Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Обратен полет  2.63 / 5

Терминал 1. Ето докъде я докарахме.

Хрис погледна обвинително синята табелка с информация за излитащи самолети, сякаш му дължеше извинение, задето някой я беше поставил на летището. Ако имаше възможност, табелката щеше да скръсти ръце в отговор. Всеки ден стотици хора, потънали до шия в личните си истории, я стрелкаха с разярени погледи, тътрейки куфарите си по безкрайния сив коридор. Може би и нейният живот, както на много от пътниците, не се беше получил според първоначалния план. Може би единствената причина табелката да стои търпеливо на мястото си беше, за да събере точките за пенсия, да замине за провинцията и вместо „Sofia International – Vienna International“, на гладката й синя пластмаса да се появи надпис „Старосел“. Никой не я беше питал.

Понеделничната сутрин явно се радваше на голяма популярност, защото летището беше препълнено с бивши и бъдещи пътници, изпращачи, охранители, продавачи, касиери. От време на време през някой от страничните входове се появяваше група стройни дългокраки стюардеси, които оживено си бъбреха, докато погледите на всички присъстващи танцуваха върху тях. Хрис никога не беше виждал толкова хора на едно място. Никога не беше се гмуркал и под вода, но горе-долу по същия начин си представяше морското дъно. Пасажи от най-различни риби, прииждащи от различни краища на София и България си проправяха път в тълпата и бързаха напред към целта. Хрис успя в последния момент да дръпне крака си преди да бъде прегазен от жена с изражение на скумрия в консерва и телосложение на малка подводница.

Точно когато си обграден от най-голямата навалица, е най-лесно да се почувстваш самотен. На Хрис му беше достатъчно само да знае, че всички хора, покрили площта на Летище София тази сутрин, имат ясна цел и дестинация. Имат причина да се намират на терминал 1 и за разлика от него, знаят защо заминават. Още от ученическите си години Хрис се увличаше по математиката, затова стресираният му ум се включи на автопилот, опитвайки се максимално да му бъде от полза в момента на нужда. Математически погледнато, от стотиците забързани пътници все трябваше да има поне още един, който беше грабнал куфара си предишната вечер напълно импулсивно. Теорията на вероятностите подсказваше, че дори случайните събития като неговото се поддаваха на точни закономерности и сметки. Поне още едно човешко същество се беше наредило на гишето за билето, резервирайки място в първия свободен самолет, който щеше да го изведе в чужбина. Хрис донякъде се успокояваше от мисълта, че някъде в ъглите на коридорите, по пейките или пред светещите електронни табла седи неговият душевен брат близнак, измъчван от същите чувства и подтикван от същия импулс. Освен с теорията за вероятностите обаче Хрис беше запознат и със законите на Мърфи. Познавайки късмета си, имаше огромни шансове неговата самолетна сродна душа да се окаже именно скумрията, от чиято атака го спасиха само бързите му рефлекси и инстинкта за оцеляване. По гърба му премина тръпка.

В друг период от живота си Хрис би забравил случката още в момента, в който се отдръпна от непознатата и със сигурност не би се опитал да рови в ума си за рибни обиди по неин адрес. Неотдавнашните събития, които се бяха разиграли между него и слабия пол, го правеха малко по-остър с хората като цяло и с жените в частност. Ако разбираше нещо от френска философия, Хрис би поразмишлявал над фразата, че човек е добър или лош само в зависимост от това, на коя страница разлистваш душата му. Както обикновено се случва обаче, в критичните моменти последното нещо, от което човек се интересува, е френска философия. Що се отнасяше до Хрис, с удоволствие би пратил по дяволите летището, терминала, всички проклети пътници, куфарите им и всяко едно тяхно скърцащо колелце поотделно, всички наперени стюардеси, шибани сини табелки с указания и най-вече бившата си приятелка.

На най-близкото гише за регистрация се появи концентрирана женска глава, която кимна към тълпата. Хрис се остави водовъртежът от хора да го увлече напред и преди да разбере какво става, билетът му вече беше проверен и подпечатан. Послушно мина първия пропусквателен пункт и се нареди на дълга опашка за проверка на багажа. За първи път се качваше сам на самолет, затова предпочете да се движи плътно зад двама тийнейджъри, чиито лица беше запомнил от гишето за билети. Нямаше желание да остава в България, нито пък да заминава зад граница, но повече от всичко нямаше желание да се загуби още на летището. С всяка следваща проверка шумът около него сякаш намаляваше и постепенно чувството на риба в пасаж бе заменено с това на дребен рогат добитък в стадо. Може би просто свикваше с тълпата. Наредиха на пътниците да изпразнят джобовете си и да изсипят съдържанието им в нещо, което Хрис характеризира като изтормозена от живота празна тава. Тавата на всеки пътник минаваше през скенер и понякога от него излизаше пронизителен писък, кънтящ из целия коридор. Удивен от количеството портфейли, слушалки и дъвки, изпаднали от джобовете на младежите пред него, Хрис за момент съжали, че по стар навик държеше всичките си вещи в малка раница на гърба и нямаше с какво да допринесе към проверката. Подреден до болест и практичен от малък, той така и не видя смисъла да разхвърля принадлежностите си в различните чифтове панталони. Направи тази грешка веднъж в началното училище, когато, още наивен и отворен към света, прибра в джоба на дънките си пакетче дъвчащи бонбони. Всички деца правеха така – пълнеха малките си скъсани джобове с миниатюрни съкровища, които за възрастните бяха просто боклуци, чието място според правилата на фън шуй се падаше в кошчето. На следващия ден дънките му бяха заменени с памучен черен анцуг, а бонбоните си останаха у дома. Хрис осъзна мащабите на катастрофата едва в първото междучасие и плака толкова много, че се наложи да извикат медицинската сестра, която да се увери, че обезводненото момченце няма да умре в средата на класната стая. От този момент чувствата между Хрис и принципа „Всички така правят“ значително охладняха, което пък му донесе изненадващи ползи по-нататък в живота. Никога не докосна цигара, никога не прояви интерес към наркотици, никога не беше повръщал в лехата с декоративни рози зад малкото барче, в което понякога с приятелите му смучеха бира късно след полунощ. Донякъде заради същата тази практичност Хрис избягваше да се представя с пълното си име. Защо му е да задръства главите на събеседниците си с цели шест букви, когато четири биха могли да свършат същата работа, ако не и по-добра? Зад нежеланието му да използва името си по лична карта се криеше и друга причина, която имаше много по-малко пресечни точки с прагматизма и много повече с факта, че родителите му бяха имали неблагоразумието да го нарекат Христин – име, което 30-годишният мъж така и не се научи да произнася без да се изчерви. Звучеше му грешно, непълно и някак крайно неподходящо както за лична, така и за официална употреба.

След известно ровичкане в сърцевината на дънките си, Хрис успя да намери монета от десет стотинки, получена като ресто в градския транспорт сутринта. Постави внимателно стотинката в центъра на най-близката свободна тава и с каменно изражение я пъхна в скенера. В усмивката, която получи от служителката на скенера, се четеше закана за убийство. Жената беше приблизително на годините на майка му, а Хрис имаше достатъчно опит с тази възрастова група, за да знае, че с тях трябва много да се внимава. Тези жени бяха преживели ерата на Тодор Живков, девети септември и деноминацията като в свободното си време отглеждаха и възпитаваха децата си. Ако си успял да минеш през всичко това и помежду другото да създадеш семейство, значи нищо няма да те спре да разбиеш устата на непознат многознайко насред летището. Хрис за секунда видя заглавията по вестниците – „Образцова служителка по сигурността с 40 години трудов стаж без забележки и провинения, избирана 168 пъти за служител на месеца, праща в кома дребен лабилен младеж, наскоро изоставен от приятелката си“. Или поне така си представи заглавията. Хрис не четеше вестници.

Прибра си пораженчески стотинката в джоба и продължи напред по терминала. Двамата тийнейджъри, които следеше по петите, се бяха възползвали от настъпилата суматоха по проверка по сигурността и се бяха разтворили във въздуха. Хрис неволно се огледа, търсейки познатите им физиономии някъде сред какафонията от жени, мъже, малки деца и багаж. Когато не ги откри, отново усети как тълпата около него се сгъстява, оставяйки го едновременно съвсем сам и обграден. Стисна още по-здраво дръжката на куфара си, припомняйки си, че щом едно момиче можеше да си тръгне след почти 10 години с него, две момчета не би трябвало да имат никакви задръжки след 10 минути. Баща му обичаше да казва, че в живота човек може да има доверие само на себе си, и то не винаги. Наранен, ядосан и уморен от деня, който отгоре на всичко тепърва започваше, Хрис взе радикално решение и се отправи към един от безмитните магазини. Не че го интересуваше дали покупките му щяха да имат или да нямат ДДС; вълнуваше го само съдържанието на спирт в тях. Нещо в това „безмитно“ състояние му действаше освобождаващо и Хрис съзнаваше, че ако по характер не беше толкова дисциплиниран, тук рискуваше да стане направо безразсъден. На света имаше само едно друго място, на което би било съвсем в реда на нещата да пиеш бира в 8:30 сутринта и да си купиш четири чифта обувки, 3-килограмов „Тоблерон“, плюшен слон и стек цигари от една и съща лафка. Другото място, на което Хрис би си позволил всичко това, а и много повече, стига да имаше възможност, беше вътре в самия самолет. Ако някой служител на следващото летище го скастреше, задето се появява в непристойно алкохолизирано състояние, щеше да му отговори, че се е случило, докато е бил на небето. Най-висшата безмитна зона. Там действат други закони и ако господин охранителят не е съгласен, може би трябва освен ръководството за работа, да си прочете и Библията. Хрис отдавна беше приел факта, че някой ден е много възможно заради кофти остроумие в неподходящ момент да бъде застрелян.

В момента всички кенчета бира му се струваха наситено зелени и обидно еднакви, затова просто грабна първата попаднала му марка и се насочи към касата. Симпатично момиче с конска опашка и очна линия, дебела колкото палец на средна възраст, се беше облегнало до касовия апарат и безмълвно гледаше бирата в ръката му. Хрис моментално усети как непукизмът му се напуква и за първи път му мина през ума, че причината да се чувства толкова безгрижно в безмитната зона беше чисто семантична. Мозъкът му свързваше на подсъзнателно ниво „без мита“ с „без лимити“ , давайки му измамната свобода, че вместо покупките му да са лишени от 20% надценка, действията му са лишени от последствия. Заловено на местопрестъплението, подсъзнанието му би отбой и го изостави почти паникьосан, с бира в ръка в 8:30 сутринта в понеделник в средата на безмитния магазин. Почти веднага Хрис се удари силно в най-близкия щанд за вестници и инстинктивно се вкопчи в първия попаднал му брой в опит да спаси репутацията си. По-късно щеше да се ядоса първо на реакцията си на притеснено хлапе, и второ, на абсурдната идея да се довери на късмета, сграбчвайки насляпо каквото му предложеше съдбата. Можеше само да се благодари, че не попадна на „Максим“.

Момичето зад щанда имаше вид, сякаш беше чуло всяка една мисъл, преминала през главата му. Тъй като клетите 10 стотинки, съхранени в джоба му, нямаше да са достатъчно, Хрис припряно смъкна раницата си, за да потърси банкнота.

- Обикновено не пия бира преди 9 сутринта – опита да се пошегува той, докато ровеше в портфейла си. – Само антифриз.

Хубавата продавачка направи услуга и на двамата, като само кимна леко и се усмихна, без да каже думичка. Хрис усети как поетапно побелява, позеленява и почервенява, превръщайки се в депресиран вариант на националното знаме, ако държавата току-що беше появила с отворен цип по телевизията. Търсенето на дребна банкнота отне на Хрис още няколко мъчително дълги секунди, през които малко неща биха го зарадвали повече от Апокалипсиса. Най-после успя да намери една петолевка и миг преди да успее да изхвърчи от магазина с най-високата скорост, която някога беше развивал пеша, чу гласа на момичето:

- Върви най-добре с кроасан.

Хрис опита да я замери с една усмивка през рамо, но желанието да се махне от щанда надделя, така че нямаше как да е сигурен, че събеседничката му го разбра. Можеше само да се надява гърбът му да е изглеждал особено приятелски настроен, докато летеше навън. Стиснал вестника и кенчето бира – източника на всичките му проблеми, Хрис се стовари, пуфтейки, върху една желязна пейка. Твърде често му се случваше неусетно да се озове с двата крака в ситуация, до която никога не е имал желание да припарва, в 90% от случаите добрите му намерение объркваха нещата още повече. Все още изнервен от самия себе си, Хрис въздъхна наум и на глас, след това разсеяно разлисти вестника в ръката си. Направи го машинално, като човек, прекарал години от живота си в четене на книги и прелистване на страници. От малък обичаше да чете и попиваше с детско настървение купища романи за пирати, каубои, полицаи, детективи. С годините вкусът му към книгите порасна и пиратите постепенно отстъпиха пред Хокинг, а каубоите – пред Гьодел. Все още обаче на лицето му се появяваше широка усмивка, когато се натъкнеше на „Островът на съкровищата“ в някоя книжарница. Чувството беше същото, като да срещне стар приятел.

Пръстите му ловко отгръщаха страниците на вестника, въпреки че умът му не можеше да се задържи на нито една от тях. Повечето статии бяха придружени от снимки на хора, които не беше виждал никога през живота си – чуждестранни политици, милионери, изследователи или журналисти, чиито имена нищо не му говореха. Беше грабнал от онези хаотични полужълти, полусериозни вестници които сякаш тъпчеха страниците си на лотариен принцип с цел читателят да го заболят очите до третия лист. Прогноза за времето, криминални хроники, спортни новини, хороскоп, съобщения за ремонтни дейности и полуголи момичета се прескачаха на всяка страница в такъв миш-маш от новини, че и да търсеше нещо конкретно, Хрис трябваше да изчете всичко, за да стигне до него. Пътьом подмина снимка на Бойко Борисов, уютно настанена между читателска история за откраднат водомер и селфи от ваканцията на Кали в Индия. „Естествено, че Кали ще е в Индия, къде да е иначе“, помисли си Хрис, без да влага повече неврони в новината, отколкото беше нужно. Усещаше как кръвното му налягане се връща в нормата и тъкмо беше готов да прибере вестника в най-близкото кошче, когато една снимка улови погледа му и веднага си спечели стопроцентово, безапелационно, неотклонимо внимание.

На снимката беше самият той.

Или поне така би изглеждал той, ако заменеше дънките от H&M и карираната риза от 2013-а с тъмносив костюм и вратовръзка. В кадъра косата му изглеждаше не толкова гъста, колкото беше в момента, и малко по-дълга, отколкото можеше да я изтърпи, преди да се тръшне пред фризьорката си, че въпросът е на живот и смърт. Стори му се, че лицето, гледащо го от страницата, е и по-слабо от неговото собствено, но вече не беше сигурен дали наистина е така, или просто мозъкът му отчаяно търсеше разлики, които не съществуваха. Хрис не знаеше колко време е прекарал така – седнал на желязната пейка с разтворен вестник в ръцете и кенче бира в краката, с отворена уста и учестен пулс. Никой от дузините хора, които пъплеха наоколо с куфарите и приятелите си, не дойде да му задава въпроси, да го погледне, да го попита как е. Хрис и не очакваше друго. Хората рядко се интересуват от чуждите проблеми, освен ако на свой ред те не създадат проблеми за тях. В интерес на истината, може би ако изглеждаше разстроен, ядосан или по какъвто и да е друг начин изразяваше емоция, някой щеше да спре. Тялото му обаче беше абсолютно парализирано и Хрис просто седеше, вторачен невярващо в страницата пред себе си. Не го биваше да се справя със стреса, затова организмът му инстинктивно прибягваше до същия трик, който правят повечето дребни животни в случай на опасност – замръзват.

Когато усети, че замръзването става повече от необходимото и едната му ръка започна да изтръпва, Хрис примигна стреснато и остави вестника настрани. Разтърка челото си и се закле наум никога повече да не си помисли за бира, все едно, че кенчето беше сбъркало, като се беше появило в живота му. Рационалната част от ума му все още не се намираше във върхова форма, но Хрис все пак вдигна отново вестника и бавно прочете ситния надпис, нахвърлян под снимката му.

30-годишният бизнесмен Николай Ковачев от София е обявен за издирване от МВР по молба на съпругата му. Мъжът е в неизвестност от 12 март, когато за последно е бил забелязан в столичния бар „Петолъчка“ с приятели. Николай Ковачев е висок 188 см, има слабо телосложение, кафяви очи, къса черна коса. Близките му го описват като общителен и дружелюбен.

Текстът завършваше с мобилен телефон за връзка. Хрис за секунда се почувства като героя в един известен виц, в който пияница звъни на звънеца на една жена, за да провери дали случайно не е мъжът й. Само че докато онова беше съчинена история без опасност от нанасяне на психически и физически вреди, това беше зашеметяващо реално. Хрис беше далеч от мисълта, че човекът от снимката е неговият отдавна изгубен брат близнак, с когото са били разделени при раждането. Всъщност Хрис не беше близо до никоя друга мисъл в момента, освен една: Нямаше начин да замине за чужбина на спокойствие, оставяйки такава колосална въпросителна на летището в София. Знаеше къде се намира Петолъчката, защото на две пресечки от заведението беше любимият му спортен магазин. Хрис купуваше по една професионална тениска за фитнес веднъж на всеки шест месеца в отчаян опит да убеди самия себе си, че е му време да влезе във форма. Преговорите не вървяха добре, както говореше фактът, че в гардероба му бяха намерили дом и семейство двуцифрен брой тениски, а Хрис още не можеше да стигне до третия етаж, без да се задъха. Не си спомняше някога да е влизал в Петолъчката, но просто не си представяше как ще се качи на самолета без поне да опита да разбере кой е нещастникът от снимката и защо двамата споделяха една и съща физиономия. Знаеше, че ако ролите бяха разменени, би искал някой да направо същото за него. Хрис внимателно прибра вестника в раницата си, остави кенчето на стола след като мислено му опрости греховете, грабна куфара си и тръгна към изхода.

 

Rate the work