Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 Оригами — Niya Kyurkchiyska PlovdivLit

Niya Kyurkchiyska in PlovdivLit

 

Оригами  4.74 / 5

"Елена, нека да се видим още веднъж, преди да замина. Ще те чакам в кафенето срещу библиотеката, в десет сутринта." - това ми каза Анатоли, когато последно се видяхме.

Беше сива и хладна сутрин, която предвещаваше дъжд. Това лято валежите бяха всекидневие. Станах по-рано от обикновено, закусих без кафе и излязох навън. Тръгнах пеша към библиотеката, която беше на половин час от вкъщи по главната улица. Срещу нея, на ъгъла, се намираше кафенето с дървени масички. На една от тях ме чакаше Анатоли, потънал в дебел исторически том. Щом ме видя, той стана, за да ме прегърне и поръча кафе.

- Радвам се да те видя, Елена. Исках да ти дам един малък спомен от мен - каза той и ми подаде малка дървена кутийка с ключалка.

Отворих я с любопитство и намерих в нея шест фигурки, направени от вестникарска хартия.

- О, оригами! - възкликнах радостно - Прекрасни са!

- Трябва да подариш всяка една от тях на непознат човек, който направи нещо мило за теб.

- А не може ли... да запазя една за себе си?

Анатоли взе захвърления на съседната маса вестник, откъсна лист от него, бързо и чевръсто го прегъна между пръстите си и го превърна на малка лодка.

- Лодката плава през безбрежни морета, сам-сама, в бури и в жеги. Накрая се връща обратно в своето пристанище, където намира покой и утеха... Аз заминавам, Елена, но ще се върна, обещавам... - каза той, подавайки ми малката лодка - Тази оригама е за теб. Другите трябва да подариш.

Аз се усмихвах тихо, боейки се, че усмивката ми можеше да се превърне в сълзи. Кога ли ще видя Анатоли пак?...

След час той беше хванал влака за София, а аз бавно се тътрех обратно към вкъщи. Небето се бе смръщило, сякаш и то беше тъжно, че Анатоли замина. Едри капки дъжд закапаха по павираните улици на малкото градче. "Ще се усили този дъжд, трябва да ускоря крачка, ако не искам да стана вир-вода..." - мислех аз, а капките ставаха все по-едри и все по-начесто ги усещах върху кожата си. Дъждът бързо се превърна в порой. Намокрих се от глава до пети и ми ставаше все по-студено, затова се скрих от дъжда под една козирка. Отдъхнах си на сушинка, погледнах пред себе си - в магазина отсреща се продаваха чадъри. Преброих парите си - нямах и половината за чадър, но имах достатъчно за такси. Набрах един номер, набрах втори, трети, но нямаше свободни коли. Пороят не намаляваше, а на мен ми беше много студено. Бях се прегърнала, за да не усещам толкова ужасния хлад, вдишвах дълбоко влажния въздух и примирено чаках дъждът да понамалее. Жени с деца и мъже в измокрени костюми тичаха по улицата, за да се доберат до колите си възможно по-скоро. Само една бабичка креташе бавно по тротоара с жълт чадър в ръка и торба на рамо. Тя беше леко облечена, само наметната с жилетка, а отворените ѝ обувки бяха пълни с вода и пясък, което още повече затрудняваше ходенето ѝ. Погледнах я със съчувствие. Погледите ни се срещнаха. Тя приближи бавно, спря се пред мен и каза:

- Момиче, ще измръзнеш!

- Студено е малко, да... - отговорих аз.

Бабата погледна към края на улицата и попита:

- Ти накъде си?

- По главната, бабо, а после по булеварда.

- Хайде, идвай с мен. И аз съм натам - рече тя и ми подаде чадъра си, който вече ѝ тежеше. Аз го поех и бавно закрачих с бабичката по мокрото паве. Старата жена живееше също на булеварда и макар че краката я боляха, тя ме изпрати до входа ми, за да не се намокря още. Благодарих ѝ сърдечно и ѝ подарих първата от шестте оригами, които Анатоли ми даде.

 

Rate the work