Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Другата жена  4.87 / 5

Маги научи за жена му едва на другата сутрин.

Телефонът изръмжа върху топлата й възглавница. Последва онова, за което младата жена беше чела само в списанията и никога не беше очаквала да чуе на живо – разговорът между изневерилия мъж и изнервената му съпруга. Крясъци, плач, обиди, още крясъци, заплахи, още плач. Беше кратък, но съдържателен диалог. „Диалог ли е, ако едната страна не може да вземе думата“, помисли си сънено Маги и се завъртя на другата страна. Момчето в спалнята й едва успяваше да смести по някое сърцераздирателно „Ооо“, „Оох“ и „Съжаля…“ в картечната стрелба от обвинения. Плътно изрисуваните татуировки по ръката му, които я бяха докосвали предната нощ, сега изглеждаха не на място. Като самия него в леглото й.

Голият й крак се показваше издайнически изпод чаршафа, сякаш да й напомни, че и той има принос към отчаяните викове в слушалката. Маги го разгледа критично за миг и го мушна обратно под завивката. От другия край на телефонната линия децибелите плавно се увеличаваха, но нямаше кой да оцени музикалните качества на това любителско кресчендо. По средата на едно особено пискливо изречение Маги зарови глава под възглавницата и се опита да се представи, че звукът е от морските вълни, които нежно шумолят в брега. Тази сутрин морето звучеше отвратително.

Знаеше какво говорят в квартала за нея. И в съседните квартали. И навярно из целия град. Лошата репутация се разпространява бързо и ефикасно като едра шарка в детска градина. За да има баланс в природата обаче, добрите дела в повечето случаи не достигат до никого. Ако си млада, имаш сравнително симпатично лице и нямаш задръжки, хората ще говорят за теб. В повечето случаи изприказваното няма да бъде комплимент за чувството ти за хумор или краснописа. Маги се беше примирила, че в очите на съседките никога нямаше да бъде нещо повече от кльощавото русо момиче с къса пола и силен грим от вход Б, което дават за лош пример на внучките си. Виж я как изглежда. Евтина, разхайтена, сигурно носи толкова грим, защото е грозновата, а краката й изобщо не са толкова хубави, колкото си мисли. Вечер се качва в чужди коли и води кого ли не в апартамента си. Маги беше чувала повечето вариации на термина „лека жена“ зад гърба си, затова отдавна беше претръпнала. Ако нещо можеше да я разплаче преди няколко години, днес дори не успяваше да й развали настроението. Малка победа, но се гордееше с нея.

На хората им пука повече, отколкото им се иска да признаят. Потайно, търпеливо и методично градят репутацията си, ден след ден, тухла по тухла, за да се впишат в едно общество, без чието одобрение не могат. По ирония на съдбата онези, които най-горещо искат да бъдат приети, първи ще се тупнат в гърдите, че не им пука. Жаждата за одобрение рано или късно излиза на преден план и обикновено можете да я забележите чрез огледалния принцип. Къде се проявява, рано или късно, изстрадалата, объркана личност от 21 век? На единственото място, което ви позволява да изплюете в рамките на десет минути една след друга песен на Мегадет, гифче с котка и най-дълбоките си размишления за живота и смъртта. Във фейсбук. Видите ли статус „СаМо БоГ МоЖе Да мЕ сЪдИ“, знайте, че авторът нито е религиозен, нито си вярва, но за сметка на това прави всичко по силите си сам да се убеди, че е непукист. Огледален принцип. Малко са милиардерите, които споделят мисли от Бил Гейтс на статус. Принципът по-нататък е доразвит от сентенцията „Човек, които настойчиво повтаря, че не е глупак, обикновено има съмнения по този въпрос“.

Маги сигурно би принадлежала към същия вид, ако обществото я беше харесало поне малко. Няколко шамара в лицето по-късно момичето разбра, че битката е била обречена от самото начало. Кажеше ли днес, че не я интересува мнението на посивяващата г-жа Асова от третия етаж на кооперацията, наистина беше така. Вече не отделяше време и енергия за клюките по свой адрес, нито за ежедневната критика, щедро изливаща се от съседските тераси. Ако Маги искаше да носи косата си на зле направена плитка, стърчаща във всички посоки, това си беше нейна работа. Ако й се ходеше на токчета, тънки като игли и също толкова удобни, го правеше. И ако искаше да излиза с различен мъж и да се прибира от различна квартира всяка сутрин, никаква съседска критика нямаше да й повлияе.

Барът беше претъпкан както обикновено. Поредната безразсъдна петък вечер, загърнала с дим от наргиле всички ценители на лошата музика и още по-лошата водка. В някоя друга вселена Маги никога нямаше да си позволи да прекрачи прага на толкова долнопробна дискотека. Нямаше да си поръча от най-евтиното питие в заведението, облечена с най-късата пола в квартала. Със сигурност нямаше да се озове гола в тясната си квартира с първия доброволец от мъжки пол, престрашил се да й покаже татуировките си. Виковете в телефонната слушалка рязко се покачиха с още една октава. Побеснялата от гняв жена от другата страна на линията явно имаше чудесна представа къде са били татусите на съпруга й предната нощ.

Маги се протегна и го погледна въпросително. Самоувереният сваляч беше изчезнал и на негово място стоеше един объркан и тъжен махмурлия с нечленоразделна реч и семейни проблеми. Съжаляваше за предишната вечер. Маги нямаше представа какво е чувството. За първи път се озоваваше в леглото на женен мъж, поне доколкото й беше известно. Отгоре на всичко научаваше за съпругата постфактум. Така и не стигнаха до това да си разменят имената, камо ли да споделят тайни за любовния си живот и социален статус. Той не носеше халка, а жена му така и не успя да се появи в разговора. Маги предпочиташе да оставя събеседника си да даде някаква базова информация без да й се налага да задава в прав текст всеки конкретен въпрос, изскочил по пътя. Алергичен ли си към броколи? Бил ли си някога в Прага? Женен ли си? Маги установи, че през последните няколко часа е научила три ценни урока – мъжете с татуировки далеч не са толкова впечатляващи в леглото, колкото мислеше, любовникът й беше женен и освен това проявяваше всички признаци на уличен дипломат.

Самичка беше изобретила термина, нещастно вдъхновена от личния си опит. Улични дипломати са хората, за които не е възпитано да кажеш в прав текст, че са лъжци. Разчитат на техническата подробност, че не казват лъжа, а заобикалят стратегически подбрана част от истината. Като в един от любимите комикси на Маги, в който Мики Маус пита Гуфи дали има часовник. Гуфи казва да. После млъква. Първият поема дълбоко въздух, медитира наум и преформулира въпроса – пита дали би му казал колко е часът. Гуфи пак казва да. Преди събеседникът му да е умрял от сърдечен удар на третата страница, успява да събере сили да попита в прав текст: Колко е часът? Тогава Гуфи се усмихва мазно, веднага поглежда часовника и на драго сърце отговаря: Пет без петнайсет. Светът е пълен с Гуфи-та, които ще те гледат с мълчаливо безразличие как се печеш на бавен огън, но няма да положат и капка усилие да ти помогнат да стигнеш там, където много добре знаят, че трябва да бъдеш.

Съществуваше и обратната страна на модела и някои мъже около Маги прекаляваха. Нямаше никога да забрави едно момче от университета, което в очите й беше най-загадъчният и привлекателен герой по време на лекции. Мълчалив, замислен, леко разсеян и с една постоянна лека усмивка, точно толкова голяма, колкото да разкрие лявата му трапчинка. През първите няколко месеца не успяха да разменят и една дума, но това не й попречи да изгради целия романс в главата си. Когато най-после тактиката й пожъна успех и той я покани на среща, момичето летеше на седмото небе. Скриха се в тясната закусвалня на университета, затрупана с цигари и ксерокопия, и си поръчаха кафе. Маги и досега пазеше спомена колко много й искаше един от двамата да се удави в чашата си няколко часа по-късно. Нещо ужасно се беше случило с нейния мистериозен кавалер, защото от него изпълзя един непоносим бъбривец, който сякаш си поемаше въздух през клепачите. Идвал от друг град, затова се притеснявал да взима думата сред връстниците си. Освен това говореше с плътен акцент от неопределяема родопска област и не искал да му се подиграват, докато не успее да се отърве от него. Постоянната усмивка, която Маги намираше за така съблазнителна, се оказа наскоро изваден кътник, с който езикът му още не беше свикнал. Научи цялото му родословно дърво, какво дете е бил и кой е любимият певец на леля му, какво е мнението му за Слави Трифонов и дали, ако може да избира, би имал уши вместо пръсти, или пръсти вместо уши. От една страна, нямаше неловко мълчание на масата, но границата на нормално споделяне остана толкова назад в далечината, че вече не се виждаше. Няма ли никъде златна среда, питаше се Маги тогава, слушайки неуморното му бръщолевене.

- Скъпа, нека да поговорим на четири очи – проплака мъжът с татуировките. Телефонът му отговори със звука за прекъснат разговор.

- Кофти – промърмори Маги, защото усещаше, че от нея се очаква да каже нещо.

Двамата прекараха следващите десет минути, трескаво събирайки дрехи и бельо от пода на стаята. Миг преди той да стисне дръжката на вратата и да си тръгне завинаги, й показа снимка на жена си. Дали търсеше приятелско рамо, или се опитваше да събуди съвестта на Маги, не й стана ясно. Съпругата му беше хубава - дребничка, къдрокоса, с кротки, невинни очи. Още едно доказателство, че мъжете нямат скрупули. Вместо да си благодарен, че вкъщи те чака жена без хайдушки мустак и гърбица, нямаш търпение да съблечеш гола първата непозната. И то в най-занемареното възможно заведение, в което веднъж намериха семейство мишки в тоалетната. Поне да си беше вдигнал малко стандарта. Маги само кимна разбиращо, потупа го по рамото и затвори вратата за гърба му.

Искаше й се да може да каже, че се чувства зле. Беше прекарала нощта с женен мъж, най-вероятно забивайки финалния пирон в ковчега на един неособено успешен брак. Истината обаче беше, че съвестта й дремеше не само по отношение на съседките. Не тя беше обещала пред църквата и общината да е вярна на тази жена до края на живота си. Не тя беше танцувала блус с нея на сватбата им, обещавайки й дълги години прекрасен семеен живот. Ако някой трябваше да изпитва вина, това беше неверният й мъж, заменил без особени усилия „Докато смъртта ни раздели“ с „Дай да те черпя една водка“. Маги беше просто момичето с ужасна репутация, къса пола и толкова дълбоко заспала съвест, че можеше да мине за мъртва.

Изминаха два дни от онази първа и последна злополучна среща с г-н Женена Татуировка. Маги нямаше никакво намерение да го вижда отново, а съдейки по крещенето по телефона, той така или иначе никога повече нямаше да излезе от вкъщи. Поне не жив. Маги не беше имала връзка, по-дълга от няколко месеца, затова й беше трудно да проявява съчувствие към двойките. Намираше проблемите им за страшно забавни - той не иска да измие чиниите, тя не иска да бърше прах, нито един от двамата не иска да разхожда кучето, и двамата крещят на детето, гледат се в очите и се лъжат, обиждат се, мразят се. Всяко семейство е като зле заснет епизод на „Игра на тронове“. Маги знаеше, че с нейния характер и несъществуващ морален компас по-добре изобщо да не се опитва да влиза в ролята на идеалната съпруга. Никога нямаше да попадне на мястото на онази жена – слаба, наранена, разбита. Това не беше нейното състезание и така й харесваше.

Часовникът показваше девет сутринта и тя отново закъсняваше за работа. В нейна защита, Маги третираше с войнишка прецизност всяко ставане сутрин. Навиваше четири аларми, понякога вареше кафе предишната вечер, за да спести време, пак вечер оставяше дамската чанта до вратата, за да я грабне пътьом, докато заключва. Проблемът беше, че сутрин първа се събуждаше другата част от нея – онази, която страдаше от няколко синдрома и всичките бяха безполезни преди 11 часа. Обезвреждаше сутрешните аларми като печен сапьор, блъскаше се в току-що открити врати и стени, разливаше кафето върху дрехите си, спъваше се в чантата или я забравяше на прага и галопираше втори път към апартамента, за да си я прибере. За щастие онази сутрин не включваше двуетапен спринт по стълбите. Триумфално стиснала чантичката си, Маги летеше към кварталното кафене на път за работа. Нахлу през стъклената врата като римски легионер и точно тогава я видя. Другата жена. Съпругата, която преди два дни си беше изплакала очите, докато Маги се радваше на най-посредствения секс в живота си. Същата жена, която го беше чакала да се прибере у дома, да я целуне по челото и всичко да бъде наред. Маги се закова на място.

Тя седеше сама на една малка маса до прозореца. Пред нея нещо димеше от бяла чаша с отчупена дръжка – задължителен артефакт във всяко заведение, в което казват, че отношението е по-важно от кафето. На живо изглеждаше още по-крехка и мъничка, отколкото на снимката. Тесните й рамене бяха наметнати с червен копринен шал, от който къдравата кестенява коса придобиваше меден оттенък. Свела глава надолу, тя следеше как деликатните й пръсти барабанят по напукания ръб на чашата. Венчалната халка проблясваше на ръката й. Приличаше на героиня от приказка, озовала се по погрешка в старото кафене на ъгъла, вместо в Мордор.

Маги не усети как краката й я отведоха до масата край прозореца. Чувстваше се като малко момиче, което е разбило на пода най-скъпата чиния в сервиза и не знае как да каже на майка си. Преди да осъзнае изцяло какво прави, дръпна един стол и седна срещу жената. Трябваше да й каже всичко. Да обясни, да я успокои, да я изслуша, да я убеди, че понякога и без целувка по челото, всичко е наред. Жената стреснато подскочи, когато Маги се стовари до нея.

- Толкова съжалявам, аз…

- Дълго ли ме чакаш? – провикна се от твърде близо бодър глас, този път сепвайки и двете жени на масата. Съпругата подскочи за втори път в рамките на десет секунди, демонстрирайки стабилна нервна система и превъзходен миокард. Източникът на гласа се оказа едър мъж с гъста тъмна брада и ниско захлупена шапка с козирка. Наведе се към жената и пред изумената Маги я целуна по устните. – Честита годишнина, красавице. Да тръгваме?

Тя му се усмихна, а невинните й светли очи гледаха объркано Маги.

- Познаваме ли се? За какво се извинявате?

С нежност, изумителна за внушителното му телосложение, непознатият галантно дръпна стола й. После кимна на Маги и плахо направи няколко стъпки встрани, сякаш изведнъж осъзнал, че в женския разговор мястото не стига за едрото му тяло. Отдалеч брадата му изглеждаше като изрисувана с черно мастило, а грубите му ръце, по които нямаше нито една татуировка, нервно подръпваха краищата на палтото му.

- Съжалявам, че седнах на мястото ви.

Маги пое дълбоко въздух и изхвърча през вратата.

 

Rate the work