Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.196.73.22) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Пет минути — Alexandrina Dimova PlovdivLit

Alexandrina Dimova in PlovdivLit

 

Пет минути  4.25 / 5

Седнал на пейката насред обхванатите от есенния пожар листа, облечен в черно и прегърбен, Андрей прилича на самотен въпросителен знак, който чака да си получи изречението. Няма да чака още дълго, защото аз бързо се приближавам, а гърдите ми сякаш са пълни с олово. Натежали са от въпроси. Къде прекара последните две години? Защо замина? Защо без да ми каже? Защо после нищо не каза? Нито едно „Добре съм.". Нито дума.

 

Защо? Веднага ще го питам. Ще го питам също щеше ли да ме потърси, щеше ли да каже здравей, ако не аз го бях забелязала първа да седи там.

 

Заставам пред него, а той ме поглежда в очите и цветът от лицето му бавно започва да изчезва, сякаш някой полива негов портрет с бяла боя, започвайки от челото. Защо пребледняваш, любими? Нима не се радваш да ме видиш? Въпросите жужат, блъскат се един в друг и дружно в ребрата ми, а аз си мълча.

 

Лицето му вече е бяло като на мъртвец. Долната устна потреперва и две силни ръце обгръщат раменете ми. Сега моята долна устна трепери. Чувам, че си поема дъх, за да ми каже нещо и усещам как настръхвам от нетърпение, но след миг всичко започва да се тресе – ние, земята, дърветата, пейката...

 

Събуждам се и светлината в самолета, сините седалки пред мен и гледката през прозорчето - бели облаци, кръжащи над назъбени планински върхове, прогонват съня и спомените. Само турбуленцията остава още малко. Отправям поглед през квадратното отворче от дясната ми страна и с възхищение се наслаждавам на величието на Андите – спиращо дъха съчетание от бяло и зелено, поразително като пролет през зимата. Но да се съчетаят зелената пролет и скованата от лед зима е почти толкова невъзможно, колкото да избегна спомена за чувството, което скова мен, когато преди две години се върнах в родния си град и открих, че причината за завръщането ми е решила да замине, да зареже всичко в търсене на един бог знае каква величествена глупост – свободата, призванието си, себе си. И за да не носи много багаж, моята причина е изхвърлила ненужното – нас, мен. Ще ми се да се бях сетила да го изхвърля първа.

 

- Уважаеми пътници, говори пилотът. Горивото ни е на привършване. Имаме само за още пет минути. Моля, запазете спокойствие и очаквайте инструкции за действие.

 

Турбуленцията отшумя преди малко. Сега аз се треса. Нагоре по гръбнака ми пълзят ледени тръпки, и то не защото от задната част на самолета се чува пронизителен писък, а заради съобщението. Познавам гласа на пилота. Високо насред облаците моята избягала причина явно е намерила и свободата, и призванието, а навярно и себе си...

Овладявам треперенето след време – секунди или минута, не знам, но веднага щом отново усещам, че имам власт над мускулите си, се оглеждам. От лявата ми страна е седнал добре охранен господин, чиито устни са мазни от току-що изядения обяд и ужасно бледи, очите – изцъклени, а бузите – червени сякаш някой му е ударил две силни пресници. От дясната ми страна седи друг мъж – слаб и тъмнокос с набола брада, също пребледнял, но с поглед ясен и... безумен. В очите му виждам стряскащ блясък. Дали и моите изглеждат така? Поглеждам към господина отляво – в неговите липсват искрите на другия, но той и без тях е на път да избухне.

 

- Що за глупости?! – Гръмва гласът му. – Как така за пет минути? Що за безотговорност, що за непрофесионализъм?! И какво сега? Ще стоим и ще чакаме?! Или ще ни посъветвате да прекараме последните пет минути от живота си в молитва и смирение, уважаеми пилоте?! Нищо подобно, драги! Вие ще приземите този самолет, ще го приземите благополучно, и то веднага! Веднъж да усетя пак твърда земя под краката си, веднъж да изляза от тази адска алуминиева кутийка, ще ви дам да се разберете и на вас, и на цялата ви компания!

 

Гневният господин седи и нарежда, а бузите му стават все по-червени и по-червени. След последната заплаха се разнася хрипливият смях на мъжа, седящ отдясно. После отново започва да говори пилотът:

 

- Уважаеми пътници, няма да успеем да се приземим благополучно – мога да рискувам и да опитам, но шансът да успея е почти нулев. Единствената ни възможност е да се издигнем, а вие да вземете парашутите, да скочите и да се молите да се приземите в някое от близките селца. Или това, или да се разбием. Моля ви, имайте вяра, вземете парашутите и се насочете към изходите. Запазете спокойствие. Нека първи скочат жените и децата.

 

Втори писък. Смут, шепот и викове. „Няма време!" Няма време наистина. А той.. той е полудял. Или пък не? Стюардесите, които раздават оранжевите раници, изглеждат спокойни. И те ли са полудели? Няма време. Няма време! А на борда има деца... Колко минути остават? Три? Две? Няма време! Започвам да се задъхвам.

 

Господинът до мен се изправя и грабва нетърпеливо раницата с парашута от ръцете на стюардесата, аз машинално взимам своя и също ставам.

 

- Дайте път!... Пази се бе, имам жена и две деца!... Трябва да мина, дайте ми да скоча! – Дебелият господин си проправя път към вратата с лакти сред изправените пътници.

Изведнъж мъжът с горящия поглед се стрелва след него, хваща го за яката и го издърпва встрани.

 

- Първо жените с децата! – ръмжи насреща му.

 

- Пусни ме, пусни ме веднага, иначе...

 

- Иначе какво? Да не вземеш да ме убиеш? – И хрипливият му смях изпълва въздуха, извисявайки се над приглушения детския плач и успокоителните думи на майките.

 

- Ще те осъдя! Ще изгниеш в затвора, ако не ме пуснеш, нищожество!

Тъмнокосият мъж пак започва да се смее, после вдига десния си крачол и показва проследяващата гривна, която се е вкопчила в глезена му като черна лъскава пиявица.

 

- Закъснял си. А сега стой мирен и не пречи, защото ако изпревариш и една жена, кълна се, ще те удуша тук и сега!

 

Веднага щом пребледнелият дебелак се отдръпва, една жена, притиснала златокосо момченце към гърдите си, полита през отворената врата и се изгубва насред белите облаци. Следва я втора, трета... Те скачат като малки неопитни бели птиченца с неестествено оранжеви крила, които се хвърлят от гнездото по примера на майка си, за да се научат да летят. Дано полетят.

 

Една стюардеса ме побутва и посочва отворената врата, а аз се стъписвам, изведнъж припомнила си, че няма време. После като обезумяла хуквам към пилотската кабина. Колко ми остава? Минута? Тридесет секунди?

 

Вратата се отваря шумно и Андрей се обръща към мен. Лицето му започва да пребледнява като в съня ми. Приближавам се до него, а въпросите в гърдите ми напират и се блъскат.

 

- Какви ги вършиш, Ева?! Отивай! Скачай!

 

- Няма!

 

- Няма време! Отивай, моля те. Искам да знам, че си се спасила.

 

- И аз исках да знам къде си.

 

- Вече е късно за това. Моля те, върви!

 

- Само ако и ти дойдеш.

 

- Капитанът потъва с кораба си.

 

Тонът му е твърд и хладен. Реже като стоманено острие. Усещам, че долната ми устна се разтреперва. Това ли е той сега – капитан и нищо повече? За това ли ме изостави? Искам да го питам, но гърлото ми е сковано, сякаш някой стяга врата ми с менгеме. Думите едва ли ще излязат, а и вече усещам, че политаме надолу. Няма време.

 

Гледам го в очите и чакам да се разбием. С периферното си зрение виждам един приближаващ се към стъклото на пилотската кабина леден връх и очаквам оглушителния сблъсък. Две силни ръце обгръщат раменете ми. Аз и пилотът се превръщаме в ние, жалко само, че след миг вече ще сме тъмно петно върху белия лед – пламъци и овъглени отломки. Може би имам още секунда и ще успея да получа отговор на поне едно от своите защо. Поемам дъх, за да попитам, но точно тогава времето ми се стопява като ледено кубче във фурна... БУМ!

 

Пак се събуждам, този път с влажни очи. Сините седалки отпред ме гледат спокойно, а през прозореца любопитно наднича белота. Изтривам сълзите си и облекчено си поемам дъх. Имам време.

 

Но облекчението се оказва нетрайно съединение. Изведнъж във въздуха се разнася познато съобщение, от което ме побиват тръпки. Говори пилотът.

 

Rate the work