Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 Елена, жената, която я няма — Ivo Andrich PlovdivLit

Ivo Andrich in PlovdivLit

 

Елена, жената, която я няма  4.91 / 5

ОТ САМОТО НАЧАЛО

 

В тишината и неподвижния въздух на летния ден изниква отнейде неочаквано и незримо движение като залутала се самотна вълна. И моят наполовина отворен прозорец почукна няколко пъти в стената.Так-так-так! Без да вдигам очи от работата, леко се усмихнах като човек, който знае добре всичко около себе си и живее в мирно щастие без изненади. Без думи и без глас, само с един жест дадох знак, че шегата е успяла, че може да влезе, че я чакам с радост. Тя идва винаги така, с мила закачка, с музика или мирис. (С музиката на случаен, самотен звук, който изглежда чуден и значим, с мириса на поле или на северняка, който вещае първия сняг.) Понякога дочувам неясен говор, като че пита някого пред вратата на моя дом. Понякога усещам само как край прозореца ми минава нейната сянка, гъвкава, безшумна и пак не обръщам глава нито вдигам поглед, толкова съм сигурен, че е тя и че сега ще влезе. И само безмълвно и неизразимо се наслаждавам на тази частица от секундата.

 

Естествено, тя не влиза, нито я виждат очите ми, които никога не са я виждали. Но аз вече съм свикнал и да не я очаквам и целия да потъна в сладостта, която дава безкрайния миг на нейното появяване. А това, че не се появява, че не съществува, това съм го прежалил и преболедувал като болест, от която се боледува само веднъж в живота.

 

Забелязвайки и помнейки по цели дни и години нейното най-различно появяване, винаги чудесно и неочаквано, успях да открия в това известен ред, някакъв порядък. Преди всичко, привидението й е във връзка със слънцето и неговия път. (Наричам го привидение заради вас, на които разказвам това, за мен лично би било и смешно и обидно да наричам с това име, което всъщност не значи нищо, своята най-скъпоценна действителност.) Да, тя се явява изключително във времето от края на април до началото на ноември. Твърде рядко през зимата, но и тогава пак във връзка със слънцето и светлината. С растежа на слънцето и нейните явявания биват по-чести и по-живи. През май е рядка и нередовна. През юли и август идва почти всекидневно. А през октомври, когато следобедното слънце става течно и човек го пие без край и умора, като че пие самата жажда, тя почти не се отделя от мен докато седя на терасата, загърнат от плетивото на слънцето и сенките на листата. Усещам я в стаята по едва чутото шумолене на листовете на книгата или по незабележиото пукане на паркета.Но най-често тя стои, невидима и нечута, нейде зад сянката ми.А аз с часове живея със съзнанието за нейното присъствие, което е и значи много повече от всичко, което могат да дадат очите и ушите и всички клети сетива.

 

Но когато пътеката на слънцето започне да се смалява и листата на дърветата да оредяват, а по ясната им кора се стрелне мълниеносно катеричка, която вече сменя козината си, привидението започва да се губи и бледнее. Все по-редки стават онези леки шумове, които съм свикнал да чувам зад себе си в стаята, напълно изчезват шегите, познати само на безгрижната младост и вечния свят на сънищата. Невидимата жена започва да се влива в сянката ми. Изчезва и умира както изчезват призраците и сенките, без знак и сбогуване.Никога не е съществувала. Сега я няма.

 

Поучен от дългия си опит, знам, че сега тя спи в сянката ми, като в чудесно ложе, от коeто понякога се вдига и ми се явява нередовно и неочаквано, по закони на които трудно може да им се хване края. Капризно и непредвидимо, както и може да се очаква от творение, което е и жена, и призрак. И също както и при жената от плът и кръв и с нея нахлуват навремени в моя живот съмнения, безпокойства, необяснима и неизлечима тъга.

 

Също и през миналата есен. Беше дошъл краят на октомври. Струва ми се, последния ден на този месец. Вече втори ден духат някакви ветрове. Не се смиряват и през нощта, като палачи, които трябва да видят сметката на цветята, листята, клонките. Придружават ги като свита някакви остри дъждове. По западното небе някаква мрачна червенина, която не вещае добро, стои като хладен и неподвижен свидетел, че тази кръвнишка работа на унищожението ще бъде точно изпълнена. От хълма, където живеех, слязох в прогизналото алпийско градче да си запазя място за сутрешния влак и да уредя всичко необходимо за пътуването. На връщане, край мен минаваха огромни сини автобуси, пълни с хора. Туристите панически напускаха планинините. Здравият тен, който бяха добили от високото слънце стои върху лицата им като маска, през която гледат изплашени очи.

 

Когато влязох в антрето, в него владееше полумрак, с който немощно се бореше единствения прозорец, още червен от вечерното небе. На пода лежеше багажа ми, готов за път. Между куфарите, с глава положена върху най-големия куфар и лице обърнато към земята, лежеше Елена. В полутъмата не можах да разгледам подробностите, но цялото положение, в това нямаше съмнение, издаваше жена, рухнала от голяма скръб, която ридае над приготвените за път неща.

 

Потрепнах и в същия миг несъзнателно посегнах към електрическия ключ. Бялата светлина мигом угаси червения прозорец и освети антрето и всичко в него. На пода лежаха куфари, два малки и един голям. Напреко през тях бе просната туристическата ми пелерина от тъмнозелено платно. Очевидно бе паднала от гардероба върху куфарите под нея. Усетих как от мен се свлича ужасът, който ме бе обгърнал. Влязох в стаята, запалих всички крушки и почнах да подреждам последните дребулии. Насилвайки се да бъда спокоен, се върнаха в антрето. На прага отново ме полазиха тръпки. Но всичко си беше по местата, под бялата светлина, куфарите и пелерината върху тях. Всичко беше естествено, разбираемо и лесно обяснимо.

 

Вечерях зле и спах неспокойно и още в ранното утро седях във влака, който ме отнасяше към низината и сетне и в града.

 

Дойдоха декемврийските дни, онези сиви дни преди края на годината, когато самотните хора отказват покани за вечеря и потъват все по-дълбоко в своята непоносима самота, като в студена вода или в страшна гора, надявайки се че така, ако напълно й се отдадат, по-скоро ще я пребродят, ще се спасят и ще се озоват сред някакво радостно и чисто пространство.

 

Една нощ седях в стаята си и работех. Голямата стая с много прозорци бе зле отоплена и колкото повече нощта напредваше, ставаше все по-студено. За да се стопля, примъкнах към дъното на стаята, където бе калорифера, една малка масичка. Оттук погледът ми вижаше една ниша, в който бяха сложени куфарите ми. Настолната лампа хвърляше неголям кръг светлина, който само частично осветяваше ъгъла с багажа. Отвреме навреме спирах да работя и гледах разсеяно горния, осветен куфар, металната му обковка, разноцветните хотелски етикети и – като ожулвания по тялото - следите от невниманието на хамали и дните и нощите прекарани във фургоните. Изведнъж ми се стори, че виждам върху никелираната ключалка женски косъм. Скочих. Здраво вплетен в бравата, това беше един единствен рус косъм, твърд като скъсана струна. Не посмях да приближа и да го докосна, защото в този миг потръпнах от същия ужас като преди два месеца, в предверието на алпийския хотел.

 

Значи все пак някой е лежал върху тези куфари с просната върху тях коса и лице в дланите! Кръжах около своето откритие, а после, като по нечия заповед, преместих масичката на старото място, заедно с лампата и листовете. Зад мен остана мрачната ниша. Инстинктивно се измъкнах от тази мъчителна игра, която не бях търсил и над която нямах власт.

 

Стана ми още по-студено. Насилвах се да не мисля за одевешното откритие. И когато успях в това, трябваше да разбера, че не съм способен да мисля за нищо друго. Никога не съм обичал прекалената чувствителност, нито тези неясни и съмнителни състояния на духа, в които въображението с лекота ни води по своите погрешни и ялови пътища. Затова цялата тази игра ме ядосваше и тровеше. За да й отмъстя, исках да я накажа с презрение, да я прогоня от себе си и да не я проверявам повече. Но не престанах непрекъснато да мисля за своето презрение, което продължаваше да ме измъчва. Нищо не помагаше. Оставаше единствено постелята, която като гроб – макар и не така съвършено - покрива със забрава и лечи всяка мъка.Ах, ако да легнеш значеше да заспиш, животът не би бил онова, което е: смърт без спокойствие и без яснота. По-далечен и непостижим от най-голямото благо и от най-смелия световен рекорд, сънят лежеше някъде напред в далечината, цял океан от сън, а аз погивах само за една негова капка. Да заспя, да заспя сън без сънища, в който няма нито куфари, нито плач, нито женски коси, нито жени,истински или призрачни!

 

Тъмнината и напразното усилие да заспя ме умориха и влудиха до такава степен, че започнах да губя представа дори за измеренията на собственото си тяло. Дланта, върху която се облягаше лявата ми буза, ми се струваше безкрайна гореща пустиня, безводна и без стрък трева. На умореното ми съзнание му се струваше, че от незапомнени времена лежа така и че мисълта за тази руса женска коса е само един от безбойните сънища, които буден сънувам. Тази мисъл ми даде сила да се свестя и да запаля електричеството.

 

Колко малък и сбъркан е светът на осезаемите неща спрямо врелите и необгледни предели на бесзсънието! Колко мътно и грозно е онова, което могат да видят отворените очи! Въртопът, който болната земна светлина рязко разкри пред мен, се въртеше все по-бавно. Най-сетне всички неща спряха, всяко на мястото си: вратата, голямото огледало, диванът, писалището, телефона.

 

Станах. С несигурни стъпки на дете, което знае имената на предметите около себе си, но не и всички техни свойства, преминах през тази действителност от по-нисш ред.В дъното на стаята запалих още една, стенна, лампа. В нишата стоеше багажът, неподвижен и осветен. Погледът ми падна върху двете никелирани ключалки на най-големия куфар, прелитайки от едната към другата. Нито следа от женска коса. Запалих и настолната лампа и седнах на стола, на който седях преди да легна, когато съгледах косъма като потрепва. От това място върху лявата ключалка се виждаше тънък отблясък от светлината и приличаше на рус косъм. Това беше всичко.

 

Угасих отново и поред светлините и приближих към постелята, която под блясъка на малката лампа на нощното шкафче приличаше на бойно поле или на земята след геологически размествания. Изправих възглавниците и подравних чаршафа, приличащ на арена след нощна битка. Угасих и последната лампа и легнах. В такъв един миг изглежда за пръв път се е появила у човека мисълта за възкресение от мъртвите. Чувствах се смазан и малък, жалък остатък от оня човек, който снощи около десет часа влезе в тази стая и седна да работи, чувствах се измамен и унижен, и то двойно, един път от призраците, друг път от действителността.Това, което, след всичко, бе останало от мен можеше да лежи мирно, като черупката от изядена мида, която никой не смее да докосне. И заспах бързо и дълбоко, но това не беше онзи сън, който толкова жадувах преди да стана.Това беше несвестицата на ненужно и отхвърлено тяло.

 

Всички изкушения, всички изпитания и всички страдания в моя живот могат да се измерят чрез силата и продължителността на безсъниците, които ги придружават. Защото денят не е тяхното истинско царство, денят е само бял лист, върху който всичко се отбелязва и записваа, но сметката се плаща нощем, в големите, мрачни и горещи пространства на безсъницата. И там всичко се и решава и заличава, окончателно и невъзвратимо. Всяко преболедувано страдание изчезва там като река в понор под земята или изгаря без следа и спомен.

 

Зимата си отиваше. Странната и мъчителна случка с плача над куфара и косата в никелираната брава беше щастливо забравена. Привидението се явяваше рядко.

 

През едно светло утро стоях пред огледалото и се вчесвах. Тогава ми се стори, че между своите пръсти и кичури коса, като през решетка, забелязвам Елена как минава през стаята зад мен. Премина като неясна сянка през огледалото. И преди да успея да я съгледам добре, се изгуби в онези шлифовани краища на стъклото, където се пречупват в златно и виолетово отблясъците на зимното утро.

 

Един ден се разхождах извън града. Спрях на брега на реката и слязох по каменното корито до самата вода, която течеше мътнозелена и бърза. Ялова зимна вода, без риби, без насекоми, без плуващи по нея листа и клони, без наядени плодове, изпуснати нейде от къпещи се деца, остра и безсмилостна като хладно оръжие вода.Голите шубраци на ракитата са заскрежени. На отрещния бряг, непристъпен и каменист, са пръснати борове. Зимният следообед, който е винаги по-кратък и по-студен отколкото човек мисли че ще бъде, изведнъж става леден и сив. Отдалеч се навдига вятър, вестител на здрача. Видях добре как се превиват под него боровете на отсрещния бряг.Вятърът, който ме приближаваше вдигаше от боровете, от камънака и от водата тънка сянка, като прашец, и я носеше като все по-гъста и тъмна вълна, с все по-голяма бързина. Най-сетне, сгъстена в образ и изправена, я постави пред мен. Ако дори неусетно отместех сведения си поглед вляво, уверен съм че бих видял ръката на Елена и края на нейния широк ръкав. Но никога няма да го направя. Стоя с приведени очи и не мърдам, цял обзет от нейното неочаквано присъствие.

 

Ето, така се явява през зимата. Така се появи и преди малко, до прозореца,със пролетния вятър. Под какъв ли вид ще я срещна още? Къде ли ще ме отведе това привидение, по-скъпо ми от всичко на света и по-опасно и от най-опасната опасност на действителния живот? Когато дойде времето, ще положат ли и нея заедно с мен в гроба? В този миг мисля, че когато аз и моята сянка станем веднъж завинаги едно, тя ще отлети от нея, като пеперуда от пашкула и ще литне по света да обхожда прозорците на живите. Така мисля сега.

 

НА ПЪТ

 

Някой започна да говори за пътувания. Цялата компания се включи в разговора. Говореха всички, понякога и по двама едновременно. Хубавото вино, което пиеха на малки отмерени глътки, оживяваше разговора.

 

- Обичам да пътувам! -. въкликна внезапно и тихо един младеж, но с усмивка, в която имаше нещо от приглушения вик на радостно тръгване.

 

Тази младежка усмивка ме развълнува и подтикна и аз да кажа нещо за пътуванията, но вътре себе си. Един неизговорен монолог, който като подземна река нечуто течеше под техните шумни разкази.

 

„А кой не обича? Поговорете с жените и младежите и ще се убедите. Загледайте се в дъното на душите на по-старите, смирени вече хора, които вече не говорят за желанията си и ще откриете същата страст, замряла, без надежда за осъществяваване, но жива и трайна. Би могло да се каже, че всеки обича да пътува или поне да мисли за пътуването като за свой друг и по-хубав живот. Но когато аз кажа, че обичам да пътувам имам за това истинска и оособена причина. Елена, която така рядко се появвява, по време на пътуване е почти постоянно с мен. Затова обичам да пътувам сам и обичам да пътувам често. Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.

 

Тогава се случва, в щастливи мигове, да се яви Елена. Как, къде, под какъв вид или привидност, не бих могъл да кажа, защото и сам не мога нито да го предвидя, нито по-късно да си го обясня.

 

Случва се да я срещна, като че ме е чакала, още при самото тръгване. Едва съм се настанил в купето, на седалката до прозореца (бледозелен плюш с бели дантели на възглавето), влакът потегля и след минути напуска разхвърляните и тъжни предградия. И когато край големия прозрец на вагона започне да тече потока от ниви и градини и да се вие вихрушката от сякаш оживелите огради, дървета и телеграфни жици, аз отвръщам погледа си от седалката срещу ми, която е празна като че очаква някого. Гледам упорито в далечината и знам, че всички тези предели и предмети, които бързината превръща в течна развълнувана маса , се сгъстяват в образа на мойта спътница. Гледам в далечината, в тъмната черта на дъбовата гора в дъното на хоризонта или в имението, което се очертава наполовина на земята, наполовина на небето, а в същото време знам, че тук, край мен, вече седи и е все по-реално съществото, чието присъствие единствено ми причинява неизмерима радост, която расте с всяка минута в непресметлива пропорция. Нима тогава не е все едно дали гледам в някоя далечна точка на хоризонта или в лицето на жената, която се появява пред мен? Защото радостта от нейното все по-осезаемо присъствие, защото тя съществува такава каквато е и че ми е дадено да я гледам и имам край себе си, е така голяма и така страхотно бързо расте, така залива и заличава нашите образи, пределите и далечините около нас, прелива отвъд острата черта в края на хоризонта и обгръща всички светове. А голямото чудо на тази радост е точно в това, че във всеки миг мога да спра този прилив на щастие и да я върна и огранича върху нашите две тела и до тясното пространство на купето, в което пътуваме. И само няколко секунди след това приливът на щастие започва отново и в него изчезваме и ние двамата, и купето и целия свят заедно с нас.

 

Така, в шемета, в който пропадам, ме люлее тази вселенска люлка, тласкайки ме от едно съвършено щастие към друго, от на Елена и моето присъствие до изчезването и на двама ни и на всичко заедно с нас в щастието на цялото битие. И в нито една точка на този безкраен мах няма нито за миг спиране, защото непрестанно или се издигаме или се спускаме.

 

Да, Елена сега е тук, в ъгълчето на окото ми, в края на широката гледка, която се топи, движи се и се руши в бързеите и падовете –неподвижна и няма, но вече жива и реална. Широкият, ведър и свободен взор на нейните очи, който се появява, още не се е изострил и сгъстил в определен поглед. Така младите жени от своето тяло, което има свежестта на планинско мляко и зюмбюлов сок, гледат света със своите чисти и спокойни очи. Тези очи, които се движат бавно и променят израза си неусетно, както небето мени цвета си, приличат на глобуса, който приглушено осветен отвътре, предвещава непознатите, а предусещани дялове на континетните и океаните. Погледът на тези очи никога не спираше само върху мен и аз можех по необясним начин да се наслаждавам на всичко онова, което те виждат в същото време докато гледат мен, защото тези очи простираха пред себе си непознатите краища на невинни светове, в които се губеше и моя гледан от тях образ. Те се движеха и просветваха с равнодушната точност на небесните промени, а в същото време смущаваха моите сетива и ги мамеха в неподозирани пътеки и в унасящи илюзии.

 

Само рядко в живота, пред най-големите и изключителни гледки, които, сдружени, земята и небето простират понякога пред нас, настъпваше у мен същата игра и замяна на изострените сетива и тяхното неограничено умножаване до едновременно усещане на явления, които извън тези празнични мигове,опознаваме и усещаме само поотделно и разграничено. (Такива мигове нямат име и оставят само бледа следа в спомените на нашето весекидневие.)

 

Така, докато стоях на височина от три хиляди и четиристотин метра, гледах над себе си глетчерите и слънчевия блясък върху тях, който изглежда неподвижен, изведнъж чух как зад тях се издига безкрайно нежен звук, някаква музика, която ухото трудно може да разбере и никак не може да съхрани. Така веднъж, през един мрачен есенен ден стоях изгубен под сивото небе в степта, която се простираше от нозете ми до неясната черта на хоризонта. И докато се ослушвах как тихо и остро шуми и ридае тревата, която вятърът превива в тънки сиви вълни, видях изведнъж на извивките на тези безкрайни вълни някакъв блясък, който окото, првикнало на познатите явления и гледки, едва можа да улови и забележи, и който като че не идваше от слънцето.

 

При такива пътувания с Елена, тези иначе редки подмени на сетивата бяха непрекъснато и напълно възможни и се осъществяваха с лекотата на съня и бързината на мисълта. Така стана и сега.

 

А когато слънцето, при един завой ни заобиколи и се яви откъм страната на Елена, тя притвори за миг очи. Тогава забелязах нейните тежки и чудни клепачи, под които живееха и сияеха със собствен пламък световете около които миглите, като не успяваха да задържат целия блясък, сияеха с тънки отблясъци на старо злато в чудесни нюанси.

 

Докато беше така със затворени очи, аз гледах нейното чело, бузи и шия. Около тях, като мараня около овощни плодове, трептеше ореола на ярко, но едва видимо сияние и се губеше в краищата на раздвижения и течен простор, който бързината на движението отнася, разкъсва и разсипва в очите на пътника.

 

Така, прекосявайки пространството, дълго мълчахме; тя по закона на своето битие и появяване, а аз - в неизразимата сладост на нейното присъствие, което приливаше, преливаше и отнасяше със себе си всичко, което можеше да се помисли и да се каже.

 

Само в един миг не можах да преодолея желанието. Забравих се и прекъснах за миг мълчанието, колкото с половин дума да й кажа колко неизмеримо по-щастлив съм от всички хора на земята, които споделят своя ден и своята нощ, своя хляб и своята постеля с призраци, а не като мен, с истинска жена, която има съвършено битие и образ.

 

Това беше достатъчно жената, която за мен олицетворяваше силата и красотата на света, да изчезне като привидение.

 

Срещу мен, в ритъма на бързия влак, се полюшваше празната седалка, като клонка, от която птицата е отлетяла. Прозорецът на вагона напразно ловеше нови предели във все новата игра на светлината и облаците. Но сега всичко това протичаше и отлиташе нанякъде в безформени течни маси. А аз пътувах като угрижен самотник, какъвто всъщност без присъствието на Елена винаги съм и бил.

 

Случва се Елена да се яви и при други обстоятелства и по друг начин, но винаги при пътуване, винаги вълшебно и неочаквано.

 

Понякога в чужд град преди завръщането ни остава някой час между два влака или между влака и самолета или парахода и влака. Тези часове са винаги особено оцветени и имат особено място в живота ни.

 

Слънчев следобед след дъжд. Оставил съм багажа на гардероб, билета за пътуването довечера е в джоба ми. Целият ми по-раншен живот е зад мен, целият бъдещ – пред мен. Между тях се сътворява празно пространство на пълната свобода. В него се чувстваш прекрасно. Нищо не е нито както е било нито както ще бъде, а е както е могло да бъде и както като по чудо и е. Целият живот изведнъж е станал здрав, ясен, безимен, усещан само по онова, което си струва да бъде. Всичко има особено значение и ценност - и това, което човек си помисли, и това, което погледне, помирише или вкуси. Дребулииите и случайните срещи ни се струват в такива моменти важни събития и силни преживявания.

 

Бързо и задъхано преминавам от улица на улица, разглеждам витрини, паметници и сгради като че ще успея да понеса всичко в спомена си.Отбивам се в магазини и купувам дребни подаръци, които ще занеса на приятели у дома. Възбуден съм като че отнемам нещо от живота и крада от смъртта.Нося подаръци за други, а вървя изпъленен с радост, като че мен ме даруват от всички страни с някакви скъпоценни предмети и заедно с тях с погледи и усмивки, които струват хиляди пъти повече от предметите. Преминавам през непознатия град като през разкошна чужда градина. Разглеждам, пазарувам, извинявам се, благодаря. А пред мен е твърдо установения час и минута на моето заминаване.

 

Влязох в една богата, добре подредена книжарница, пълна с хора, които постоянно влизаха и излизаха през голямата двойна врата. Беше оня сезон, когато дните започват забележимо да се смаляват. Навън все още беше светло, когато в магазина запалиха лампите, всички наведнъж и заляха цялата зала с млечна светлина, в която оживяха всички предмети, разноцветната стока по рафтовете и лицата на купувачите и продавачките. И в този миг видях Елена. Отиваше да плати на касата. Продавачката бе напуснала мястото си и я следваше, без да откъсва очи от нея. Жената на касата прие разсеяно банкнотата, а когато поиска да върне рестото и вдигна поглед към Елениното лице, изведнъж стана и изправена й подаде парите. Елена се запъти към изхода, а малката продавачка отиде с нея чак до вратата, с очевидното намерение да й отвори. Но я изпревари един по-възрастен служител, който случайно беше наблизо. Загледан в лицето на Елена, той й разтвори широко вратата и каза високо и радостно:

 

- Аз, аз ще затворя!

 

Жената на касата продължаваше да стои и гледаше подир Елена.

 

Бях напълно очарован, виждайки как всеки като че с магическа пръчка се променя щом погледне в лицето Елена. Едва когато вратата зад нея се затвори се сетих да побързам, за да я настигна. Бързо изтърсих парите пред жената на касата, която хладно премина с погледа си през мен като през цифра от дълга поредица числа. Бутайки се и препъвайки се изтичах навън. Отгледах се наляво и надясно. Хората вървяха по широките тротоари в двете посоки, а по средата пълзяха в непрекъсната верига коли. Беше настъпил двусмисления час между деня и нощта. Всичко беше осветено и все пак неясно и тайнствено. Струваше ми се, че край мен тече поток от маски върху лицата. Къде се изгуби Елена? В коя посока тръгна?. Как да я открия? – Направих най-лошото и най-неуместното. Тръгнах наляво, грубо пробивайки си път в тълпата и се заглеждах в лицето на всяка жена. След което отново се върнах пред магазина и тръгнах надясно. А когато изгубих всяка надежда, се върнах в началната точка. Тук стоях още известно време, като човек който безвъзвратно е изгубил най-скъпото си. Всичко беше смътно и неопределено, само едно беше ясно: че с такава загуба човек не може да се помири.

 

Още дълго кръстосвах из тази оживена търговска част на града, мъкнейки своите пакетчета и гледайки отчаяно наоколо си. Изведнъж ми се стори, че на ъгъла завива Елена. Изтичах бързо и видях непозната жена. Спрях засрамен. Малко по-късно отново ми се стори, че в тълпата на отсрещната страна на улицата съзирам фигурата на Елена. Пресякох - и напразно. Всичко ме подлъгваше. Все повече губех доверие в очите и нозете си.

 

Измъчен и уморен, стигнах на гарата малко преди тръгването на влака. Внесох нещата си и се свестих в призрачно осветеното купе. Сложих пакетчетата в куфара си. Струваше ми се че съм се раздвоил и виждам самия себе си как дълго стоя неподвижен с куфар на коленете,питайки се непрестанно дали това наистина е могла да бъде Елена, а после бързо и нервно притискам ключалките на куфара, които при затваряне казаха с метален глас, едната: да!, другата: не!

 

Преминаваме през влажна тъмнина и пусто неосветено пространство.Елена я няма, няма да се появи. Мрак, влага. Това не е нейния елемент. Пред мен е безсънна нощ като необгледна, яростна, убийствена пустиня. Струва ми се че живо същество не би могло да я преживее, нито да съзре края й. А аз трябва да живея, да чакам. Да живея с надежда в чакането. Па и без надежда.

 

ДО ДЕН ДНЕШЕН

 

Отдавна забелязах, че Елена се явява все по-рядко, все по-неясно, но доста време ми трябваше да призная на себе си този факт.За да не го призная, аз се задоволявах с малко, с все по-малко, надявайки се винаги на повече.

 

Така цяло едно лято живях от едно-единствено неразбираемо и мълниеносно видение. Шофирайки по здрач по една раззеленена улица, една от най-хубавите белградски улици, неясно съгледах Елена, облечена в бяло. Беше обърната гърбом. Усещаше се, че е в една от онези необичайни пози, в които човек не се задържа дълго. По стойката и по жеста й ми се стори че иска да извика още нещо или да поздрави някого в далечината, но и тогава не чух гласа й, както никога преди и никога след това. Каквото и да беше, изглеждаше ми величествена, като разперила криле, с тяло, което се покорява на някаква непозната за мен потребност и което изцяло е отдадено на порива да даде още нещо от себе си на някой, който се отдалечава, но когото загледан в нея не виждам, да задържи нещо от него, дори най-малкото, доколкото нощта и разстоянието го позволяват.

 

Видях всичко това само за миг, както може да се съзре в здрача и сянката на разлистените дървета, от колата, която бързаше по широката и свободна улица.Не посмях да спра. Напротив, изтръгнах, така пътьом, и понесох със себе си цялата гледка на този сумрачен миг: разлистената корона на голямото дърво, угасналата фасада на бялата къща, и през всичко това разгърнатия топъл, летен образ на жената, която инстинктивно и щедро се отдава на нещо в далечината и тъмнината – и, натискайки газта, избягах като крадец.

 

Сетне цели месеци я носих у себе си така. Всичко беше завинаги с мен – богатия майски сумрак, който трае дълго и в който всичко е пълно с живот, и градът в зеленина, и девойката в бяла рокля, с разперени ръце, устремена към невидимия събеседник -привидение, но и реална жена със сладка кръв, скъпо име и навици, които съответстват на моите.Всичко е тук, пред мен и всичко може да се вкуси и пие като вино и плод. А в същото време това е и моят глад и моята жажда, огромни до безумие, без каквато и да било надежда, че някога ще могат да се утолят и угасят.

 

Така пътувах по света, най-щастливия човек, с най-хубавата жена, каквато можеше да се види в предвечерието на дългия ден на моето самотно, пълно със себеотрицание, лято.

 

Есента показа какъв плитък корен и кратък век имат моите илюзии.И не само есента. Елена изчезна от всичките ми сезони.

 

И пътуванията изглежда вече не помагат.Онова, от което бих искал да избягам, върви редом с мен, стига преди мен там, където отивам, чака ме на гарата, отвежда ме в хотела и ме придружава из града. А онова, което с потайна и непризнавана и в себе си надежда желая да видя - не се явявава вече и насън. Елена я няма. Пътуванията губят за мен своята цена и смисъл.

 

Последното ми виждане с нея (чудно и незабравимо) беше, наистина, пак при едно пътуване.

 

С малък параход, на кратки преходи, обиколих няколко средиземноморски града. Беше така хубаво, че никак не можах да се освободя от мисълта, че се сбогувам с всичко, което се нарича красота и богатство на света. Тази мисъл постояно ме придружаваше, като смътна музика под всички гласове на живота около мен, като невидима, но постоянна сянка в пълната светлина на слънчевото пладне. Сбогом, светлина!

 

В Цариград трябваше да се срещна с един земляк. Срещата бе насрочена в големия кожухарски магизин на негов приятел арменец. Като пристигнах там, познатият ми още не беше дошъл. Собственикът на магазина, сивожълтеникав и прояден от болест, но жилав човек и съвършен търговец, беше зает. Предложиха ми да седна и да почакам. Така можах да наблюдавам отблизо как показва кожи на някакава едра гъркиня с източна красота, придружена от дребния си и много по-стар съпруг. Невзрачен,тих и почти невидим младеж донасяше купища от скъпоценни кожи, пръскащи студения дъх на здрачния склад. Стопанинът лично вземаше една по една кожите, разтърсваше ги пред очите ни и след това вещо ги хвърляше на пода, простирайки ги точно пред високата едра госпожа, която стоеше в позата на звероукротителка. При това с челичен глас,отсечено и делово, изговаряше името на животното на турски, гръцки или френски език. „Визон”, „визон сапфир”, „визон саго”, „индийски меринос”, „астраган”, „пантера”, „хермелин”, „самур”. И при всяко от тези имена додаваше по една единствена дума: „фино”, „благородно”, „модерно”, „рядко”. Парче по парче се трупаше върху купчината; твърди, убедителни думи падаха заедно с кожите и все повече се извисяваше тона и значението им, а той ги изговаряше в набожен екстаз, като че казваше: „слънце небесно”, „Бог Саваот”, „Богородице пречиста” (В тъмния ъгъл на магазина се съзираше наистина малка икона на Богородица!) Сигурен в себе си, в своята стока и своите сметки, търговецът улавяше и моя поглед, но аз не можех да откъсна очи от животинските кожи.

 

Една след друг се просваха пред мен различни кожи и заедно с тях – горите,фермите, степите, всички онези непознати краища на света, от които бяха дошли. Светът сякаш се разтваряше пред мен. Голямо бе удивлението ми и ме водеше надалеко. И у мен постоянно растеше някакво очакване. В един миг – дори не разбрах името на кожата, което търговецът изговори – пред мен се разкри девствено, осветено пространство и в него, голяма и издължена, фигурата на вървящата Елена. Не беше гола, а облечена, като в разляюляна мрежа, само с онова, из което се движеше: вълните, трептящата светлина на слънцето и водите, свежи листа. В този момент я видях, както никога, в цялото й величие и красота.

 

Не знам колко я съзерцавах, изгубен и вън от себе си. Като се сепнах, търговецът още изброяваше „видра”, „сил”, „канадска златка”, и затрупваше с все нови и нови кожи моя предел с Елена.

 

След този ден повече никога не се появи, никога!

 

Завинаги може би е отминало времето, когато я виждах на светлината на деня, с очите, с които гледах всички останали явления на видимия свят. Това видение траеше винаги кратко (падане на звезда в лятното небе!), но сега не трае и толкова, и по-добре е така въобще да не се появява.

 

В най-лошите часове на нощта – а нощта винаги е била злото време на моя живот – случва се понякога да се яви нещо като предчувствие за нейното присъствие.

 

Не съществуват четирите страни на света, а само една и тя е без име. Не се знае и не се пита повече горе и долу, отзад и отпред. Жив съм, но в свят с разместени отношения и измерения, без мяра и ориентир. И Елена присъства, но само доколкото знам, протяга ръка, с която иска да ми каже нещо. И аз живо желая да протегна десница и да приема дребния невидим предмет, който ми дава. Така оставаме задълго в това болезнено положение на едно започнато и едно неродено движение, а не знаем къде сме и кои сме и как наистина се наричаме. Онова, което е живо и ясно в моето съзнание е нашето желание, което е едно. По това желание знам, че съществуваме, то е единственото, което ни свързва и всичко, което знаем един за друг.

 

В това положение не може да се издържи дълго; от него извеждат два пътя: или към пълно безсъзнане или към пълно пробуждане. Този път се будя. Будя се в светлината на своя сегашен живот, значи - в света без Елена. Живея с хората, движа се между предметите, но нея вече нищо не може да я призове.

 

Между нас винаги е било така: когато я няма, тогава я няма като че наистина никога, никога повече няма да се появи, а когато е тук, тогава присъства така като че това е най-естественото нещо на света и като че довека и без промяна ще остане тук. Но сега ми се струва, че това е било измама, самоизмама на излъгания човек. Всъщност тя и не знае за мен, а аз знам за нея.Така е, и така – истината трябва да се признае - е било винаги. Би могло да се каже, че винаги съм живял от спомена за едно привидение, а сега живея от спомените за тези свои спомени.

 

И все пак – трябва да призная и това ! – все си мисля, че би могла да се появи още веднъж, че би трябвало да се яви. А винаги ми се струва, че съм най-близо до това в топлата атмосфера, която създават множеството хора и движението.

 

В хола на големия хотел в Р. Забава от пет до осем. Гледам как пред мен преминават, като че някой бавно, но непрекъснато меси карти, десетки, стотици хубави жени, които не са Елена. Всяко от тези лица изглежда за миг че е нейното, но след това безнадеждно и невъзвратимо става чуждо.И само за миг гледах всяка от тези жени като че е тя, но след това веднага потъваше и се отдалечаваше с вълната от тела, като мъртва, нещо повече от мъртва, защото не е Елена, нито някога би могла да бъде.

 

Все по-често търсех и посещавах такива м


Translated by Светлозар Игов

 

Rate the work