Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 Брегът на слънцето — Penka Bangova PlovdivLit

Penka Bangova in PlovdivLit

 

Брегът на слънцето  4.77 / 5
/откъс от роман/

Дворът пред новата къща на прокурора Ваклин Азманов и съпругата му, художничката Траяна Орманлиева-младша, благодарение на старанието на Паскал, обичния чичо на Ваклин, се превърна в желано място за почивка на семейството и за безгрижни игри на децата, за чиито катерушка, люлка и футболно игрище бе отделена специална поляна, покрита с ниска трева и уютно заградена с лешникови храсти. За изненада на любопитните съседки не прислужничките, а най-възрастният обитател на големия дом се занимаваше с работата около цветята. Но грижите на Паскал Азманов за хризантемите, розите, маргаритите не бяха случайни. Чичото се посвети на градината, тъй като превръщайки я в многоцветна феерия от цъфтящи растения удовлетворяваше неугасващата си любов към красотата – аристократична страст, подхранвана от копнежа му всичко около него да бъде съвършено. Той жадуваше и обществения строй, в който течаха годините му да бъде по-възвишен. Именно това благородно чувство го подтикна още непълнолетен с цялото си сърце и ум да се посвети на червената идея. Но още в зората на така наречената „народна власт” не бе съгласен с много от действията на своите съпартийци. Започна пламенно да ги изобличава. По време на безбройните събрания с твърд глас заявяваше, че се отклоняват от верния път, обаче въпреки истинността на думите му, бе обявен за враг на своята родина. Изключен от партията и изпратен първо в Богданов дол, а после в Белене.

Колкото наркоман може да бъде столетник, толкова и общество, непонасящо да го критикуват – през 1989 тоталитарното управление в България рухна. Паскал, може би защото до дъното на своята душа бе убеден в правотата си, надживя и псевдокомунистическата власт, и опиталите се да прекършат живота му.

След завръщането си от трудово-възпитателното общежитие, както управляващите от годините на социализма наричаха концентрационните лагери, в които с методи, по-жестоки и от тези на Светата Инквизиция, се опитваха да прекършат волята на непокорните, той се посвети на юношите, растящи без родители, воден от желанието да помогне на системата – еднопартийна преди Прехода, а сега многопартийна – да стане по-хуманна.

Когато се премести да живее в дома на племенника си, Паскал, независимо от годините, които тежаха върху плещите му, оформи пред къщата шест елипсовидни алеи и от март до ноември, с ведро изражение на лицето, садеше, разсаждаше, тореше.

В това царство на омайваща хармония, първо се събуждаха кокичетата. После отваряха очи жълти минзухари и нарциси, разноцветни иглики и лалета, а най-дълго красяха просторния двор различни видове рози. Тези нежни създания, които щедро разпръскваха своето очарование и фин аромат, повишаваха настроението на цялата фамилия. Те разведряваха сърцето и на Азманов. През топлите следобеди, облечен в бял панталон и бяла риза, сядаше в откритата част на верандата и с възхитен поглед се любуваше на симфонията от багри. Приказната гледка пораждаше у него надежда, че все някога на Земята ще се възцарят желаните от всички народи равенство, братство, любов и това светло чувство изпълваше душата му с блаженство, което му помагаше да не се огъва пред изпитанията на старостта. А годините на Азманов не бяха малко! Странно му беше, че е на цели осемдесет лазарника, които се бяха навъртели почти неусетно.

-И още по-странно е, че откакто те помня си все същия - с откровен глас възкликна Траяна на семейното тържество, което устроиха с Ваклин по случай навлизането му в тази достолепна възраст.

- Скъпа Тити, много планове зреят в ума ми, затова не ми остава нито минута за остаряване. А тази вещица първо се загнездва в съзнанието. Ако успееш да не я допуснеш, си оставаш млад - върху бледите устни на Паскал затрептя дяволита усмивка.

Понякога, с насмешливо покорство пред случващото се, искрено се дивеше, че колкото по-сребърни стават косите му, толкова по-бързо се сменят сезоните. Какво е правил онзи ден, вчера, започна да бъде за него река, забулена в мъгла, докато различни случки от миналото ясно оживяваха в паметта му. Най-често се пренасяше в годините, изстрадани в Богданов дол и Белене. Именно пребиваването в тези долини на ада му помогна да разкъса оковите на големите си амбиции и недоволството от самия себе си, благодарение на което радостта започна по- лесно да обсебва сърцето му.

- Себеуважението е източник на младост! – чичото благо споделяше с племенниците си своите житейски наблюдения.

Той ги съветваше не само да развиват, но и да ценят качествата, с които са надарени, защото така по-често ще бъдат огрявани от лъчите на щастието, а много му се искаше да се докосват до седмото небе и заради самото блажено чувство, но и защото вярваше, че това ангелско състояние е важно условие за съхраняване на жизнеността.

Когато беше в концентрационния лагер, смяташе, че дните му изтичат напразно, но днес, от камбанарията на своята трета младост, както шеговито наричаше възрастта си, започна по нов начин да осмисля паметното време преминало зад телените огради. Никой от задържаните там не знаеше утре дали ще бъде между живите, защото „превъзпитаващите ги” по най- различен начин издевателстваха върху техните души и тела. Например косъмчетата на ръцете му все още настръхваха, спомняйки си за развлечението ,което си устройваха трима от най-безсърдечните надзиратели. С тон, нетърпящ друго мнение, нареждаха на бомбаджията да постави необезопасена жица. После заповядваха на лишените от свобода да започнат работа, а те, заливайки се от смях, очакваха как най-големият Марко Тотев ще предаде Богу дух.

Жестоката орис, сполетяла въдворените, смаза много от тях, докато Паскал устоя. Може би му помогна, че силно се привърза към някои от широко скроените хора, с които изобилстваше лагера. Именно тези личности му разкриха златното умението да се потопя в настоящето и нещо по-значимо: да изпитва удоволствие от малките радости, които то предлагаше - като красотата на залеза, когато се връщаше грохнал от работния ден, или споделените разсъждения, изплаканата болка. В действителност това е общоизвестна истина, обаче малцина успяват да я превърнат в норма за живот.

По този, а и по други житейски въпроси, с милата Траяна гледаха в еднаква посока, може би затова още в първите минути на запознанството им между техните сърца потече особената алхимия на взаимна симпатия, докато умът на по-голямата част от неговите познати беше затлачен с мисли как да постигнат високо себеутвърждаване; как да натрупат много пари. За да се озоват на седмото небе, трябваше да бъдат изстреляни на някое министерско кресло или поне на директорски фотьойл; да сключат брак с неземно красива жена ; да спечелят джакпота от Тото-2, но такива събития рядко спохождат човек, ето защо повечето хора никога не стъпваха на бряг огрян от слънце. Тези наблюдения навяваха в съзнанието на Паскал идеята, че не трябва да проклина съдбата си. „Медалът винаги има две лица” – колко точно го е казал народът ни ‘’ – си мислеше, загледан с развълнуван поглед в цветните алеи и с цялото си сърце бленуваше да внуши на племенниците си мъдростта, която бе осъзнал.

По характер възрастният Азманов беше любознателен и за всеобща изненада – само в изразителните очи на Траяна срещаше разбиране, което изтриваше чувството му за самота – започна да посещава курс по санскритски, обяснявайки леко усмихнат, че отдавна копнее да се запознае в оригинал с учението на древните йоги, а и заниманията с нови неща, колкото и странно да звучи, го изпълват с енергия.

Той старателно се зае да изучава непознатия език, но откровено казано по-голямо удоволствие му доставяха грижите за цветята, а особено приятна му беше помощта на София-Траяна, Благовест и Паскал или както умалително ги наричаха: Ия, Боги и Паско.

Трите деца на Траяна и Ваклин най-много се забавляваха, когато поливаха: такава обилна вода започваше да се лее; такъв жизнерадостен смях политаше към небето, че минувачите надничаха любопитно през металната ограда, за да разберат каква е тази олелия. Чичото лесно разпалваше градинските им мераци, но трудно успяваше да ги накара да спрат. Едва когато строгата мама Тити излизаше със сухи дрешки, те пускаха маркучи и лейки, но им се играеше, ето защо хукваха към бухналите храсти, виждайки в тях сигурно убежище, обаче не успяваха да укротят звънките си гласчета и тя бързо ги откриваше. Тогава възрастният Азманов, чувствайки, че тази лудория ги прави безкрайно щастливи, изживяване, което се предаваше и на него, весело усмихнат се обръщаше към Траяна.

- Скъпа Тити, остави ги още малко да се трудят –после дяволи-

то й смигваше. – И не се притеснявай! Няма опасност да се простудят. Нито да удавят къщата.

Ия, Боги и Паско с изострени слухове попиваха разговора между майка си и „дедко”, както галено наричаха Паскал, и това че заявяваше : „да се трудят”, а не „да играят” повишаваше самочувствието им и те вече съвсем отговорно, естествено колкото позволяваха душичките им, се посвещаваха на следващите задачи, възложени им от техния любим закрилник.

Паскал почистваше цветята от гнилите листа, окопаваше, поливаше наравно с децата, което много им допадаше. Погледът му както обикновено излъчваше мъдрост и караше Траяна да се вслуша в неговия съвет. Тя спираше в сенчестия край на двора, красива като червените рози наоколо, и отправила загрижени очи към румените палавници несъзнателно си задаваше въпроса ще успее ли така да ги възпита, че поне мъничко да приличат на този прекрасен човек.

На шестия ден след като роди близнаците Траяна, на която винаги й беше приятно да разговаря с Паскал, го попита как е най-правилно да ги възпитава. Той вдигна глава и я обърна със закачливия си поглед.

-Тити, децата са попивателна и затова е по-важно не тях да наставляваме, а ние да сме наясно: „Днес бях ли добър и утре мога ли да бъда по-добър?”.

Траяна го погледна съсредоточено. Естествено, че когато сърцата на родителите са изтъкани от благородни чувства и рожбите им няма да са крадци и убийци, а ще са почтени хора, но в душата й гореше желание дъщерята и синовете й да не бъдат само почтени, а да са ярки личности и именно това искаше да научи как се постига.

- Възхищавам се от Айнщайн, Караян, Пикасо. Наясно съм, че малцина са, които успяват да изкачат такива върхове. Но желая Ия, Боги и Паско поне да имат високи стремежи…

-Тити, детските души не са пластилин, който можеш да извайваш както ти си въобразяваш, че е добре.

-Така е!

-Единственото нещо, което трябва да правиш е да ги насочваш към занимания, с които да развиват своя ум, воля, любознателност, чувствителност. Това обаче си има своите тънкости. Разбивала си хайвер! Ако наведнъж излееш олиото, той отказва да го поеме. Същото е и при малчуганите, ето защо е необходимо да се действа с много обич и търпение. А всичко друго е Божа работа, както казва народът ни.

И сигурно беше така, защото наблюдавайки сестрите си, а и учениците от Центъра, бе установила, че човешкият мозък има избирателна способност. Например баба им Траяна и на трите им бе разказвала случки от живота на Пол Сезан, Владимир Димитров Майстора , Леонардо да Винчи, но Антола и Николина не си ги спомняха, докато тези истории бяха прокарали в нейното съзнание дълбока бразда, благодарение на която тя още като дете реши да върви по техния път. Единственото обяснение за съществената разлика в нейното поведение и това на Ани и Линка, а и изобщо при хората, бе, че всеки носеше различна божия искра.

За повечето японци и китайци това са азбучни истини, докато за човек израсъл в социалистическа държава, тайнството, наречено вътрешен свят, е затрупано с бели преспи и едва по време на Прехода се появиха книги, които отвориха очите на пожелалите да бъдат зрящи.

Младият Азманов не само не товареше мозъка си с подобни разсъждения, но дори гледаше на тях с насмешка. Стресът, пораждан у Траяна от недостатъците, според него съвсем невинни, в характерите на Ия, Боги и Паско, го дразнеше. Но вечер щом усетеше кадифената нежност на изящните й пръсти, които търсеха неговите китки, за да ги погалят; щом сплетеха гальовно ръце, това разцентроващо го състояние като по гръмоотвод изтичаше от сърцето му. И Ваклин отново се чувстваше спокоен, сигурен и влюбен. Той твърдо вярваше, че обгръщайки с обич своите дъщеря и двама сина, тъмните ниши в душите им ще останат заключени и те постоянно ще се намират на роден бряг огрян от слънце.

На Траяна разсъжденията му се струваха наивни и не успяваха да я освободят от драматизма, с който възприемаше някои тревожни, според нея, постъпки на децата им като жестокостта, която проявяваше Ия към животните; лъжите, засега невинни, с които Боги се опитваше да прикрие белите си; постоянното желание на Паско да налага своята воля. Така и не можеше да намери отговор на въпроса как най-дълбоко да въздейства върху духовния свят на милите си рожби: със строгост или с меко отношение. И тъй като съпругът й бе обсебил втория коловоз, тя тръгна по първия.

Много от възпитателните похвати на Ваклин й се струваха с привкус на неузрял плод, но това не й пречеше да се възхищава, че отделя време да поиграе с Ия, Боги и Паско на модерните в момента компютърни игри; да ги учи да плават в топлите води на залива. Колкото и смешно да звучи, но когато го видеше, че рита топка: той и дъщерята бяха единия отбор, а синовете – другия, очите на Траяна заискряваха любвеобилно .

Тя отправи нежен поглед към децата: Ия, Боги и Паско се бяха укротили и метяха плочките, а Паскал търпеливо им показваше къде и как да почистват. Вместо да я изпълни с умиление, тази картина я натъжи. За съжаление такъв е животът: дори и в най-светлия миг, човек не изпитва пълно щастие, може би защото душата му е пронизана от две хоризонтали / по този начин Орманлиева—младша я бе изобразила своя отдавнашна скица /. На долната се намира мрачен океан от страсти, вперил трескава зеница в синьото вълшебство на небето, ярко озарило горната линия. И както те винаги са разделени, така и повечето хора се люшкат между случващото се и това, което им се иска да стане, без никога да могат да ги слеят.

Траяна не правеше изключение. В момента стомахът й се сви до болка, тъй като веселите личица на децата й напомниха, че не успя да зарадва майка си с внуци и може би затова тя бе започнала да има, потискащото я усещане, че е излишна и все по-често с тъжен глас споделяше:

-Тити, виждам, преча ти… Искам да умра, но не зависи от мен…

Дъщерята, гледайки я със сърдечност и тревога, се опитваше да я успокои:

-Майче, не ми пречиш. Дори ми е приятно, когато се прибера да те видя. Да ти разкажа как е преминал денят ми. Да се пошегуваме…

-С прекрасна душа си и затова така ми говориш… Ох, ако знаеш колко ненужна се чувствам. И най-страшното е, че главата ми е празна. Без мисли ! Без мечти!

-Мамо Мари, представяй си, че ще се омъжа. Ще си имам деца. Ще ми помагаш да се грижим за тях.

Възрастната жена клатеше невярващо глава, докато умът на Паскал през целия му живот бе пълен с идеи. Преди месец, дяволито усмихнат, сподели, че според него това е причината да се чувства все още изпълнен с енергия.

-Нима съзнанието на Моцарт не е било богато на планове, та се е разделил с белия свят едва навършил тридесет и пет години –пламенно му възрази Траяна.

-При Моцарт не знам как стоят нещата, но ще ти разкажа историята на моя приятел. Той минаваше за дете-чудо. Установил съм, че зад всяко дете-чудо стоят безбожно амбициозни родители. Такъв беше и неговият случай. Четиригодишен го записаха на уроци по цигулка. Бяхме в първи клас, когато му организираха самостоятелен концерт, а след като навърши дванадесет години, баща му успя да започне работа в София, благодарение на което той постъпи в столичното музикално училище. Непрекъснато вземаше уроци и при частни преподаватели. Явно, имал е и дарба, защото печелеше не само национални, но и международни конкурси. Ще си каже човек, че всичко при него е „шест”, но не беше така. Няма да забравя последната ни среща. Бяхме вече зрели мъже. Аз горях от страст за живот, докато той ми се оплака, че се чувствал като изцедена гъба; нямал сили за нищо. Сковаващ ужас изпитвал при мисълта, че трябва да поддържа нивото, достигнато от него с неимоверен труд. Панически се страхувал , че подобно на изгнил бор ще се свлече от хлъзгавия връх, на който майка му и татко му с гадно ръчкане го бяха възкачили. Все по-често го обсебвала мисълта, че за да избегне позора, най-добре е да умре. Дори, когато му било непосилно тежко, се молел да го блъсне кола или въжетата на асансьора, отвеждащ го към дома му, да се скъсат. Девет месеца след този разговор научих, че е починал от левкемия … Тити, най-важното е да възпиташ щастливи хора. Те са добри и към себе си, и към околните. Чувствителни са и за болките на обществото. Ако с Ваклин успеете да изградите усмихнати личности, знайте, че много сте постигнали.

 

Rate the work