Vladimir Yanev in PlovdivLit

 

Фрагменти  3.86 / 5

Човек не се ражда salao. Един ден той неочаквано става такъв без видима причина. По всяка вероятност – до края на живота си.

 

Salao е човек, на когото никак не му върви. Карък!

 

Мисля, че съм salao.

 

Може би защото съм читател и писател...

 

Ала нали затова съм се родил?

 

*

 

Може би всички са salao…

 

А старецът Сантяго на Хемингуей е баш salao. Хеп­тен salao е – побеждава марлина, но акулите разкъсват огромната риба.

 

И все пак някой не оставя дори най-големия salao да е само най-голям salao. Някой му отнема едни сънища, но го дарява с други.

 

Този някой не е Бог, а добрият писател! Добрият писател не е по-високо от Бога, не е по-високо и от човека. Поради което е по-далече от Бога и по-близо до човека. Бог е зает с важни работи, няма да си губи времето с дребни неща като разказване на истории за незначително нещо като човека. Бог наставлява какво е и как е. Добрият писател не е бог и не наставлява. Просто си е добър и толкова.

 

*

 

Хемингуей си загубил времето, за да разкаже как на неговия старец „вече не му се присънваха бури, жени, събития, нито големи риби и побоища, не сънуваше ка­надска борба, нито пък жена си. Сега сънуваше само местности и лъвовете по брега. Те си играеха като ко­тета в здрача и той ги обичаше…”А последните думи за salao Сантяго са:… сънуваше лъвовете. Писателят не е Всемогъщ и няма сили да помогне на който и да е salao. Но е милостив – дарява му сънища.*… боговете не сънуват лъвове – създават акули…

 

*

 

Джон Грифит Чейни от Сан Франциско е: Бачкатор в консервната фабрика, пират на стриди, ловец на тюлени в Япония и Сибир, скитник, лежал в зат­вора, неуспял студент в Калифорнийския университет, още по-неуспял златотърсач в Клондайк, революционер, къркач, женкар… И още много други неща! Колко си преживял, колко тайни знаеш, но не ги криеш… Какъв страхотен, страхотен, страхотен човек си, хей, Джек Лондон, роден мой!

 

*

 

Знае всичко за вълците и за кучетата – „Дивото зо­ве”, „Белият зъб”, „Джери Островитянина”, „Майкъл, братът на Джери”, северните му одисеи.Всичко за бокса – „Мексиканецът”, „Първобитният звяр”… (Как горчиво плаче старият Том в „Парче месо”!) Всичко за покера и рулетката, за алкохола и жените, за находищата и за промиването на златото, за борсовите игри и спекулации… За Аляска, за Пасифика и островите му… За окултизма, за политиката, за литературата, за ус­пеха – често нетраен и винаги безмилостен. И какви мъже само, какви истински мъже живеят на Четиридесета миля, по островите, населени с канибали, как надмогват над черни, червени, жълти и бели, над се­бе си… Свирепото ницшеанство на Вълка Ларсен, безум­ната издръжливост на Бърнинг Дейлайт, дружбата на Смог Белю и Джак Малчо… И онзи мъжествено справедлив Мейлмют Кид… Момчета, вдигнете чаши и произнесете като него: И тъй, за здравето на пътника, който е на пърти­ната тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му да издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!

 

*

 

… или вече не ни трябва огън а, момчета…

 

*

 

Едва ли има нещо от преведените у нас книги на Джек Лондон, което да не съм чел. Много от тях по мно­го пъти! Днешните американци не дават пет пари за него, но той си е над мнозина други, по които си падат. (Не става дума за Кинговци и Брауни – тях да ги броят бестселърджиите! Светът бездарно „данбрауняса” и „ха­рипотъряса”, но хайде да не сеем на корена му ряпа...) Бях Белю Пушилката. Пешо Салама – Джак Малчо. С него ядяхме мечо месо и презирахме всички „чечако”. А момичетата харесваха „Малката стопанка на голямата къща”, „Лунната долина”, „Сърцата на тримата” – с дос­та природни картини и психологически характеристики. Такива „женски” не ни трябваха – търсехме момиче като Джой Гастел. И си подпявахме:Защо ни са на нас жени, защо ни са на нас жени,щом имаме кримбамболи,кримбамболи, кримбамболи-и-и… Веднъж татко ни чу и запя с нас. Разбра се, че и той е от мъжете, които се хранят с мечо месо.

 

*

 

В края на пети клас прочетох „Мартин Идън”. С по­трес! Нищо, че ме съсипваше неспособността да проумея какво е „феномен” и какво „ноумен”. Тормозеше ме и онази странна фраза: Няма друг бог, освен непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк.Май този пророк има предвид героят на Чехов от „Дуел”, когато проломотва, че е скучно да спиш с жена, чела Спенсър.Ами ако не чете, по-интересно ли ще е спането?!

 

*

 

Реших да спя по пет часа, да заработя в пералня, де­нонощно да чета и пиша, да се бия със Сиренената глава, а накрая, достигнал до славата, но останал неразбран и самотен – да се удавя. Успях само в боевете с Ванчо – на­речи го Сиренена глава и нататък е ясно! Ала родителите лесно разплетоха случая и сдружените им сили сложиха край на схватките ни.Победиха, но от „Мартин Идън” проумях, че лите­ратурата презира победителите. Страниците за „утайка­та на обществото” компенсираха лиготиите с Рут.

 

*

 

В „Спасителят в ръжта” лиготии нямаше. Вярно, Холдън си държеше в киното ръцете с едно доста читаво момиче, обичаше и сестра си Фийби… Нали именно на нея каза какъв иска да бъде?!Но по-важното е, че мразеше превземките. Напри­мер – предвзетото задниче на патката Сали Хейз, която така и не разбра колко важно е къде отиват патиците през зимата. Не разбра и защо Холдън мисли, че в коня има нещо човешко…Той обяви свой съученик за „чувствителен като клозетна седалка”. (Такава е чувствителността на бая емоционален народ в българската поезия.) Съжалявах пъпчивия скучен Акли и старчето със степаното инди­анско одеало. Въпреки че и двамата не могат да различат задник от лакът. А Страдлейтър ненавиждах!

 

*

 

Ненавиждам маса страдлейтъровци! Гадни самовлюбени типове, които не подозират, че ръкавиците за бейзбол съществуват, за да се пишат по тях разни важни неща.Те не виждат сиянието на Джени в цъфналата ръж, а веднага я награбват. Животни, неопитомени и неопито­мяващи животни! Въобще не могат да се мерят с лиси­цата от „Малкият принц”. Цветът на узрялото жито не им напомня нищо… Пак съм юноша и викам като Холдън:– Спете спокойно, простаци!

 

*

 

Хубавите книги са за оскърбени принцове. Принцо­ве, които никога не стават крале с нови дрехи.Поставям бейзболната ръкавица на Али – мъртвия брат на Холдън, до боата, погълнала слон.Ръкавица и шапка, които въобще не са ръкавица и шапка… *Уитман живее разнообразно и дълго. Пътешества, по време на гражданската война между Севера и Юга става доброволен болногледач, последните дванадесет години от живота си е прикован на инвалиден стол – „все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, вели­чествено и неподвижно”. Невена Стефанова споменава как „в едно лятно ут­ро, когато си лежал на тревата, почувствал, че го „осе­няват покой, мир, всезнание, по-висше от всяка човешка мъдрост”, и разбрал, че „бог е негов брат, че душата му е сродна с божията, че ядрото на вселената е любов­та”. Всички сме изпитвали нещо подобно, но лекомис­лено го забравяме. Уитман се е преизпълнил с божестве­ното и го е съхранил завинаги. Неговите стихове, възхва­ляващи човека и създанията му, са умножение на божест­веността.

 

*

 

В разказа на Селинджър „Теди” героят споделя как видял сестра си да пие мляко и изведнъж разбрал, че тя е бог и млякото е бог. Станало му необикновено ясно, че тя наливала бог в бог. Гений, помнещ преражданията си, Теди е убеден, че за да се видят нещата такива, каквито са всъщност, тряб­ва да се повърне ябълката, изядена от Адам. Той настоя­ва да се елиминират логиката и разумът. Убеден е – не бива да се мисли, че това или онова свършват тук или там. Всичко е безкрайно, границите са илюзия!Подозирам, че Уитман е прозрял в безкрайното, проумял е безграничността и това спонтанно се е изляло в стиховете му. Те не свършват тук или там…

 

*

 

Дълго си задавах въпроса как трябва да изглежда книга, в която се разказва за детство, за писатели и твор­би, отдавна превърнали се в значителна част от мен, за близки и далечни хора, за трайни изживявания и за миг­новени впечатления. Книгата ме измъчваше, но не исках да измъчва малцината си читатели, а да им доставя ра­достта от взаимното преживяване на съкровени неща. Накрая проумях, че не бива да я пиша, а да я оставя да се пише сама. Аз само трябваше да бъда неин доброжелатен читател, усещащ пулса, диханието, дикцията й… Разбира се, това проумяване не ме спаси нито от терзанията на труда, нито от съмненията за необходимостта от резулта­тите на този труд. Помогна ми (както и в други случаи) добрият Джон Стайнбек от Салинас. В предговора към „Улица Консерв­на” той казва: Когато човек събира морски животинки, среща ед­ни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъз­можно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. Може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оста­вят различните истории сами да изпълзят от тях. Това са истории върху острието на ножа, те са крех­ки, ала не се разкапват. Истории не толкова мои, колкото чужди, истории, родени от желанието да сторят хората по-малко чужди един на друг и малко повече вгледани в себе си през увеличителната тръба на книги и спомени.

 

*

 

… и дръж ножа само ако по него пропълзява доброто…

 

*

 

Съществуват много определения за писателската дейност. Някои от тях са дълбоки и красиви. Допадат ми разсъжденията на Шкловски: Писателят е калфа на човечеството. Не можеш да пишеш, без да работиш, без да четеш, без да гледаш ятата гъски и лебеди, които народ след народ, школа след школа летят над теб и най-накрая те вземат в кри­лете си.Това е... И майстор да си – пак си калфа! А на Омир, на Овидий, на Шекспир и хиляди други великани – и за чирак не ставаш. Поне на милион писатели не мож им обърна чехлите, тъй че – без самооблъщения...

 

*

 

Литературата променя човека, ала не трябва да й възлагаме прекомерни надежди за промяна на света. В такъв случай ще се разочароваме от невъзможностите й.Ако наистина се разочароваме, или ще я обитаваме като книжни плъхове (докато литературата не ни отро­ви), или ще я обявим за напълно излишна. А от света ние по принцип сме разочаровани. Едно, че имаме основания и друго – че само с очарованост не е интересно.

 

*

 

Твърде често критицизмът е породен от ненавист или от желание за самоизтъкване. Когато мисля за подо­бен тип проявления, винаги си спомням славната индий­ска приказка. И с удоволствие я разказвам.Един Индус, един Равин и един Критикар потър­сили подслон в селска къща. Стопанинът им казал: – Имам място само за двама. Третият трябва да спи в обора.– Аз ще отида – рекъл Индусът. И той тръгнал към обора.

 

След няколко минути на вратата в стаята, къде­то били другите двама, се почукало. Бил Индусът. – Съжалявам – казал, – но в обора има крава. Спо­ред моята религия кравите са свещени и човек не трябва да нахълтва в тяхното пространство.– Разположи се удобно тук – успокоил го Равинът, – аз ще отида в обора.И тръгнал.Но след няколко минути на вратата пак се почука­ло. Бил Равинът. – Неприятно ми е да ви притеснявам – казал той, – но в обора има прасе. Според моята религия прасетата са нечисти.– Тогава аз ще отида в обора! – казал Критикарят. След няколко минути на вратата отново се почу­кало. Били кравата и прасето. Те не могли да издържат натякванията на вечно недоволния Критикар.

 

*

 

Най-обикновеният (и най-жалкият) опит за изравня­ване с великото е чрез отрицанието му. От древността са известни негациите на Зоил спрямо Омир. Той неуморно откривал грешките на аеда. Така и го нарекли – „бича на Омир”. С това попаднал в историята, иначе от писанията му не е останало нищо. Но пък е съхранено признанието на Зоил, че нападал „Илиада” и „Одисея”, защото искал да сътвори такива поеми, ала не можел. А друг яростен критик на аеда – поетът Ксенофан Колонски, се оплакал на Хиерон, че трудно издържал двамата си роби. Сиракузецът му отвърнал, че Омир и след смъртта си хранел поне десет хиляди души. То и до днес хранениците на слепеца са поне тол­кова. Ако направим сметката, нищо чудно да се окаже, че само тези, дето са си вадели хляба от него са колкото на­селението на средно голяма днешна държава.

 

*

 

Не ми се нравят зоилите! Затова, когато чета опуси­те им, когато слушам техните тиради, си казвам – ей сега ще потропат кравата и прасето.

 

*

 

Поетът Стезихор изрекъл лоши думи за Хубавата Елена и загубил зрението си. Той съчинил:Не са верни думите ми за тебе, Елено;не се качи ти в корабите бързоходни,нито в крепостта на Троя си била. Пеел и смирено плачел... Изведнъж светлина оза­рила очите му – разкайващият се прогледнал.А Омир не се извинил на Хубавата Елена и останал сляп. От Стезихор има няколко откъса, познати на специ­алистите. Творецът на „Илиада” и „Одисея” не направил компромис. Хубавата Елена си е хубава, но не е по-висо­ко от хекзаметрите. И е много, много по-ниско от гор­достта на поета.

 

*

 

Работата на поета е като на пчелата – тя лети, кара цветята да се любят… Заплашвана от пчелояди, дебнена от бури, тя се завръща с полепналия от чудесата на живо­та прашец... Труди се, болно й е на пчелата… Не мисли за соб­ствените си нещастия, макар че рядко изпитва радост.Поетът не е пчела, удавена в меда на славата.

 

*

 

Жена ми: „Бях на страната на кита в „Моби Дик”. Но в „Старецът и морето” – на страната на стареца.”Хемингуей е постигнал нещо удивително. Неговият герой, който е далеч от романтичната грандиозност на Ахав, предизвиква симпатия и съчувствие. Той не въз­приема нещата извън самите тях. Живее в пределите на нещата, а не в метафизичните им пространства. Вярно е, че казва онова, което подхожда на капитана в „Моби Дик”: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен.” Но каква разлика между презрелия битовото Ахав, из­пълнен с адското желание за мъст, и този старец, който просто си върши работата. Мислейки дали великият бейзболист Димаджо би одобрил битката му с марлина… Добър старец! Хубаво би било да му ударим по една-две ракии в „Дупката”.

 

*

 

Вече втори път цитирам прочутото изречение от „Старецът и морето”. Според Хемингуей сърцевината на тази книга била най-старото добле дичо, което знаел. Пи­тат го какво е това, той отговаря:Такова нещо, което можеш да го кажеш отзад-на­пред. Добле дичо е мисъл, която можеш да обърнеш. Чо­век може да бъде унищожен, но не и победен. Човек мо­же да бъде победен, но не и унищожен. Ето, това е доб­ле дичо. Ала аз винаги съм вярвал, че човек може да бъде унищожен, не и победен.Едва ли папа Хем изяснява кой знае колко понятие­то, но писателят има право да е загадъчен. Особено доб­рият стар Ърни, който не пожела да остарее! Той си го е извоювал това право. Питат го какво става, когато писа­телят се отчае. А той: Нищо. Отчайвал съм се, но не съм се отказвал – ня­ма къде да ходиш. Мистър Джо Луис го е казал много добре – можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш. А Ърнест Хемингуей все пак избягва от бездарието. Скрива се от него в смъртта. Литературата може да е добле дичо, но животът… Защо пък да не е?! *Добле дичо: Можеш да се скриеш! Но не можеш да избягаш…

 

*

 

Димитри Иванов е озаглавил следговора си към тре­тия том от избраните творби на американеца „Хемингуей каза да не свирим на флигорна”. Той се е вслушал в не­чий пискун и започва така: – Знаете го онзи за селекционера? – Кой? – Онзи, дето искал да получи безсеменни домати. Получил ги, но загубил сорта, защото доматите нямали семе.– Е, и?– Хемингуей изхвърлил от разказа си едно, после друго и загубил разказа. Гадновато остроумие! Димитри Иванов си пада по такива, за да ги опро­вергае. Индиректно. Научил го е от Хемингуей. А днеш­ните прозаици, при достатъчно желание, могат да научат още неща от Папа. Особено как да не разтягат рахат-локуми. Да отстраняват литературните тлъстини, за да не лоясва езикът им!

 

*

 

Патетична колежка едипничи по Фройд. След това се гаргари със старомодния хуманизъм. Скучно ми е и си мисля за невинността на Едип. Нали той прави всичко възможно, за да избегне пророчеството, присъдата на не­справедливите богове.Ала наистина ли Едип е невинен? Той убива въз­растния Лай, без да подозира, че посяга на собствения си баща. Но погубеният е нечий баща, нали?! А хората... Ще го кажа с наивна старомодност – хората са братя. Уби­ваш ли нечий баща, собствения си баща убиваш. Разсантиментален съм от елементаризмите си, та казвам на колежката: – Ех, сестро, не ми се струва да си хептен права! Все ми се струва, че ей сега ще потропат кравичката и прасенцето... Свикнала с притчите ми, тя ни ме пита, ни ме раз­питва, па току си зема листчетата както вземат хубава Яна и припва да фройдосва пред по-благодарна аудито­рия. Ноблес оближ, както е казано – все ще се намерят задълбочени слушатели...

 

*

 

Бих искал да знам дали правоверните фройдисти из­питват радостта, така затрогващо възкликната от Фет:В ръката ми – безкрайно чудо! –е твоята ръка.Ако не – искрено им я пожелавам! Комшията на самия Лев Толстой, тоя мечок Афа­насий Шеншин, нарекъл се Фет, ги къдри едни толкова простички и толкова верни неща. Като: Не знаю сам, что буду петь,но только песня зреет.

 

*

 

В средата на 60-те години попаднах на Константи­нос Кавафис – един бог, пропътувал живота си инкогни­то. Колко възторзи от „Термопили”: Чест на онези, които във животасе вричат Термопилите да пазят. Те никога не бягат от дълга си;навсякъде еднакво справедливи, но снизходителни и милостиви,великодушни в своето богатство,великодушни и във свойта бедност, готови да помагат, както могат; правдолюбиви, ала без омразакъм вероломниците и лъжците. И още по-достойни са за почит, когато знаят (а мнозина знаят), че Ефиалтис най-подир ще дойде,че персите през прохода ща минат.Май не станах спартанец, но не съм и Ефиалтис!

 

*

 

Възпитание… Винаги съм се боял от тази думичка. Веднъж приятелят Петър Кацаров я разчлени и показа, че тя буквално означава над храненето. Над плюскането, над копанята, над кочината, в която, брониран в сланина, квичиш за шопарските си права. Сега си мисля, че Кавафис ме е възпитал. Не само със своите спартанци, одисеевци, варвари… Смятам, че съм емоционален, дори твърде емоционален, а това обик­новено води до егоцентризъм и мегаломания, от които са ме спасили такива като поета от Александрия. Помня: Душа, страхувай се от всякакви възхвали!Ако не можеш да надвиеш суетата си, по-предпазливо, с колебание я следвайи колкото напредваш, и колкото растеш,по-преценяваща и по-внимателна бъди. Четях Кавафис като юноша и мечтаех да остарея, съхранил младите си неща, за да ги предам като „видения на своята предишна страст”. Като задържани видения от „нощите на младостта ми, тайно срещнати”... Уви, „решенията да се променя, да се въздържам най-много продължаваха две седмици”! Мечтата ми да остарея се сбъдна. Не намирам, че това е малко. Напротив! И ако през юношеството „Гласове” на Кавафис ми изглеждаше просто добро стихотворение, сега наистина чувам гласовете. И с ехото им в миг се връщаот първата поезия на младостта ни отгласподобно музика в нощта –далечна гаснеща.Най-хубавата музика, защото е последна…

 

*

 

Албер Камю взема възможно най-трагичната ситуа­ция – тази със Сизиф, който знае, че тласканият камък ще се срути отново. Така както ние знаем, че ще умрем. Това знание може да ни направи безотговорни. Ня­ма никакво утре. Утре е смъртта – яж, пий, наслаждавай се на безкрайното днес и да не ти пука за нищо! Каквото и да са направили, каквото и да направиш: изходът е ясен – риташ камбанката, гушваш цветята, пълниш трапа! Не прави нищо – това е твоят отговор срещу абсурда.Или прави всичко! Като Калигула. За героя от едно­именната пиеса на Камю проницателният Андре Мороа отбелязва: Луд ли е Калигула? Не, той е жертва на логически делириум; иска да действа, като доведе докрай възмож­ностите на интелекта. Той е абсурдният човек, който иска да унищожи всички традиционни ценности. Това състояние на духа при интелектуалеца поражда фарса, но при императора води до касапница. Ако може, Кали­гула би разрушил този свят, чиято абсурдност го драз­ни. Тъй като не е бог, той ще унищожава поне хората, всичко, което почитат, всичко, което обичат.Логически делириум – добре казано…

 

*

 

Камю не опровергава очевидното с големи приказ­ки от рода на „Живеем заради другите, заради утрешните хора!” „Добро ли, зло ли ний сме сторили – потом­ството нази ще съди”, възкликва Ботев. Ала потомство­то и да съди, ще съди тъпо. Как иначе да съди?! Но дори и умно да отсъди, това не е важно. Важно­то е, че „самата борба за овладяване на върховете е достатъчна, за да изпълни едно човешко сърце”, казва Камю и предлага „да си представим Сизиф щастлив”. Не е толкова наивно, колкото изглежда.И:Да, така е. Да, светът е абсурден. Не, няма какво да очакваме от боговете. Изправени срещу тази неумо­лима съдба, важното е да я осъзнаем, да се научим да я презираме и доколкото можем, доколкото е в кръга на човешките възможности, да я променим.

 

*

 

В „Чумата” доктор Рийо казва простичко: „Не ста­ва въпрос за героизъм във всичко това. Става въпрос за почтеност.” За добре извършена работа става въпрос, за ангажимент към другите чрез личното ти дело. „Истин­ското великодушие към бъдещето се състои в това да дадем всичко на настоящето.” Това е! Обикновена почтеност и нищо повече…

 

*

 

За хвалителите Чехов се изразява в свойствения му стил. Когато го запитали за някого си, писателят казал:– Приятен човек е. Всичко знае. Много чете. Завле­че ми три книги. Разсеян – днес ви каже, че сте чудесен човек, утре споделя с друг, че сте откраднали от мъжа на любовницата си копринени чорапи на сини раета… Тия сини раета са убийствени!

 

*

 

Убеденият в стойността на словото си не е бърза кучка. Той знае, че твърде често Фортуна е сляпа и даря­ва с ефимерен успех амбициозните, но не толкова талант­ливите. Добрият автор не се блазни от пировите победи. Ето как Едгар По в космогонията си „Еврика” пред­ставя случая с Йоханес Кеплер. Астрономът предложил на някакъв издател съчинението си за „небесния теа­тър”. (Самото това определение е поезия!) Издателят отказал да го отпечата.– Аз мога да почакам читателя още век – спокойно казал Кеплер, – щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години. Колко достойно! Изкусителна е тази идея – да изчакаш читателя си до век, век и нещо. По всяка вероятност – илюзорна… И при всички случаи – незначителна, ако не си като Кеплер. Астрономът разчита на бъдещето, но не му кре­щи като български пиит от 60-те години на миналия век.

 

*

 

Архитектът и строителят на барселонската „Саграда фамилиа” („Светото семейство”) Антонио Гауди отвър­нал на въпроса кога ще завърши катедралата:– Не се безпокойте! Моят клиент е взискателен, но търпелив…„Клиентът” още чака. Незавършеното творение на гениалния Гауди е предизвикателство и към Него. Към Този, дето създал света за шест дни, а на седмия решил да си почине. Не става тъй, Господи, не става! Седмият ден, па и цялата седмица, ако ме питаш, са, за да си попра­вяш работата. Която, между нас каза­но, е бая кал­па­ва, та има нужда от голямо редактиране.

 

*

 

Може би раздялата с детството e като раздялата с книгата, която пишеш. Всъщност ти не я пишеш, а я жи­вееш. И тя те пише, разбира се, но имаш чувството, че винаги може да я поправяш. Да я напишеш по-добре, а тя да ти се отблагодари, като те направи по-добър. Понякога имаш такова усещане и много по-често – точно обратното: книгата те прави лош. И сама е лоша… Мислиш, че си я завършил, а не си. И отново я доизкусуряваш. А когато – от суета или глупост, решиш, че е вече готова, когато я занасяш за издаване и когато минат пос­ледните коректури, се чувстваш нещастен и ограбен…Книгата вече не е твоя.И не можеш да я поправяш!Като живота си впрочем…

 

*

 

Не помня откъде съм взел това римско преду­преждение: Ако сториш нещо прекрасно с мъчителен труд – мъката ще си отиде, прекрасното ще остане.Ако извършиш нещо презряно с наслада – наслада­та ще си отиде, презряното ще остане. Пиша мъчително... Мъката не си отива, не съм уве­рен, че плодовете на моя труд са необходими. Но дори да съм създал неща, достойни за презрение, поне не съм ги вършил с наслада.

 

*

 

Нямаш надежда? От това положение Сенека е наме­рил изход.В трагедията му неговата Медея казва, че когато ня­маме надежда, не трябва да се отчайваме от нищо. И Едип на Сенека си го бива. Той пък твърди, че можеш да отнемеш живота на човека, но не и смъртта.Утеших ли те, приятелю?!

 

*

 

Поостарелият Д’Артанян обича новите „времена на по-малко свобода и повече независимост”. Колко просто Александър Дюма е очертал разлика­та между младостта и улегналостта. И не само това – без да подозира, създателят на знаменитите мускетари е дал формулата за психическото състояние на следтоталитар­ната интелигенция, осрамена покрай всичко друго и от самата себе си. И продължаваща да се осрамва, недочула вопъла на Христо Ганев:Ако преди от страх мълчахме,сега да помълчим от срам.„Страх потеряли, срам не приобрели”, чух една ба­бичка в петербургския трамвай, където един тип шумно агитираше за Елцин.

 

*

 

За четвъртия мускетар е отбелязано и това: „Едно време Д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно.” Дай боже, да не стиг­на до второто. Знанието все ми изглежда недостатъчно. Лаком съм за още, за още, за още… *Саади е убеден, че на човека са необходими два жи­вота. В първия той трябва да търси, да греши, да трупа опит, а във втория – да прилага наученото. Самият Саади през младите си години скита от място на място, среща се с какви ли не хора, преодолява множество препятст­вия. А в зрялата си възраст поетът се усамотява и създава най-значимите си творби. Уви, много повече от два живота са необходими, за да прочета всичко, което искам да прочета, за да превър­на едноличната си наслада от великото в реалност на по­ведението си, на собствените си мисли и думи...

 

*

 

Чел съм и съм писал,пиша и чета,ще чета и ще пиша –до края!Колко безкраен се чувствам в момента…

 

*

 

Лорка разказва как го поканили на честване на Сер­вантес в едно училище.Тържеството започнало с изпълнение на хор, дири­жиран от директорката. В песента за „Дон Кихот” имало следните стихове: До веки веков ще се чествапо цялата земна ширкнигата, която коментираДон Ф. Родригес Марин. Предполагам, че въпросният коментатор е присъ­ствал на честването, макар поетът да не казва нищо по въпроса. Откакто узнах това, наричам интерпретаторите с претенции „Дон Фъ”. А напоследък често ми се случва да се обръщам с „Донеса Фе”.

 

*

 

Но защо да ги мисля тия донове и донеси, след като си имам Федерико Гарсия. Отдавна са ми го подарили преводачите Александър Муратов и Атанас Далчев.А той е толкова добър, че е пожалил дори ветропо­казателя. Написал е, че когато умре, можем да го погре­бем „в един ветропоказател”. И ето, че този така нужен, и така обругаван предмет се превръща в компас за ветро­вете на Лорка. Отпада сравнението му с хорицата, ме­нящи възгледите си според всяко ново повейче. Талантливата поезия е безкрайно добра – тя е ожал­ване на хора, предмети, природа…Ожалване с поплак, но без сантименти – това е ис­тинската поезия.

 

*

 

… пожънаха злощастния Федерико – прекалено та­лантлив, за да му простят…

 

*

 

Потомъкът на обеднели благородници Луиш де Ка­моинш твърде млад е прогонен от Лисабон заради скан­дална връзка с придворна дама. За да изкара прехраната си, става войник в португалската армия. В битка за Маро­ко изгубва дясното си око. Завръща се безпаричен в родината и, какъвто си е сприхав, тежко ранява на дуел кралско служителче. Осем месеца престоява в затвора. Всеки ден очаква да изпъл­нят смъртната му присъда. Разминава му се – заменили най-тежкото наказание с изгнаничество в Азия. Седемна­десет години едноокият воин служи в Малака, на Молук­ските острови, в Макао, стига чак до Япония. Най-сетне може да се завърне в Португалия! Но претърпява корабокрушение. Потъва всичко спечелено през годините. Успява да спаси единствено поемата си „Лузитанците”. Знаел си я наизуст. Слава богу, Луиш де Камоинш смогва да издаде ве­ликата си творба! Това не го спасява от мизерията – жи­вее от милостинята, събирана от верния му явански роб. Когато душата му политва към отвъдното, погребват Ка­моинш в общ гроб за бедняци. А е създал общопортугалската гордост. Владетелите на половината свят най-сетне се сдобили с поет.Нямаш ли поет, не съществуваш!Няма те като човек, народ, свят! Поезията е опровержение на човешката тленност и затова – истинско и красиво оправдание за съществува­нето на света.

 

*

 

… но без самооблъщение, поете, без…

 

*

 

Тридесет години Мишел дьо Монтен пише своите есета, за да каже: Съдържанието на моята книга съм аз самият. Уточнява: Всеки гледа пред себе си, а аз се вглеждам в себе си; аз имам работа само със себе си; непрекъснато се съзерцавам, проверявам, изпробвам. Достойно дело за човек, отхвърлил значението на общественото мнение:Не ме интересува какъв съм за другите, а какъв съм сам по себе си. Толерантността му е удивителна и изразена по уди­вителен начин: С готовност бих държал в едната си ръка свещ за свети Михаил, а в другата – свещ за неговия змей.Това е поетът, това е духовният човек!Лорка пожалва ветропоказателя, Монтен – змея. А нашата злоба по незначителни поводи и към мно­зина от заобикалящите ни е убедително доказателство, че сме много далече от поезията, от духовното.

 

*

 

Словото на Монтен е умно и въпреки дълбочината си – просто и естествено. Причината е, че е искрен и не използва неясни и заплетени фрази. Може би затова той с удоволствие цитира философа Аристип, остроумно отка­зал се да тълкува някакви претенциозни сложнотии така:Защо да разплитам тази плетеница, когато дори и заплетена, тя ми пречи достатъчно?! А ние все се оплитаме като патета в собствените си кълчища. Кални патета и жални…

 

*

 

Страшновато е подхвърленото от Монтен, че „ако човек е живял една година и е видял смяната на времена­та – зима, пролет, лято, есен, – той вече е видял всич­ко”. Това „дежа вю” не ми харесва. Човек не е едногодка. Всеки път е за първи път. Важна е първичността на пог­леда, а и култивирането на взиранията. Всяка пролет е друга пролет.

 

*

 

Чудесен е безпорядъкът на интелектуалните му пиршества! Най-сладкото нещо при него е, че не е систе­матичен. На трапезата му има всичко – от деликатесите на възвишената духовност до пикантността на скепсиса и до уханните плодове, накъсани от разни градини.Монтен – прекрасният аристократ на духа… Добри­ят плебей на словото…

 

*

 

Според мълвата последните думи на Рабле били:– Отивам да търся великото Може би!А на смъртния си одър Монтен изстенал:– Какво зная аз?

 

*

 

Може би зная нещичко, но какво от това? Ами ако зная всичко?! И за тази кощунствена илюзия има лек. На един древен гроб изписали за някого си: Той знаеше всичко, но това е всичко, което знаеше.

 

*

 

… тъй че – без самооблъщение…

 

*

 

Дъщеря ми Стефка е петгодишна. Моли за химикал, за да си дращи драсканиците. Подавам й един, тя казва: – Не го искам! Той заеква…Оказа се, че химикалът прекъсва при писане. А зае­кваше наш познат. Установяването на нови връзки между нещата ни извежда от коловозите на вече видяното и вече изречено­то. Детето постига това поради рационална неопитност, възрастният следва да го постига, изолирайки разума от секторите, които „когитото” безпрекословно е заело.

 

*

 

Искали мнението на Еразъм Ротердамски за разкола между Римската църква и немците: – За папата или против папата? – Еднакво ме отблъсква омразата и на едните, и на другите – отвърнал миролюбецът. Припомнил съдбата на Данте и формулирал: „Аз съм гуелф сред гибелините и гибелин сред гуелфите!” Колко прав е Стефан Цвайг, че Еразъм „предпоче­те да остане верен на цялото човечество вместо само на една група”!

 

*

 

Стиховете са дружелюбността на самотния човек. Такъв по „професионално задължение” е поетът. В анто­логията на съвременната английска поезия „Нощен дъжд” има стихотворение на Стиви Смит. Сравняват я с Емили Дикинсън. В стихотворението й става дума за чо­век, който изрича преди да умре:Бях по-навътре, отколкото мислехте,и не махах за поздрав, давех се.

 

*

 

Много ми харесва Набоков, когато изрича:Шедьовърът на писателя е неговият читател.

 

*

 

Емили Дикинсън: „Ако славата ми принадлежи, тя не ще ме избегне, а ако не – защо да ставам смешна в очите на кучето си?”Толкова за славата!Когато си млад, за нея е рано, а остарееш ли – вече е късно. Честното писане не преследва нищо, то следва се­бе си. Но да се върна към кучето. Почти двадесет години имах интелигентно куче на този свят, вероятно то ме наб­людава и от онзи. Нямам намерение да го разсмивам...

 

*

 

Посечено е почти всичко от детството. Останало е само едно дърво от времето, когато най-висшето изживя­ване беше катеренето. Отвреме-навреме наобикалям ста­рата черница в двора на „Мали Богдан”. Същата е – с ед­но момче по-малко. А имало ли е изобщо момче? (Който помни „Клим Самгин”, знае за какво става дума.) Отдолу милата ми баба, вече отчаяна, че няма да ме види като нормално двукрако, моли да внимавам. Омазан от сладкия сок на едрите плодове, получерен от драска­ниците на прашасалата дървесна кора, разгръщам някоя от книгите, които съхранявам в специално ковчеже, уме­ло прикрито сред клоните. И светът, този обичаен свят на земното съществуване, се загубва сред пространствата на далечното. Колко вълнения и какви въжделения, от чиято фантазна конкретност може би са останали някакви неви­дими, неусетими и от самия мен флуиди. А може би те отдавна са всмукани от шумната прахосмукачка на годините и аз само си въобразявам, че съществуват. Защото отдавна не съм между небето и земята. От­давна съм момче, слязло от дървото, за да се превърне в обичайно маймуноподобно.

 

*

 

„Но кой все още чете Борхес, след толкова блестя­щи критически студии и статии, написани за него?”, иронично пита в „Музеят на критиката” Йован Христич. Тук се разказва как един иска да види картина на Анри Матис. Предлагат му различни изследвания, а той нас­тоява единствено за нея. Ядосан, уредникът обяснява:Ние се занимаваме с философия, структури, мито­логии, с обсесивния ониризъм, с архетипна символика и семантика. Не сме импровизатори и шарлатани, не си играем на търчи-лъжи. Нас ни интересува битието на художествената творба, съществените въпроси на не­говата структурираност, реистичността и реифицира­ността му, както и неговата историчност, инфра- и супраструктурите, символите и тяхното значение, се­мантиката и информационната наситеност. Ние не сме импресионисти, които гледат, ние мислим. Поста­вяме същностни въпроси. Картината, та картината! Картината е привидност, случайно явление, зад което трябва да открием същината, структурата, дома на битието, символа, значението, обсесията, съня, трав­мата, мита, архетипа. След което се оказва, че в музея изгорили всички картини – губивреме било да се гледат, учените се зани­мавали със сериозни неща, а не с някакво си там гледане. Затова залите на библиотеката са пълни със „студии за творби, които са съществували, но никога не са били тол

 

Rate the work