Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Момчето, което обичаше махи-махи  2.68 / 5

Ан се намръщи и за десети път надникна във фурната. Хавайската риба, която се печеше вътре сякаш от цяла вечност, не отбелязваше видим напредък. Изглеждаше едновременно изгоряла и полусурова – въпросът в какво състояние е обядът явно щеше да остане открит, докато младата жена не го поднесеше на масата. Класическа риба на Шрьодингер. Вместо котка в кутия, ставаше дума за бодлоперка и два картофа в тава, но принципът беше същият. Подобно на китайската кулинарна традиция, квантовата механика не прави разлика между обяд и котка.

Всеки път, когато кръстосаше пътища с махи-махи, Ан си припомняше защо не иска тя да присъства нито във фурната, нито в живота й. Всичко около тази проклета хлъзгава риба беше на хазартен принцип. Ан я купуваше на късмет, без да е сигурна дали е уловена вчера или преди седмица. Съчетаваше я с продукти на късмет, без да знае дали резултатът ще бъде кулинарен шедьовър или хранително натравяне. Готвеше я на късмет и тихомълком се надяваше никой на масата й да не вземе да умре до десерта. Ан никога не беше твърдяла, че е добра кулинарка, но с някои рецепти постепенно успя да установи мирни дипломатически отношения. Първият път, когато приготви традиционните хавайски сарми, Ан остана без вежди за месец. За сметка на това правеше такъв сладолед, че можеше да напълни цялата веранда за минути с развълнувани, боси деца, въоръжени със супена лъжица и чаша. Сладоледените следобеди в двора на жълтата къща се бяха превърнали в събитие за цялата улица – нещо средно между английско чаено парти, цирков спектакъл и в някои дни, MMA среща. Единственото нещо, което пострада от тези сладки моменти, беше цветната градина на Ан. Четирите пъстри алеи, виещи се около входната врата, често отнасяха по някой разсеян момчешки крак, отплеснал се в погрешната посока. В началото Ан се ядосваше за похабения труд и за нежните, намачкани стебълца пред вратата си. Постепенно обаче се научи да вдига рамене всеки път, когато се натъкнеше на отпечатък от малък крак върху някоя от орхидеите си.

- Обожавам всяко коренче в тази градина, но проклета да съм, ако се скарам на дете заради нея – каза Ан на една съседка. – Искам тук да са сред приятели, а приятелите си прощават.

Безрезервната обич на двайсетина от най-дивите, шумни, необуздани и прекрасни момчета на света изисква някакви жертви.

Подозрителна струйка пушек започна да се извива над печката и рязко върна Ан в настоящето. Въоръжена с кухненска кърпа, калена в много битки, тя бързо измъкна димящата тава и я хвърли на масата. Ан изпитваше неподправена омраза към махи-махи, но синът й харесваше тази дяволска риба. Можеш ли да твърдиш, че обичаш някого истински, ако не си причиняваш главоболия заради него? Момчето щеше да е щастливо, когато се върне от училище. Майка му щеше да помърмори наум още няколко часа, да изстърже въглените от тавата и да заличи от съзнанието си спомена за махи-махи до следващия вторник.

Очакваше хлапето всеки момент и щом се увери, че няма опасност от пожар в кухнята й, Ан се зае да инспектира обяда. Рибата беше поизгоряла само в единия край и все още изглеждаше храносмилаема. След като пое дълбоко дъх, Ан започна да стърже микроскопичните въгленчета с онази взривоопасна овладяна ярост, на която е способна само една майка. В такова настроение беше способна да одере акула. Ан знаеше, че е трудно да имаш доволно дванадесетгодишно хлапе на масата без да вдигнеш кръвно поне мъничко, а усмивката на хлапето си струваше моментната хипертония.

Малчуганът беше най-прелестният подарък и най-добрият приятел на майка си. Дори мисълта, че тъкмо започваха няколко дълги тийнейджърски години, не притесняваше Ан. Вярно, в този период детето се променя. Ако си му дал правилната основа обаче, няма от какво да се страхуваш. Поне така предпочиташе да мисли. Освен това таеше надежда пубертетът да обърне представата на младежа за махи-махи и рибата никога повече да не се появи в дома им.

Откакто с баща му се разделиха, Ан посвети цялата си енергия на това да отгледа и възпита своето малко момче. Детето беше наследило мургавата африканска кожа на татко си, вместо нежнобелия оттенък на Ан. Родена и израснала в Канзас, тя имаше ирландски, немски, шведски и уелски корени. Както веднъж обясни на сина си, в генетичния й код нямаше нито едно звено, което дори да е отворено към идеята за потъмняване. Ан работеше по цяла сутрин в градината, наливаше вода през горещите следобеди и понякога дори отиваше до плажа, за да си потопи краката в плиткото. Нищо. В най-добрия случай кожата й вече нямаше призрачния оттенък, характерен за тези арийци, които не си подават носа на слънце. Ан опита какво ли не – накрая просто боядиса къщата в жълто и се примири, че завинаги ще си остане бледата госпожа от Канзас.

Оплетеното й родословно дърво и без друго я караше да се чувства като опасен генетичен експеримент, затова когато срещна тъмнокожия си съпруг, у нея нямаше капка предразсъдък. Той беше запален математик, амбициозен икономист, безразсъден пътешественик и най-добрият съпруг, когото Ан можеше да си представи. Поне беше такъв преди развода. Освен генетично оплетена, връзката им беше революционна за времето си и в друг аспект. Американката с европейски корени се запозна с кениеца в Русия, двамата се ожениха в Мауи и заживяха в Хавай. По всички правила това беше връзка, която не трябваше да съществува.

Дванадесетгодишният им син беше плод на тяхната нелогична и географски невъзможна любов. Ан понякога виждаше цялата си история в очите му. Сякаш момчето беше едно ходещо противоречие - вътре в него се помещаваше толкова богата палитра от култури, народи, спомени и надежди, че резултатът нямаше как да не бъде нещо неповторимо. Ан го усещаше много преди да чуе разсъжденията му за света, много преди да чуе първия от безкрайната му редица въпроси, много преди да чуе дори първите му думи.

Хлопването на входната врата извести, че детето току-що е навлязло в атмосферата на жълтата къща и след секунди ще връхлети в кухнята. Ан изгледа кръвнишки златистата риба, отпуснала се на една страна в тавата си. Моментът на истината.

- Мамо! – чу се вик на крачка разстояние от дъсчената врата на кухнята.

Жалко, че не получаваше цент за всеки път, когато чуеше бойният крясък на почти тийнейджъра от другата стая. Ан опита по всякакъв начин да му обясни, че най-ползотворните разговори се водят от двама души в едно и също помещение. Детето винаги я изслушваше съсредоточено, съгласяваше се и няколко часа по-късно я викаше от двора, за да попита къде му е топката.

- Мамо! – повтори гласът сърдито и едно дребно на ръст чернокожо хлапе влезе с бързи крачки в стаята. – Не чу ли, че те извиках?

Обвиняемата овладя една усмивка, макар че така рискуваше да си навлече гнева на хлапето още повече. Когато се разсърдеше, синът й сбръчкваше нос точно като нея и Ан намираше гледката за възхитителна. Все едно виждаше един мъничък, хормонален и нетърпелив вариант на самата себе си. Разликите между сина и майката се изчерпваха с цвета на кожата. Ан признаваше с нежелание, че отглеждането на детето като самотна майка сигурно беше натежало везните. Част от нея обаче вярваше, че дори ако за някои неща дребосъкът й подражаваше, в други двамата просто си приличаха като характери. Болестно любознателни и упорити до лудост, въоръжени с добродушна усмивка и особено чувство за хумор, майката и синът винаги имаха тема за разговор.

- Баба ти ме остави да ръководя кухнята – заяви Ан и притегли детето към себе си. – А това изисква концентрация.

Скоро след като малкото семейство се устрои в Хонолулу, родителите на Ан също пристигнаха в Хавай. Ако някой ви е казвал, че новото начало е проста работа, ви лъже безсрамно в очите. Да започнеш на чисто звучи толкова романтично. Оставяш зад гърба си досегашните проблеми, заключваш дома си за последен път и се отправяш с няколко куфара към новото голямо приключение в живота си. Зад кулисите нещата не стоят така. Губиш съня и спокойствието си, сбогуваш се с уютната рутина, тревожиш се за всичко и те боли от раздялата с едно настояще, което дори да не е било особено благосклонно към теб, е за предпочитане пред неизвестното бъдеще. Хората сме така устроени, за добро или лошо, че предпочитаме познатия, обичаен и изпитан начин на живот, дори да е неприятен. Привързваме се. Свикваме. Примиряваме се. И не желаем да правим драстични промени, докато ножът не опре до кокала.

През същите колебания минаха Ан и семейството й, когато се довериха на името Хонолулу (от хавайски - "място за подслон") и се сгушиха на острова с всичките си притеснения и страхове. Местните се оказаха, в по-голямата си част, дружелюбни и открити хора, природата и храната бяха прекрасни, а и не болеше, че плажовете предлагаха километри топъл пясък, гален от мързеливите хавайски вълни. Хавайците й обясниха в самото начало, че тук има два сезона – топло и още по-топло. В края на краищата решението да се преместят се отплати десетократно и семейството вече се чувстваше на Хавайските острови като риба във вода. Ан неволно хвърли поглед към фурната.

- Не ме прегръщай де, мамо, почти на тринайсет съм – писна момчето и съвсем се вкисна, когато хватката на Ан се затегна.

„Пубертет.” помисли си тя. „Това се очертава по-трудно от раждането."

Разроши косата на момчето и го осведоми, че баба му и дядо му са навън.

- Мая също е с тях. Днес ще обядваме в камерен състав.

След развода си Ан се омъжи повторно за индонезиец, на когото роди дъщеря. Кръсти я Мая - на името на поетесата, журналистка и говорителка на чернокожите в Америка Мая Анджело. Идеалистка до мозъка на костите си, Ан беше изпреварила времето си в много отношения. Фактът, че редовно събеседниците й вдигаха вежди или дори я мъмреха заради смелите й убеждения, не я притесняваше. Много повече я смущаваше тихото примирение, акомпанирано от отровния рефрен „Недей да говориш така“. Винаги беше вярвала, че войната против несправедливостите е основата на мира. Проповядваше равенство между хората пред всеки, който имаше желание да слуша, изместваше акцента върху възможностите на отделния човек без значение от расата, пола или религията му. Тя, една бяла и привилегирована жена, живееше и дишаше с идеите на Мая Анджело и Мартин Лутър Кинг. Не беше издържала дълго в Индонезия. Направи опит заради новия си съпруг и децата и вложи всичко от себе си в това да създаде едно успешно и щастливо семейство. Започна да преподава английски език в местно училище, но не й беше достатъчно. След много главоблъсканици най-после се реши да напусне страната и се върна в Хонолулу - най-близкото нещо до дом, което имаше. Искаше да учи още, затова записа антропология, като редом с образованието вървяха и грижите за Мая и брат й. Това, което започна като развлечение, се превърна в начин на живот. Ан поглъщаше тонове литература и сякаш се интересуваше от всичко - поезия, математика, политика, проблемите на малцинствата, бедността в малките села, замърсяванията в големите градове. Непокорният й ум непрестанно работеше във все по-глобален мащаб, насочен към мъките и липсите на всеки, комуто нещо не достигаше.

Надделяваха единствено грижите за децата. Събереше ли се цялото семейство край масата, вечно неспокойният й дух се усмиряваше. Само тогава Ан успяваше да замени жаждата си за знания и нуждата да подреди света с крехката хармония и баланс в живота на една майка. Когато търсеше отговори на въпросите на децата си, не задаваше свои собствени. И това я радваше.

- Мамо, къде е Харват? – попита изведнъж синът й и вдигна умното си лице към нея.

- Харват?

Ан го погледна с недоумение и отново се помъчи да запази сериозност. Да се подиграваш на почти тийнейджър е също толкова препоръчително, колкото да се гмурнеш с тава печена махи-махи сред рифови акули.

- Да, Харват. В училище днес казаха, че това било място за най-умните хора на света. Отивали там, за да учат, и после постигали много велики неща.

- О, имаш предвид Харвард? – засмя се майка му. – Това е университет в Америка, в който е трудно да се влезе. Човек трябва да чете много и да събира знания. Още по-трудно е да ги приложи след това, защото университетът ти отваря вратите, но трябва сам да ги прекрачиш. И не става само с четене, да знаеш. Трябват ти кураж, търпение, любопитство. Татко ти е завършил Харвард, нали съм ти казвала?

Малкият само тръсна глава.

- Вярно, че ми се струваше познато, но не се сетих откъде. Цял ден мисля само за това, което си казахме с Джим сутринта, и съвсем съм забравил за останалото.

Родителите са предвидливи същества. Съвсем внимателно, сякаш е излязла на следобедна разходка в минно поле, Ан попита хлапето какви точно житейски проблеми са нищили с хлапето на съседите.

- Джим каза, че вече е прочел учебника по история и в него няма известен човек с моя цвят на кожата. Още повече пък левичар - добави тихо момчето, докато подръпваше края на ризата си. - Аз съм с грешния цвят на кожата и пиша с грешната ръка – значи според учебника от мен нищо няма да излезе.

- О, скъпи... – започна Ан и протегна ръце към детето си.

Усещаше как очите я сърбят, защото знаеше отлично, че тепърва момчето й щеше да се сблъсква челно с хорските предразсъдъци. Предстоеше му години наред да гледа безсилно как му лепят етикети и хлопват врати под носа му без дори да му дадат шанс. Така беше устроен светът. Щяха да го спират по пътя му непрекъснато.

Преди Ан да успее да продължи, детето вдигна глава и й се усмихна.

- Знаеш ли какво му отговорих? Че за сметка на това във всички учебници по история пише за много хора с бяла кожа, от които пък не е излязло нищо хубаво. Винаги си ми казвала, че трябва да се отнасяш с хората така, както искаш те да се отнасят с теб. Аз не ги деля и не искам да се държа така с тях. Няма значение какъв цвят е кожата ми и дали пиша с лявата, или с дясната ръка. Мога да стана какъвто реша, нали?

Ан гледаше слисано сина си. Очите му грееха със същата кротка увереност, която крепеше самата нея в най-трудните моменти от живота й. Онази увереност, която я амбицираше да опровергае всеки скептик, вместо да прехапе устни и да се откаже. Същата увереност я беше превела през половината земно кълбо в търсене на място и посока. За пореден път, още по-ясно отпреди, виждаше себе си в очите на едно крехко и мъничко хлапе, което вече нямаше нужда от тревогите й дали ще успее да стане силен човек. Просто защото вече беше станало такъв.

- Прав си – промълви тя и отново прегърна детето, въпреки че сърдитият му поглед й напомняше, че си има работа с почти тийнейджър. – Щом си добър, нищо друго няма значение. Можеш да постигнеш каквото искаш и да станеш какъвто решиш, стига да имаш сила в себе си. А ти я имаш.

- Добре, чудесно, прекрасно, сега ме пусни. Ще ме задушиш – оплака се хлапакът и когато го освободиха, погледна хитро майка си. – Май ми мирише на риба?

Двамата избухнаха в смях, както само те си знаеха – шумно и от сърце.

- Хрътке, сигурно си я надушил още от класната стая – подкачи го майка му. – Отивай да си измиеш ръцете и сядаме на масата.

- Отивам! Така де... – ухили се той, тръгвайки към банята, - ако поискам, ще си измия ръцете. Мога да направя всичко, което поискам, нали?

- Можеш – кимна гордо майка му и тръгна с две чинии към препълнената тавичка с риба. – Можеш да летиш в космоса или да построиш машина на времето.

- Мога и да вляза в Харвард – извика той от съседната стая.

- Можеш... Можеш да станеш певец, спортист, кино-звезда, писател, архитект, художник...

 

- ...президент – тихо каза на себе си някогашното плахо дванадесетгодишно чернокожо момче. Вече порасналият млад мъж отброяваше секундите преди да излезе на подиума и да поздрави американците за своята втора победа на президентски избори. За втори път се беше справил с най-тежката битка срещу предразсъдъците. Влезе в Харвард, завърши право, последва шеметна кариера на политик и оратор, след това дойде и големият му триумф. Майките знаят най-добре. Победата доказваше нещо, което той знаеше отдавна - ако си поставиш цел и я следваш с открито сърце и отворен ум, нито цветът на кожата, нито нещо друго има значение. Успехът търси такива хора и вдига високо във въздуха ръце с радост, когато най-после се срещнат. Много вдигнати ръце имаше тогава и сред американците, празнуващи втората победа на своя избраник.

- Мога да стана президент – засмя се Барак Обама и излезе на подиума.

 

Rate the work