Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Извън закона  4.60 / 5

- Какво искаш за обяд?

- Палачинка с шоколад и бонбони.

Павлина наведе глава, за погледне в очите малкия нахалник. Ако оставеха хлапето самичко да избира какво яде, нямаше да доживее шестия си рожден ден. Многократно Павлина се опитваше да втълпи на внука си, че като му забранява да капе карамел и течен шоколад във всяка чиния, всъщност му прави услуга. Атаките й по този въпрос обаче все удряха на камък. Баба му отсега предусещаше, че някой ден малкият щеше да се влее в онази специфична редица хора, които слагат по три лъжици захар в кафето „3 в 1“.

- Когато аз ходех на работа, благодарях на Бога, ако имам филия с оцет и чесън за обяд. Ставахме в пет всяка сутрин, за да хванем автобуса. В цеха не ни оставаше време и да седнем, защото…

Малкият превключи на друга честота и се съсредоточи върху едно особено лъскаво Субару, което профуча край тях и разсече близката локва наполовина. Беше слушал историята на баба си толкова много пъти, че можеше да я изрецитира наизуст без дори да знае какво е шивашки цех. Големите винаги си въобразяват, че животът им е тежък и въобще не си правят труда да съчувстват на малките. Ще ядеш каквото ти дам, ще ходиш където ти кажа, няма да си триеш носа в ръкава, няма да говориш с непознати хора и да галиш непознати кучета, няма да си криеш чорапите в микровълновата и през цялото това време ще мълчиш и ще…

- Слушаш ли ме изобщо? Гого!

- Някой е трябвало да плаща данъците.

Доволното изръмжаване от баба му означаваше, че автоматично изстреляният отговор е правилен. Гого и данък не знаеше какво е. Когато попита татко си, той му обясни, че като теглиш чертата, данъците са онези пари, които заработва до средата на февруари. Те принадлежат на Държавата.

- Но нали купихме Реното през януари? – недоумяваше хлапето.

Страшно се разтревожи, че Държавата ще нахлуе през вратата да си прибере новата им кола на старо, та се наложи да спи цяла седмица в леглото на родителите си. Първото му, твърде безкористно и храбро предложение за петгодишно, беше да дежури в гаража. Точно по тази причина евакуацията между майка му и баща му се оказа абсолютно наложителна. Както обичаха да казват, да им е пред очите. Гого предпочете да не отбелязва, че ако очите са затворени и човекът зад тях хърка, от тях няма кой знае каква полза.

Откакто Павлина стана щастлива пенсионерка, тя иззе повечето функции по отглеждането на момчето. Правеше му горещ чай сутрин, водеше го и го прибираше от детска градина, вареше броколи и други зелени растения, които бяха по-интересни на вид и допир, отколкото на вкус. Павлина се занимаваше и с много други неща като разказване на приказки и експресни уроци по биология, математика и география за петгодишни, а вечер предаваше хлапето на родителите му с по-голяма гордост, отколкото ако носеше Олимпийския факел. На малчугана оставаше да се задоволи с няколкото откраднати часа вечер, които прекарваше с родителите си. Понякога се радваше и на уикендите, когато Павлина беше при приятелка. Горе-долу по това време започна да пъха чорапите си в микровълновата.

Междувременно разговорът беше отпрашил далеч напред и Павлина вече се горещеше върху факта, че някогашните деца са се радвали на половин портокал по Коледа, вместо на целия цитрусов запас по глобуса.

- Ядете прекалено много сладко. Затова всеки втори има лошо храносмилане и развалени зъби – заяви баба му прониза с поглед една лавка за закуски, която имаше нещастието да й се изпречи на пътя.

Гого и сега не се впечатли особено – в последно време зъбите му падаха като снежинки. Колкото и да се мъчеха да му обяснят, че са млечни зъби и това им е работата, детето вече ги беше прежалило.

Наближаваха последния завой преди червеникавата кооперация, където живееха. Постепенно трафикът се разреждаше, все по-рядко се разминаваха с хора по улицата и най-после се усещаше, че се намират в средно голям град, а не в мегаполис. Жилището им беше достатъчно близо до центъра, за да е удобно за придвижване, и достатъчно закътано, за да е спокойно и тихо у дома. Павлина сякаш усети, че малкият вече е психически готов да се отърве от ръкавиците си, защото го стисна още по-здраво за ръката. Апартаментът им не беше кой знае колко просторен, но мястото стигаше за всички – Павлина, Гого, майка му и баща му. Можеше да се каже, че всички замесени бяха доволни от разпределението. Родителите на момчето ходеха на работа без притеснения, че няма кой да го прибере в случай на дървена ваканция или грип. Гого ходеше на градина без да се страхува, че някоя вечер ще го забравят и тогава ще лагерува под звездите а ла Том Сойер. Павлина пък имаше привилегията да гледа как внукът й расте и да се отдаде на едно смислено занимание след пенсионирането си.

Свечеряваше се и зимното слънце също изглеждаше готово да хвърли ръкавиците и да се прибере у дома. Павлина тъкмо измъкваше връзка ключове от джоба си, когато едрото тяло на Ричи изплува от сенките и тупна пред тях. Бабата моментално се хвърли пред детето, сякаш на тротоара се беше приземил ирански изтребител, а не куче.

- Стой далеч от звяра – ревна Павлина, а очите й се четеше такъв искрен ужас, че и кучето се обърна, за да провери какво има зад него.

- Бабо, Ричи не хапе.

Черно-белият пес започна усърдно да маха с опашка, седна и се прозя. Това хич не успокои Павлина, на която от гледката на два реда остри бели зъби й причерня.

- Само чака да му паднеш, за да те разкъса. Как ще се приберем сега?

Както всяка вечер, поиска да каже Гого, но баба му не изглеждаше в настроение за остроумия. Ричи явно също не беше в настроение, защото бавно надигна рунтавата си задница, отстъпи няколко крачки встрани, и пак седна. Трудно можеше да се определи дали е уморен, или обиден, но беше готов да развее бялото знаме. Наклони главата си настрани и погледна весело бабата. Мир?

- Сигурна съм, че иска да се обърнем, за да си оголим вратовете. Има си място за дивите животни, такива са правилата!

- Той е по-възпитан от половината квартал. Хайде да се прибираме – въздъхна Гого и поведе баба си към входа.

Пътьом размени издайнически поглед с голямото животно, опитвайки се да предаде цялото извинение, на което беше способен. Мир. Не си виновен ти, а правилникът.

Павлина се окопити сравнително бързо и веднага, щом заключи вратата на апартамента отвътре, отново се залови за действие. Вече беше подала жалби до Общинския съвет, кмета и местните организации за защита на животните. Когато осъзна, че няма да получи отговор, адресира по едно писмо до всеки един общински съветник поименно. След това изпрати сигнал до четири национални неправителствени организации за животни и всички други местни структури, чиито координати успя да изрови в указателя. За нейно нещастие емоцията в писмата й неминуемо взимаше превес и в крайна сметка жалбите винаги приличаха повече на страница от дневник на тийнейджърка, отколкото на документ до институция. След месеци получи отговор само от една ЛГБТ група, която й изказваше благодарност за силния дух. Павлина прие обратното писмо като лъч светлина в мрачното си начинание. Беше прекарала своя дълъг, праволинеен и разумен живот, следвайки правилата, затова една бюрокрация в повече нямаше да й се опре. Обяви война на Ричи в мига, когато го видя. Никой така и не разбра откъде се беше появило кучето, просто един ден рошавата му глава изникна пред блока и вгорчи дните на организираната, стриктна и изпълнителна Павлина. Щеше да пише и на самия президент, ако това означаваше да реши проблема.

А проблемът продължаваше упорито да маха опашка всеки път, когато бабата прибираше Гого от детска градина. Сякаш изобщо не му пукаше, че е проблем. Веднъж хлапето се опита чрез настойчива телепатична връзка да обясни на едрия пес, че Павлина просто ужасно я е страх от него, но кучето хич не му обърна внимание. Сигурно баба се чувства по същия начин, когато ми се кара, помисли си тогава детето.

Самата баба по природа беше миролюбив човек. И все пак, ако със света не успяваха да се разберат по някой съществен въпрос, Павлина вадеше войнишките пагони със зловеща целеустременост. Така направи, когато установи, че съседът от третия етаж редовно използва саксиите с хризантеми пред блока за пепелник с декорация. По същия начин реагира и след като студентките на петия етаж си купиха уредба и превърнаха цялата кооперация в нощен клуб. Павлина не се боеше от скандала, макар че никога не си го призна. Много повече се страхуваше, че някой ден ще се натъкне на поредния проблем и няма да има нито силите, нито желанието да се бори с него. Гого, от своя страна, беше достолепно хлапе, твърде здраво стъпило на земята за петгодишно. Детският му ум вече осъзнаваше, че предстои да прекарва все по-малко време с работещите си родители и прехвърляше различни планове за действие оттук нататък. Не се чувстваше оптимист от идеята за брат или сестра, затова започна офанзива за домашно животно. Първо желание – динозавър. Последва болезнено откровен лекционен курс от страна на татко му, приключил с огромен зелен макет на трицератопс, разположен на перваза на прозореца. Второто желание беше къртица. На изумените въпроси от близки и познати защо иска точно това, малчуганът отвръщаше като народен представител – защото така. Най-трудно се спори с възрастен човек и малко дете, може би точно затова Гого се разбираше толкова добре с баба си. След като му бе обяснено, че за съжаление не живее върху зеленчукова градина, детето се отказа и от къртицата. Третата и финална оферта беше куче. Майка му реагира с намръщване, баща му – с дълга реч колко трудно се гледа такова животно, а баба му директно заяви, че разговорът току-що е приключил. На възраженията на Гого отвърна, че е против правилника да има куче в кооперацията и под нейния покрив по-скоро ще свият гнездо динозавърка и кърт, отколкото да се внесе незаконен биологичен вид. Същата вечер Гого сложи единия си чорап в хладилника и изяде четири лъжици сладко преди вечеря, докато големите не гледаха.

Неочакваната и нелегална поява пред кооперацията на черно-белия Ричи, толкова едър и общителен, обнадежди малчугана. И тъкмо когато двамата започнаха да се разбират по мъжки – без много приказки и лиготии, се появиха жалбите на баба му. Енергична и решителна по генералски, Павлина постоянно мъкнеше плътно запечатаните жълтеникави пликове до пощата, а за някои разходки дори взимаше Гого със себе си. Детето прие това като върховно предателство и първия път така й се разсърди, че не проговори по целия път от гишето до вкъщи. Сърцето му омекна чак когато видя колко е объркана и нещастна изглежда Павлина от разочарованата физиономия на единствения си внук. Понякога големите знаят толкова, колкото и малките, затова все единият трябва да отстъпи, реши Гого.

Павлина пък се чувстваше не само огорчена от реакцията на детето, но и предадена от институциите, на които гласуваше такова доверие. Общинският съвет я беше игнорирал по всички показатели и гражданското й самосъзнание кървеше.

- Никой няма да е безопасност, докато не приберат този звяр в приюта – повтаряше тя мантрата си всяка сутрин и вечер, когато Ричи изскочеше на пътя.

Няколко жалостиви съседки носеха на кучето храна и вода, с което окончателно влязоха в черния списък на Павлина. Гого, поради твърде близки роднински връзки, остана извън него.

Една ветровита вечер двамата отново се прибираха по обичайния маршрут от градината. Хлапето мъкнеше раницата си, защото „мъжете сами си носят багажа“, а баба му крепеше пълна догоре чанта с овесени ядки, мляко и точно онези растения за салата, които Гого най-искрено презираше. Уличните лампи още не светеха, но прозорците на сградите около тях вече започнаха да блещукат и хвърляха върху двамата приглушена от завесите и щорите светлина. Малкият знаеше, че само на една пресечка разстояние майка му вече си е у дома и приготвя вечеря, а баща му навярно тъкмо паркираше колата. От мисълта му стана уютно и хлапето почти се усмихна. Единственото нещо в състояние да вгорчи вечерта му беше емоционално болезненото съдържание на пазарската чанта на Павлина.

- Тежи ли ти, бабке? Дай ми чантата.

Гласът не беше на Гого.

Изплувала от сенките, разкрачена и обгърната в облак от алкохолни изпарения, стоеше висока черна фигура. Мъжът леко се полюшваше, но стъпката му беше достатъчно стабилна, за да се закове точно пред ужасената жена и петгодишното. Гласът му звучеше тихо, спокойно, почти приятелски.

- Дай чантата и на хлапето може и да му се размине.

Ласкавият глас стана толкова нисък, че се превърна почти в шепот. Павлина паникьосано се огледа за помощ, но отдавна бяха навлезли в тихата територия на квартала си. Можеше да вика с часове без някой да мине наблизо или да обърне внимание. Знаеше, защото миналата зима на връщане от магазина направи изящен пирует, завършил с половинчасов престой в една пряспа, преди да я открият.

И тогава беше изплашена, но чувството не можеше да се сравнява с немия ужас, който я стискаше сега за гърлото. Детето беше притихнало зад нея. Последно Гого беше виждал баба си онемяла, когато оцвети плочките в банята с перманентен маркер.

- Глупачке, не чуваш ли?

- Ще се обадя в полицията и тогава…

Никой не можа да чуе какво ще се случи с полицията, защото мъжът рязко пристъпи напред и удари звучен шамар на Павлина. Гого изпищя, а баба му цялата се сви от обида и болка. От очите й рукнаха горещи сълзи, които опариха ръката му.

- Ще ти дам една полиция.

Мъжът се ухили грозно и посегна към чантата на Павлина, която се търкаляше в краката й. Ако беше по-бърз, по-наблюдателен или просто не толкова пиян, може би щеше да успее да я вдигне преди острите зъби на Ричи да се забият в ръката му. Кучето обикаляше на вечерния си караул, когато видя край тротоара разтрепераната баба и детето. Двамата обаче не бяха сами. Дълго след това Павлина щеше да си спомня за този момент и да се чуди дали ако на негово място беше съсед, приятел или дори някой роднина, нямаше да остане в сенките. Ричи обаче не беше човек, а куче.

Мъжът шумно изруга и се помъчи да ритне животното, вкопчило зъби в ръката му. Вълчият инстинкт обаче осигуряваше огромна преднина на Ричи, който се извъртя ловко надясно и ритникът се разтвори във въздуха. От силата на собствения си замах противникът му загуби равновесие и рухна на тротоара до чантата на Павлина. Сега озъбената физиономия на кучето се озова на височината на главата му. С настръхнала козина и лъснали очи, Ричи определено не представляваше събеседник, с когото да искаш да спориш. Мъжът го изгледа злостно, а кучето премести погледа си върху сънната му артерия. Парещите дупки в ръката на мъжа и чудесната гледка към устата на кучето наклониха везните към отстъпление. С крачка, която можеше да бъде определена като всичко друго, но не и мъжествена, той си плю на петите без да погледне назад.

Павлина беше седнала на земята, прегърнала с треперещи ръце детето. Двамата тихо хлипаха и дълго седяха така – сгушени и вцепенени от студ и ужас. Когато вдигнаха глави, Ричи беше изчезнал.

Все още подсмърчаща, със зачервена буза и разтуптяно до болка сърце, Павлина грабна малчугана и на бегом го доведе до входа на кооперацията. Детето беше моментално предадено на стреснатите му родители, които ги чакаха за вечеря. След като изслушаха съкратения вариант на последните събития, майката на Гого се разплака и прегърна момчето, а баща му грабна палтото си. Преди да успее да прекрачи прага обаче, Павлина се хвърли към него и го сграбчи за ревера.

- Идвам с теб!

Щом си наумеше нещо, не можеше да й се противоречи. Двамата обиколиха целия квартал и стигнаха почти до центъра, но от пияния тип със злокобен глас нямаше и следа. Нямаше следа и от Ричи. Час по-късно, страшно уморени и измръзнали, Павлина и зет й се видяха принудени да се върнат обратно и да оставят нещата в ръцете на полицията.

Пред входа тя го дръпна за ръкава и го погледна умолително.

- Гого и аз искаме куче.

- Но нали според правилника в сградата не пускат животни?

- Не ме е грижа за правилника. Куче. А ако домоуправителката посмее да ми възрази, ще разкажа на всички как парите от последното общо събрание отидоха за новия матрак на дъщеря й.

Прекараха следващите дни, седмици и месеци в търсене на Ричи. Гого и цялото му семейство обикаляха на смени из квартала, но то беше сякаш безследно изчезнало. Една вечер бащата на момчето си дойде по-рано от работа, носейки в прегръдките си една малка пухкава скимтяща топчица. Гого подозрително разгледа новодошлия. Определено нямаше нищо общо с Ричи. Изглежда, че имаше всичко на всичко два зъба, не разбираше как работи гравитацията и предпочиташе да се търкаля по корем, вместо да ползва краката си.

- Вече са приятели – усмихна се леко баща му, гледайки как Гого усърдно показва на кутрето как да сяда, а майка му обясняваше защо не е препоръчително да го прави на дивана.

- Знаеш, че ще стане голямо куче до няколко месеца, нали? – обърна се той към Павлина.

Тя прехапа устни и кимна. Повече не видяха мъжа, който ги беше нападнал в онази студена вечер, а Павлина никога вече не подаде жалба до държавна институция. Вместо до пощата, водеше Гого и кучето му до зоомагазина и понякога за сладолед. Никой не намери повече самотен момчешки чорап в пределите на кухнята. Семейството обаче често си спомняше с тъга за Ричи, който така и не стъпи пак в квартала, а Гого не спря да се чуди какво се е случило с първото куче, което обикна. Години по-късно щеше да си задава въпроса дали не е сънувал историята и сигурно щеше сам да се убеди, че Ричи никога не беше съществувал, ако не го беше срещнал пак в друг квартал и при други обстоятелства.

Но това е вече друга история.

 

Rate the work