Svetla Karayaneva in PlovdivLit

 

Слово за лирика  4.91 / 5

Когато Пловдив се наричал Тримонциум и белокаменната му красота блестяла отдалече,римляните снабдявали центъра на провинция Тракия с вода от Родопите – до днешните села Куклен и Марково бил построен величествен акведукт, дълъг 12 км. Същото Марково е родното място на поета Петър Анастасов, един от най-чистите и витални лирици в съвременната българска поезия. И както по римския воден мост течала бистра и свежа планинска вода, така и по незримия акведукт на поезията приижда роденото от снежните родопски преспи слово на поета. Не случайно в стихосбирката “Както те обичам”, връх в поетическата продукция на Петър Анастасов и отличена с наградата на СБП, строфите за Марково иззиждат началото на поетичния свод:

 

Селце, определено

да бъде мое. То

се крие под зелено

какво да е листо.

Селце като извивка

на гъвкава лоза.

Селце като усмивка,

селце като сълза.

Под въздуха му сладък

от грозде и от мед

спокоен безпорядък

и неспокоен ред.

 

Изведнъж в идиличното, простичко описание авторът завърта калейдоскопа от пъстроцветни образи, пренарежда ги в сюрреалистична, Петър-Анастасовска визия:

 

Човек и крава редом –

картина от Шагал.

Усмихвам се и гледам

дали светът е цял.

Дали не литва стадо

над къщите, дали

не се надбягва дядо

с махленските петли.

Дали човек разсеян

не ходи по стена.

Дали ведно не греят

и слънце, и луна.

 

Творбата илюстрира художественото световъзприемане, определящо поетическата стилистика на книгата – простота и непосредственост на изображението, кратки, безхитростни стихове. И в един момент осъзнаваш, че простите неща не са елементарни, че “обикновеността” е условност, моделираща един свят на природна и нравствена хармония. Като пантеистите П.А. разбира езика на природата, превръща се в глас от вселенския диалог. При това без да излиза от контекста на своето време. Защото П.А. е представител на поетическото поколение, дебютирало през 60-те години. Той е връстник на Иван Вълев и Николай Заяков – талантливи творци, поели също от града на седемте хълма. Времето се нарича социалистически реализъм и налага своите императиви в арспоетиката.Белези на оптимизма са строгата вътрешна организация на строфата, на реда в стихотворението, ударният му строй, песенното звучене. Стихът е ясен, в приятни класически форми. Този вид поезия е усъвършенствувала емоционалното мислене особено когато съдържа философски внушения, изразени на поетичен език. Другият вид поезия, която оперира с многозначни символи и метафори, провокираща триизмерната ни логика, в онова време имаше спорадични прояви у нас, макар че се беше наложила в света главно между двете световни войни. Т.н. нова поезия, основаваща се на асоциативните способности и интуицията, с алогични словосъчетания.

И така, П.А. е песенен лирик. В строфите му пулсира изконният ритъм на древното синкретично изкуство, чиято муза е изобразявана с лира в ръка. Не напразно стихотворни текстове на поета бяха въплътени в сполучливи творения на българската попмузика. Критиката своевременно и справедливо отбеляза редицата достойнства на тази поезия: приглушената тоналност на интимната изповед, чистият лиричен изказ с предметна осезаемост, неподправената лиричност, придаваща органична свежест на стиха, звънкото слово. А от друга страна – пъстрота на теми и съпричастия. И отчетлива гражданска позиция, заявена честно и навреме. Култово ще остане стихотворението “С народа сме. Обичаме го също”. Със стоманената си конструкция то се издига като Айфелова кула над целокупното творчество на поета и социалният му патос очевидно е непреходен:

 

Мъдруваме, говорим епохално,

а той не чува нашите слова.

. И няма по-горчиво, по-печално,

по-страшно неудобство от това.

 

Безплодно красноречие, тиради-

порой от гласове, а няма глас.

Огласяме салони и площади –

с народа сме, но той дали е с нас?

 

Поетическата кариера на Петър Анастасов е видимо благополучна. Всяка стихосбирка е възходящо стъпало, поредно доказателство за развитието на родения лирик:

“Зимна нежност”/1968/,”Тройно огледало”/1972/,”Площад на хълма”/1977/,последвани от споменатата вече отличена “Както те обичам”/1982/, в която лирическият субект е напълно завършен. Естествен и сърдечен, чувствителен и нравствен – такъв ще запомним поета с име на апостол. Поезията му е свят с аромати и гласове, пролетни сокове и ронещи се класове. Като селяка на Робърт Бърнс и Петър-Анастасовият юноша върви в цъфналата нива след миража на щастието. Радостта от битието, мигът в шепа –акварелната импресия трепти в маранята, поезията се затваря във формата си. Въздействието се поражда от осезанието на образите, от хармонията между думите – знаци, които се откъсват от конкретните значения и активират ирационалните лирически пространства.

Един от ключовите образи в поетиката на П.А. е снегът – символ, натоварен с различни значения и функции. “Защото аз съм сняг и още нещо, което е в самите вас” –така завършва стихотворението “Зимна нежност”,дало наименованието на първата поетична книга. Бялата стихия в небосклона на лирика изменя нюансите и обема си, вгражда се като семантичен пласт в редица текстове. Снегът на белия лист, очакващ първите стъпки на твореца, пиктограмите на птици и зверове,които разчита острият поглед на селския юноша. И “стадото е пряспа, в сянка оредяла”. “Снежнобелият скреж неусетно пълзи, неусетно покрива ръце и лица” и ние слушаме очаровани “старинния концерт на снегопада”. Снегът е в първата бяла риза, облечена от възмъжалия хлапак, в белокрилия спомен за рано отишлата си Ани, в белотата на Млечния път, до който е трикракото столче на поета, в снежното вино от набръчканите помъдрели гроздове. Одухотворената бяла материя се превъплъщава в снеготворение, рисуваните снежинки се топят в дланта ни, бялата въздишка на любимата литва над преспите,сребреят и косите на майката, една от двете жени в сърцето на твореца.

 

И там, в алегоричната лавина

от минало и сняг, сега разбирам,

че може би съм жив наполовина

и може би по мъничко умирам.

 

Обикнат и интерпретиран от редица поети, образът на снега при П.А. обединява небесното и земното, снежния благослов и космическия храм. Друг семантичен белег на тази поезия е тишината, афинитетът към тихото споделяне, шепнещата лирическа изповедност.”Аз пътувам и нося тихо като къшей едно сърце.” Такава ненатрапчива,без външна патетичност е и нравствената позиция на твореца в граждански ангажираните му творби.

Последните стихосбирки на П.А. – “40 стихотворения”/1993/ и юбилейната “Този черен бял свят”/2002/ излизат в болното време на посттоталитарни промени. Очевиден е новият дискурс на автора:

 

Навярно старостта ще ме отмине,

тъй както ме отмина младостта.

Не знам дори на колко съм години –

знам само, че живея след Христа.

 

Творенията бележат естествената парабола на поетическия полет, натежават като клони на овошки.Погледът е углъбен, скептичен, но далеч от мизантропията, стихът е протяжен, като бавен камбанен звън. Все така всеобхватна е авторовата позиция, съхранила нравствеността на гражданина и неподкупната искреност на певеца. В поетическото пространство отекват реторичните въпроси за вечната "неудобност” на поета, за плачещата Родина и безсмъртните предтечи, за самоубийственото битие на съвременното човечество. Продължава диалогът с природата, с винаги прощаващата гора, в която душата търси убежище от панелните бърлоги. Къщата е остаряла и тъжно мълчи, ала Богът на поезията още диктува нощем стихове, нетленни са образите на ближните. И отново една стихия, този път на дъжда, който обладава земята с напукани устни, бушува в тропическа Хавана и къпе душата, изпепелена от делници.

Представената в края на огледалната 2002 г. поетическа книга “Този черен бял свят” се възприема като житейска и творческа равносметка. Изчистеният,графичен рисунък, откровението, нажежено до бяло, поетичната плът на житейските истини очертават лирическата кардиограма.Прозорецът на поета – пролука между световете – е отворен широко. В редица творби, посветени на събратята по перо,дочуваме познатата съкровена изповед, търсеща душите на приятелите. И отново поеми – “Балканска елегия” и “Големани”, които следват линията на предишните “Тиха поема”,”Мелодия за щурец”,”Молитва”. Лирическият герой продължава странстването си – през балкански страни и народопсихологии, през нашенски села и характери, през минало и настояще. Изповедност и обобщения , нараняващи човешки съдби и водещата идея за мисията на художника. Балканите - като кръчма, и ние – на Балканите, някъде между древния дух на Спарта и гладния ангел Виорика край румънското шосе, между падащите над Белград бомби и отлитащата душа на юношата Самарджич.

И ако ви домъчнее за Петър Анастасов, разтворете страниците на последната му поема “Големани” – той е там, в сгушената балканска махала, разговаря с тревите и язовеца, свещенодействува край казана с ракия в доверена мъжка компания, а вечер предпочита звездния екран пред телевизора с двете програми. С какво е по-богат от нас поетът – с една сълза – отговаря грузинецът Бесик Харанаули. Или както го е казал самият лирик с библейско име:

 

Студено е през януари.

Но върху моето лице

сълзата като въглен пари.

Помни сълзата ми, сърце!

 

Rate the work