябвало да си отговоря чрез заглавието на първата стихосбирка на Странджев – „Думи за спасяване”. Думите следва да се спасят заради способността им да спасяват духовното, човешкото. Но сякаш поетите, които усещат важността на думите, са обречени да се съмняват в тях. И във всичко друго…

За мен тази книга на изострените психологически импресии е пропита от безпределна чеховска тъга, от усещания за вътрешни разломи, може би причинени от съзнанието за преминаване отвъд границите на младежки жизненото. Така е в „Римски стадион” с началната констатация: „Сърцето остарява, не разбирам думите му, не разбирам прошките и неговите милости, готовността му да не мрази и да не обича”, за да завърши с „Как да останеш цял и да си жив!” Все пак това може би е преодолимо състояние, защото в „Детска снимка” се казва: „Светът, дори на части, си остава цял и само чака някой да го подреди”.

Кой ще е този някой? Според мен – творецът, демиургът. Защото през и чрез най-голямото страдание, през и чрез смъртта поетът достига до оцеляване и цялост. Това се вижда в стихотворенията на Странджев „Тъга по Сесар Вайехо” и „В памет на поета Николай Искъров”. В първото авторът на незабравимото „Аз ще умра в Париж” е спасен и възкресен от желанието на лирическия герой – „да се разпъна върху кръста на честната му вяра и вместо него да умра”, а след преминаването на поета Искъров в отвъдното за живите остават „очите му, изпълнени със милости и ласки”.

Възприемам „Загледан в близките неща” като скръбна и метафизична книга, в която характерната за Иван Странджев метафорична плавност на лирическите движения е налице, но отвежда към представите за рязка контрастност между очакванията за живота и реалните му наличности. Затова заключителното стихотворение „Сред природата” ми звучи като плах опит за непостижима терапевтика а ла Хораций. Поетът, който помни как „Под купола на миналото време останаха погроми и любови и предателства, останаха приятелства, белязани от кръв и алкохол”, който има дързостта да изрече „От корабите ни единствено платната са останали, любима”, пък и да напише стихотворения като „Блуден син”, „Сам не е име”, „Послеслов”, едва ли може да бъде побран в рустикалното щастие на толстоевския Левин. Ако се достигне до подобно състояние, той ще се превърне в плашило на самия себе си.

„Загледан в близките неща” е книга на кризата. Тук болезнено е лиризирано усещането за самотност, за край на илюзиите. След което може би идва ред на самовъзкресението, на завръщането към личностната надличност…

 

Rate the work