Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 История за шапката на шапкаря — Ekaterina Stratieva PlovdivLit

Ekaterina Stratieva in PlovdivLit

 

История за шапката на шапкаря  0.00 / 5
или сутрешен преглед на всичките му сезони

Не четете тази история, ако спите с нож под възглавницата или любимата ви детска приказка е Хензел и Гретел



Това всъщност са последните сутрешни новини от сезона. И, разбира се, след новините следва най-любимото четиво на Шапкаря: прогнозата за времето - съвсем шпионска история със съмнително начало и без край – заради дупката в Шапката на Шапкаря :

Шапкарят живеел на планетата сам. Бил чувал за хората и знаел, че не обичат да носят шапки. Познавал ветровете, но не им бил и пръв приятел. Как можеш да бъдеш пръв приятел с някого, който ти вдига във въздуха шапката, разнася я като празно писмо над планетата и ти пълни главата с вятър? - Така мислел Шапкарят, докато изучавал сезоните. И продължавал да живее на планетата сам. Веднъж обаче, потънал до уши в милиарди скроени шапки, дочул ясно човешки стъпки. - Шапкарят живеел на планетата сам, но бил чувал за хората... Не може – мислил си – да живеят толкова много хора по планетата, аз да съм все така сам, а човешките глави да са пълни с вятър!

- Добро утро, Шапкарю! - Чул той първия човешки глас през живота си. - Имам нужда от твоята шапка! - Ходя с толкова много вятър в главата си!

Шапкарят не знаел много-много как точно трябва да се

говори с човек,който ходи с толкова много вятър в главата си, но му предложил ушанка – топла, с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете. Човекът, разбира се, влязъл в шапката, поогледал я отвътре и тъй като почти нищо не видял, я харесал и веднага си тръгнал с нея.

Тази сутрин прогнозата е за малко по-малко вятър в главите на хората – си помислил Шапкарят, попротегнал се и надникнал навън през прозореца – зимната ябълкова градина била потънала в цветове. А отдолу – под клоните – се прозявали и лалета.

Времето минавало бързо, Шапкарят посрещнал втория си

клиент, после третия, четвъртия и макар че през последните двеста години бил скроил поне милиард и половина шапки, изведнъж разбрал, че трябва да крои със скоростта на светлината, за да има за всички. А при него пристигали всякакви хора, поръчвали все нови и нови модели.

- Искам шапка за сън! – му се примолило малко, съвсем посивяло старче.

- Тези ги шия от раз! – Заспиваш и се сънуваш крал! – успокоил го Шапкарят.

- Искам шапка за бал от прозрачен тензух и с пера от паун! – провикнала се от пътя префърцунена дама.

- Искам шапка за слънце!...Аз пък за дъжд… не, не ми

трябва чадър!...Искам шапка – да става за двама!... Аз пък искам да съм си сам!... Шапка за уличен пес… Две шапки за нощен бандит...О, и една за крадец! ...Ти къде се пререждаш, бе! - викал премръзнал от чакането подлец…

Хората, дето гледали към прозореца на Шапкаря, тропали нервно с крак, някои се прозявали, трети палели припряно старата си лула, някои пък – сякаш с тайфун в главата си – стигнали и до бой!

Шапкарят, тъй отдавна бил на света. И през целия си

живот бил живял единствено с мисълта за съдбата на всяка една от своите шапки. Мечтаел си за главите, върху които щял да ги задоми. И като всеки баща - се надявал на най-доброто… Поглеждал през прозореца – чакащите за шапките вече били изпотъпкали градината с лалетата. Из калта се търкаляли всякакви ветрове. А от небето – с кървава лейка в ръка - плачели и сезоните. Шапкарят все по-рядко поглеждал навън през прозореца, слушал все по-тъжен ревящата под небето му тълпа и спрял да приема поръчки за шапки от хората. Един ден – може би след около двеста лета – ревът на тълпата строшил прозореца, в стаята на Шапкаря нахлула празничната мъгла, а с нея вътре се вмъкнали всички, които чакали под прозореца шапки за подлеци. Не, не било лесно, разбира се, да разпознаят себе си сред толкова гъста мъгла. О, а как духали ветровете в главите им! Сякаш почва Апокалипсисът!!! – си мислели с ужас гологлавите подлеци. И съвсем не забелязали, че в центъра на света – там, където цъфтяла зимната ябълкова градина с прозяващите се като църковни камбани лалета, лежала малка на вид, но топла ушанка - с дълги уши - толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете…

 

Rate the work