Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.224.118.247) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Със свой поетически глас — Ivan D. Hristov PlovdivLit

Ivan D. Hristov in PlovdivLit

 

Със свой поетически глас  4.38 / 5

Неповторимо е преживяването да попаднеш на ново име в литературата,каквото е пловдивската поетеса Мария Илиева, да те завладее и развълнува нейният самобитен свят.

Мария Илиева е автор на стихосбирките: „Далечно докосване” /2006/, „Сънуват ли птиците”/2007/, „Коридор от някого наречен време”/2014/ и „На ръба на последната обич”/2018/. Нейни стихове са включени в „Антология на новите български поети”/2008/, антология на женската любовна лирика „Само за теб”/2009/, „Още стихове за вечните неща”/2012/ и алманаха „Културна палитра”, както и в няколко поетични антологии на английски език.

Поезията й написана в свободен бял стих е синтез от мисъл и емоция. Ето и стихотворението дало заглавието на последната й стихосбирка: „Ние си принадлежим/ в един друг свят - / извън всякакви норми, / догми / и прочее. / Ти и аз сме били, / всеотдайно, / безрезервно, / изцяло. / И още сме там, / щом докоснеш душата ми с поглед, / и разцъфвам подобно на роза / в нежността на твоите длани - / на ръба на последната обич.”

Поетесата Маргарита Петкова – редактор на книгата, споделя: „Когато знаеш, че от ръба на тази обич можеш да се срутиш в бездната, но и можеш да полетиш към хоризонта с крило до твоето крело? Всеки от нас си е задавал тези въпроси. Или му предстоят. При всички случай бихте могли да намерите отговорите в стихотворенията на Мария Илиева. Просто трябва да разгърнете книгата и да видите любовта през нейните очи, за да отговорите на сърцата си. Тези отговори не са универсални, но са истински и искрени, изстрадани и изтържествувани. Човешки, женски, без помпозни метафорични финтифлюшки, завоалирани недоречия. Казани са така, както ги чувства душата, застанала със затаен дъх пред неясното бъдеще на една голяма любов. И какво повече?”

Навярно книгата с любовна лирика е зреела дълго във времето, станала е органично цялостна по замисъл, идея и художествено изпълнение. Осъществена е с дълбоко преосмисляне и самооценка на мечтаното, преживяното и изстраданото от авторката.

Любовта звъни във всичките гами – на радост и мъка, очаквания и копнежи,съмнения и разочорования, обич и ревност, изневяра и прошка, раздяла и нови надежди. Мария Илиева не върви единствено по пътеките на чувството, а ни кара да съприживяваме, обичаме и страдаме. В поезията й се усеща сърцето на съвременната жена – самостоятелна и силна, свободна и независима, но същевременно безпомощна и слаба.

Трудно може да се обърка стиха на Мария Илиева, защото тя е самобитна, неподражаема, със свой поетичен глас. Това се дължи на неподправения й талант, който ражда оригинален художествен изказ: „Мария съм, / по прякор Магдалина, / навярно блудница, / лежаща в греховете си, / но аз не искам прошката за тебе!” / „Любов не се прощава” /.

Интимните стихове на потесата преливат от трепетна нежност, ласкава чистота и сподавения вик на раздялата. Искрено излива своите мисли, емоции и стремежи. Стиховете сякаш са израз на спонтанно избухнала реакция, на приживявания, изригнати направо от сърцето, изпълнени с вътрешна напрегнатост и болка, с неразрешими въпроси към себе си, ближния и света: „Истиват дланите, когато предстои раздялата. / „ Дъждовно черно е небето, / в мен вали, / а бели лястовици няма.”

Мария Илиева е поетеса на любовта. Сърцето й е жадно за красота и светлина, за нежна обич в две очи. Любовта е своеобразен ключ към поетичните й двери, а стиховете няма как да сбъркаш с други, защото имат отличителни знаци, своя образност, свое звучене. Те открояват самородния поетичен талант на поетесата, който не може да бъде сбъркан с друг.

Чувствително ранима, нежна и всеотдайна в любовта си, на моменти тя е романтична, а понякога носталгично лирична, като неотменна част от човешката реалност. На места умело използва детайли от природата, от нейните определени състояния, като лирична съставка на творбите си, с което внася особен израз на чувствата и настроенията: „Под медения сърп / на младата луна / звездите са облечени девици в бяло. / Дъхът ми с твоя слива се, / сред нежна тишина / нощта свенливо стихва от желание. / Копнеж и грях.” /”Гнездо” /.

В някои от лирическите й творби, посветени на любовта, са вложени не само емоции, но и философски проникновения за смисъла на съществуването, за празните илюзии, за битките на плътта и духа, за самотата и безсилието пред много неща, които ти се иска да промениш. Стиховете носят своите болки, страдания, мечти и копнежи, ведно с облагородяващата топлина на емоционалните послания и искреността на споделеното.

Интимните изповеди на поетесата навяват мека печал или светла тъга, носталгия по мечтаното и преживяното, по непостигнато или изгубено. Те са земни и ни правят емоционално съпричастни.

Лирическата образност на стихотворението „Орисана за тебе”, зримостта на метафоричната картина, женската волност и непокорност, ни въздейства символно и завладяващо, а смислово – емоционалните асоциации ни напомнят за Багряна: „И луда ще съм. Дива. Непокорна. / Но само ти опитомяваш ветровете. / В ръцете ти на топъл пламък ставам, / защото съм орисана за тебе.” Близки но художественото въздействие до тези стихове е и стихотворението „Невъзможна”.

Лириката на Мария Илиева е акварелно прозирна, нежна и богата на нюанси. Искреността, силата, глъбините на емоциите предават очорование и неподправеност на поетичните текстове: „Слънчева целувка”, „Не е късно за любов”, „Не заспивай тази нощ”, „Причастие”, „До последно” и други.

Любовта е естествено състояние на душата на поетесата. Тя е чувство и порив, радост, болка и страдание. Любовта е вселена – „храм, молитва и вечност”, подбрала духовните трепети.

Поезията на Мария Илиева приемаме като символ на страстната, емоционално – нюансирана лирика, която ни и зарежда с човеколюбие, доброта и светлина, защото любовта е най-висшето проявление на човешкия дух.

Авторовите послания са адресирани към всеки от нас, тъй като всички сме длъжници на любовта. Нека отворим за нея широко сърцата си, за да не останем на ръба на последната обич.

______________________________

Мария Илиева – „На ръба на последната обич”, ИК „Изида”, 2018 г., редактор Маргарита Петкова

 

Rate the work