Paulina Gegova in PlovdivLit

 

Лимоново сорбе  4.93 / 5

СЦЕНА I-ва

 

(Вечер. Тя стои от външната страна на парапета на мост. Краката ѝ висят във въздуха, а лекият вятър си играе с крайчеца на роклята ѝ. Под нея реката блика, изпълнена с тъмнина, но и красота. Луната озарява вълните и лицето ѝ. Замечтана е)

 

- Госпожице…

 

(Той бавно пристъпва към нея. Говори предпазливо)

 

- Моля Ви… Слезте оттам.

 

(Тя понечва да отговори, но бива прекъсната от думите му)

 

- Сигурен съм, че има и по-добро решение.

 

(Разбира объркването му. Напушва я на смях, но решава да си поиграе с него. Придава си най-сериозното изражение, на което е способна)

 

- Не, не мисля така…

- Моля Ви… винаги има друг изход.

- Не и за мен. Вече не!

- Убеден съм, че това не е вярно. Как се казвате?

- Има ли значение името на един потенциален мъртвец?

- Хайде, не говорете така. Аз съм Ален.

- Като Ален Делон?

- Да, като Ален Делон. А Вие?

- Ана…

 

(Протяга ръка към нея)

 

- Прекрасно име! Хайде, Ана… Хванете ръката ми и обещавам, че ще Ви заведа у дома. Или на някое хубаво място. Гладна ли сте? Пожелайте си каквото искате. Каквото и да е!

 

(Чак сега се заглежда в чертите му. Изглежда с няколко години по-възрастен от нея. Лицето му излъчва сигурност. Облечен е стилно и елегантно, но дланите му показват, че не е от богат произход, а се е трудел, за да получи това, което желае. Колкото повече го гледа, толкова повече осъзнава една невероятна, но проста истина - че се влюбва!)

 

- Лимоново сорбе…

- Моля?

- Искам… лимоново сорбе.

 

(Този отговор го изненадва.)

 

- Добре, нека бъде лимоново сорбе. Знам най-хубавата джелатерия в града. Само слезте.

- Страх ме е!

- Не се плашете. Просто протегнете ръка и ме хванете.

 

(Преструва се на уплашена. Изпълнява заръката. Пръстите им се сливат, тя се изправя, прескача парапета и той я придърпва към себе си. Известно време се наблюдават в очите, прегърнати)

 

- Хайде… да отидем за това лимоново сорбе, а?

 

(Край на I-ва сцена)

 

СЦЕНА II-ра

 

(Вървят по улицата, всеки с чашка лимоново сорбе и си говорят)

 

- Защо на Ален Делон?

- Майка ми беше лудо влюбена в него. Жарко съжаляваше, че не е била родена другаде. Че съдбата не е избрала да бъде богат модел или актриса, или каквото и да е, което би ѝ позволило да се срещат. Казваше, че само да има шанс, един-единствен шанс и би го спечелила. Горкият човечец едва ли осъзнава колко женски сърца е разбил.

- Сигурна съм, че го осъзнава напълно.

- А ти ще ми кажеш ли защо искаше да скочиш?

- Бях сгодена. Той бе любовта на живота ми, но…

 

(Продължава с лъжите)

 

- Но ти изневери?

- Умря! Катастрофа…

- О… много съжалявам.

 

(Тя не издържа на собствените си шеги. Започва гръмко да се смее)

 

- Явно го приемаш по-добре, отколкото очаквах.

- Извинявай… извинявай…

 

(Продължава да се смее)

 

- Измамих те! Не бях на моста, за да се хвърля от него. Но ти беше толкова убеден и категоричен, че реших да се включа в играта.

- Чакай! Ако не си била там, за да се хвърлиш, тогава защо?

- Просто гледах звездите.

- Гледала си звездите?!

- Да, какво толкова чудно има?

 

(Той осъзнава собствената си заблуда, но вместо да се ядоса, също започва да се смее.)

 

- А годеникът?

- Никога не съм имала. Винаги съм смятала, че когато се омъжа, ще е за барон.

- Барон ли?

- Да, барон. Като барон Мюнхаузен.

 

(Сцената продължава как се разхождат из града, говорят си, смеят се. Всичко на фона на музика, без да се чуват гласове. Изпраща я до дома ѝ. Спират се на прага на сградата, отново втренчени един в друг)

 

- Ще те видя ли отново, Ана?

- Надявам се. Може заедно да погледаме звездите.

- Стига да не е от мост!

 

Усмихват се. Целувка. Край на II-ра сцена)

 

СЦЕНА III-та

 

(Две години по-късно)

 

- Искаш ли да ти кажа една тайна?

(Двамата лежат на покрива на сградата, в която живее Ана. Гледат звездите)

- Обичам тайните.

- Ти си любовта на живота ми.

 

(Целува я, след което заговаря)

 

- А ти си самият ми живот. Той ти принадлежи. Можеш да правиш с него каквото си пожелаеш.

- Наистина ли? Каквото пожелая? Ами, ако поискам огромен диамант? Най-големия, който можеш да откриеш в бижутериите?

- Тогава ще ги обиколя всичките.

- А, ако поискам звезда?

- Тогава ще купя една и ще я кръстя на твое име.

 

(Тя се разсмива)

 

- Например онази. Изглежда ми самотно безименна.

- Почти сигурен съм, че това е Ригел.

-Не! Не! Това е някаква самотна звездичка, която плаче, че си няма име. А другите звезди, като Ригел, ѝ се подиграват. Но те не знаят, че макар мъничка, ако избухне ще ги заслепи всичките. А, който я зърне в този момент, ще бъде изпълнен с неописуемо вдъхновение за цял живот. Всяка негова фантазия ще се превърне в реалност.

- Моля?! Такова нещо не съществува.

- Съществува!

- Така ли? И как се нарича?

 

(Тя се замисля)

 

- Звездание!

- Току що си измисли дума ли?

- Всички думи са измислени.

- Добре, щом тази звезда е толкова важна за теб, още утре ще се свържа с Космическата агенция, за да договорим покупката ѝ.

- Ти си глупак!

- Мислиш, че лъжа? Бих направил всичко за теб. Хайде, пробвай ме. Кажи какво искаш точно сега.

- Искам… лимоново сорбе…

 

(Край на III-та сцена)

 

СЦЕНА IV-та

 

- Франция?!

 

(Той се прилепя в гърба ѝ и я прегръща)

 

- Само за две седмици е! Отивам, подписвам договора на концесионера, следя дали всичко минава по вода при откриването на първата изложба и се прибирам.

- Не може ли да отиде някой друг?

- Ана, вложил съм много труд и време в тази галерия. Все едно да ти кажа да спреш да пишеш.

- Аз пиша за кулинарен блок. Даже не е толкова четен.

- Тъкмо ще имаш свободно време да започнеш книга с рецепти, за която мечтаеш от толкова време.

- Но това е Франция!

- Е, и?

- Е, и? Ален Делон не е ли нещо като национален любимец там? Да не те отвлече някоя луда французойка? Или още по-лошо – няколко луди французойки. Вече си представям извращенията, на които ще те подложат.

- Но, скъпа, аз не съм Ален Делон.

- Те лудите французойки се задоволяват с каквото могат.

- Ха-ха. Ако това ще те успокои, ще използвам друго име. Например, Боб. Кълна се, Боб вероятно е най-непривлекателното име на света.

 

(Тя се цупи по детински. Не му се връзва)

 

- Спокойно, ако все пак подобно нещо се случи, ще им кажа, че сърцето ми принадлежи на друга. А, ако и това не помогне, ще бягам с всички сили. Няма да ме хванат жив!

(Тя се обръща с лице към него и докосва челото си в неговото)

- Обещай ми, че ще внимаваш и няма да прекаляваш с вино.

- Обещавам. Няма за какво да се тревожиш. А, като се върна, ние ще си наваксаме с извращенията.

 

(Край на IV-та сцена)

 

СЦЕНА V-та

 

(Ана пие кафе. Непознат номер звъни по телефона. Прави ѝ впечатление, че е стационарен, затова вдига.)

 

- Ало!

- Добро утро, търся Ана Томов.

- Да, аз съм!

- На телефона е Иван Кисьов от Българското посолство в Париж. Обаждам се във връзка с г-н Ален Ангелов

- Какво е станало?

 

(Секунда мълчание от другата страна на линията)

 

- Имало е инцидент с полета на г-н Ангелов.

- Инцидент…? Той добре ли е?

 

(Гласът в слушалката вече не се чува в кадър. Само Ана чува думите му. Изпуска чашата на земята и тя се пръсва на стотици парчета)

 

- Не… не може… не може да бъде…

 

(Сълзи започват да текат по страните ѝ)

 

- Това… не е вярно… не е…

 

(Свлича се на колене. Запушва устата си с шепа. Започва да обезумява от осъзнатата действителност… Музика по време на края на V-та сцена)

 

ФИНАЛНА СЦЕНА

 

(Тя стои на парапета на същия мост, на който за първи път се срещат. Загледана е в звездите. Замечтана, но този път лицето ѝ е изписано с почерка на скръбта. Изправя се и разперва ръце в страни. Едното ѝ стъпало се отделя от бетона в посока реката. Точно преди да падне, здрава, силна длан я сграбчва за китката и я спира. Тя се обръща и вижда Ален. Не може да повярва. Мисли си, че умът ѝ си играе с нея, а той се усмихва)

 

- А ти какво си мислеше? Че няма да ти го върна ли?

 

(Устните ѝ треперят, очите ѝ се навлажняват щом осъзнава, че той наистина е жив, че е при нея)

 

- Хайде, малка Ана. Да се махаме оттук.

 

(Сваля я от парапета на моста, а тя е все така безмълвна)

 

- Мисля, че вечерта е идеална за едно лимоново сорбе, а? Какво ще кажеш? Знам най-добрата джелатерия в града…

 

(Хваща я под лакътя и я отвежда по пътя)

 

КРАЙ

 

Rate the work