Svetla Karayaneva in PlovdivLit

 

За поезията на Тильо Тилев и Стоян Терзиев  4.50 / 5

ТИЛЬО ТИЛЕВ

Тихият поет Т.Тилев всъщност е дългогодишен и единствен редактор на в. „Пловдивски университет”, който винаги чета с удоволствие, пускайки „по социалистически” стотинките в мукавяната касичка на доверието. Колцина са тихите поети в ехогласните долове на родната поезия? А още в дебютната си стихосбирка „Извънсезонно време” /1992 г./ поетът обобщава:

 

Няма граници за тишината,

всяка дума трябва да се мери.

Тишината всичко ще ни каже.

Думите пораждат недоверие.

 

Следващите четири поетични книги обещават още в заглавията си: „Една октава над дъжда”, „Крал Артур и другите ми братя”, „Стихове за посветени”. Да, истинската поезия е за посветените, за рицарите на тихите думи. А сега и последната октава – „Дъхът на твоето очакване” /2019 /. Очаквано спускане в грапавия улей на времето /”Думите отлитат, написаното остава!”/към „Жената Атлантида, / изчезнал континент на любовта.” Изповедна поезия за красивото и рядко срещано чувство, което за жалост е банализирано от вопиеща рат версификатори. В стиховете на Тильо образът на любимата излиза от битовата конкретика, зазвучава универсално в нотната стълбица на високата лиричност. С оригинална, въздействаща образност: „с очите си цъфтящи ме целува”, „сричам брайловото писмо на твоето тяло”, „два бели леопарда в твоя глас,/ кой стои във леопардовата кожа”...Защо ли си спомних италианския романтик Джакомо Леопарди и великолепната елегия „Безкраят” – за безлюдния хълм, от който самотникът блажено потъва в безкрая на вселената. Свободен стих, музикално нюансиран в полутонове и си бемоли: „очи като очакване”, „вярата във вятъра”,”и светостта на твоите устни, така изкусни”, „глъч на глъхнеща в дълбокото вода”, „думи като дом”. И много багри от палитрата на природата и битието: „думите на любовта ме правят светъл”, „ще се събудим някога зелени”, „и в думите –оранжеви като слънца”, „сребърните мелници на делника”, „дъждът с белите очи се смее”, „ще тръгна – утрото ще е червено, синьо - пладнето, нощта – зелена”. Любовта излиза от своята материална обвивка, прониква всеобемащо , преди да се разтвори - чезнеща като всяка любов, като сън в съня. Защото, по думите на източния поет Мохамед Шани Елхюсеин, „Тя е тежък товар, който не всяко сърце може да понесе”.

Не е ли това и огледалният образ на поезията – внезапна и алогична, ранима и чувствена, неуловима като дим в звездния простор? Иначе защо началното, програмно стихотворениe ще е „Ars poetica”: „Секне ли дъхът на твоето очакване, / ще се отдръпнеш от прозореца – студен и гол.”

Съпоставяйки поетиките на Т. Тилев и Стоян Терзиев, без усилие ще открием какво ги сближава в междутекстовото пространство: не само пиететът към тишината, а и склонността към съзерцание и размисъл, пестеливите изразни средства. Възникнало като критическа метафора през 70-те години, понятието „тиха лирика” в контекста на българската поезия ни отвежда към стаения в очакване на „радост плаха” Дебелянов двор, където „тихи пазви тиха нощ разгръща”, към „тихия пролетен дъжд” на Лилиев, одухотворената предметност на Далчев.

Тази поезия идва с леки стъпки, като кротка утринна вълна, като полъх от разтворена старинна книга. Думите звучат ясно, с първичната си чистота, без площаден патос и досадно морализаторство. Стиховете изразяват вътрешните нагласи на автора, въплъщавайки неговия поетически натюрел. В този смисъл двете стихосбирки се четат взаимно като послания между двама приятели, всяко с характерен почерк. Свързани с утробата на тишината, те разкриват свободни валенции към читателя, търсят неговото съпричастие и съпреживяване, провокират към философско осмисляне и медитация. „Думи на мълчанието/ и думи на скръбта – с вас тъгувам” /Т.Тилев/ ; „Тъгата не е елементарно чувство. Тя е като джаза” – допълва С.Терзиев в свое интервю, а в стихосбирката „Сезонът на водните кончета” /2016/ мълчанието е персонифицирано в образа на мим, който артикулира жестомимични паузи между петте своеобразни цикъла.

 

СТОЯН ТЕРЗИЕВ

Приятният плътен тембър на журналиста С.Т. отдавна е познат на слушателите на радио Пловдив. Миналата година /2018-та/ той представи в Салона на радиото петата си, антологична стихосбирка, посветена на юбилея му – „По коридорите на моята есенна будност”. Есенна будност – добър оксиморон за поезията, която, за разлика от природата, се възражда от есенната меланхолия. „Поезията е езикът, на който общувам със себеподобните” – признава авторът. И присяда на Камен бряг с любимия си лирик Кенет Уайт, за да обсъдят кого още да поканят на партия бридж – младия граф Лев Толстой и мистериозния алхимик Сен Жермен. Достойна компания за поет, в чийто лиричен инсектариум пърхат с деликатни крилца пеперуди и водни кончета. А иначе С.Терзиев е особено добър в кратките тристишия, както и да се наричат – бяло хайку, SMS-поезия /за която той е награден с почетен знак /. Като този забавен каданс от „Устоимо”/2010/:

 

„За миг поспира чашата,

преди да падне от ръба

в кристалния си взрив притихнала.”

 

С.Т. обича думите да отлежават. Неговата лирика говори на достъпен език, без да звучи банално. Защото зад ъгъла на всеки стих изненадва елегантен ироничен обрат, който освежава и зарежда: „С камили те купувам./ Ще добавя още три.”/”Арабия”/, „Догони душата си./Мойта с мен ще си остане.”/”Неизречимо”/, „Дим от чушкопек се носи /над съседния балкон./ Септемврийска събота или неделя е.”/”Ранна есен”/, „На Понеделник

пазара/ чичко носи/лалета и лук” /”8 март”/. Заглавията на отделни творби пародират култови заглавия: „Любов по никое време”:

 

Писачът на любовни писма

беше затворил кантората си.

То моето любов ли е?

По никое време...

Под езика ми

пощенска марка.

 

Да, само поетът може да пази пощенска марка под езика си във времето на електронната комуникация. Да вижда ангел с часовников механизъм на балкона си. Да съзира сенки от птици по лицето на любимата. Да диша мъгла с художника Илия Йончев. Същият, който е автор на картината с вървящата по мостика двойка от корицата на последната стихосбирка. А защо мостикът прекъсва над водата? И коя е жената, подкрепяща поета по пътя към нищото? Ако е неговата муза, дано не го тласне към пропастта... Музите са жестоки.

 

Rate the work