Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Летящият москвич  3.88 / 5

Не обичам есенните сутрини. Студено е, падат мъгли и в повечето случаи вместо да се будиш развълнуван и енергичен, ти идва да се закопаеш в леглото и утрото да се отложи с няколко дни. Колкото повече напредва календарът, толкова купчините мокри листа в двора стават все по-заплашителни. Не знаете какво е депресия, докато не се изправите челно срещу бившата шума от ябълката, натрупана на височината на очите ви. Навсякъде има тъмнокафява, лепкава кал и все едно стъпваш в паница с попара. Освен това съм убедена, че всяка нощ някой нарочно разпръсква локвите на стратегически места в градината, откъдето съм свикнала да минавам. Мокрите крака рано сутрин са само още една основателна причина есента да е апандиситът на сезоните. Абсолютно безполезна, болезнена и напомняща за себе си само когато е време да ти стъжни живота.

Предната нощ беше валяло и цялата градина блестеше от капки. Докато бях малко по-млада и глупава, обичах да гледам дъжда. Светещите точици ми се струваха като лъскаво скъпо бижу, като подарък за годишнина, която сме забравили. Сега проблясъците дразнят очите ми и единственото, което виждам в капките, е наближаващата настинка и мокрите крака, които ме очакват. Надигнах се от леглото си с грацията на новородено с артрит. Мъглата беше толкова гъста, че оголените клони на дърветата сякаш никога не бяха съществували. Зрението ми се влошава с всяка година, но при ясно време нямам проблем да различавам очертания, дори и отдалече. Това, с което имам проблем, е пресичането на главната улица, разпознаването на физиономии, и, понякога, с уцелването на входната врата от първия опит. Стомахът ми изкъркори, грубо напомняйки, че вчера пропуснах вечерята, обяда и закуската. Има само един разговор, който не се поддава на дипломация – този с празния стомах, ръмжащ като москвича в гаража ни.

Никой не го е карал от години, но си спомнях как Той се инатеше, мъчейки се да върне акумулатора от оня свят. Мърмореше си нещо за клапи, стартери и социализъм не защото го слушахме, а защото искаше сам да се убеди, че знае какво прави. Не мисля, че знаеше. Просто му харесваше ритуалът – да обяви, че днес ще работи в гаража и после с решителни стъпки да се насочи натам, стиснал отвертка в едната ръка и джобно фенерче в другата. Липсваше му само музиката от „Армагедон“. Можеше да прекара часове, чоплейки под капака на москвича и свързвайки жици. Аз лично никога не съм се интересувала от автомеханика, а Тя все си намираше работа в другия край на къщата, тръгнеше ли той към колата. Винаги обаче главата й надникваше в гаража, за да го извика на обяд. Влизаше с тихи, разтревожени стъпки, като в операционна, докато мъжът й отчаяно се бореше с чудесата на вътрешното горене.

- Става само за вторични суровини - напомняше му Тя, облегната на вратата. – Клетият московец е толкова стар, че вече за нищо не става.

- Като мен ли? - бързаше да се наежи Той. - Ако това е твоят начин да ми поискаш развод, съм ужасно разочарован. Аз ти паднах на колене, когато ти исках ръката, така че очаквам същото.

Тя се мъчеше да остане сериозна, но накрая винаги една усмивка я предаваше.

- Всички в тази къща сме за вторични суровини – казваше и ме поглеждаше многозначително с крайчеца на окото си. Под достойнството ми беше да обръщам внимание на забележките й. - А и с това коляно не съм сигурна, че ще мога да стана после.

Тогава Той оставяше отвертката, с която и без друго само почукваше под капака напосоки, прибираше зад ухото й един бял кичур коса и я хващаше за ръката. В този кратък миг двамата не бяха двойка на обща възраст 130 години с болни стави и таратайка, пуснала котва в гаража им. Бяха просто двойка. И макар че Той никога нямаше да го признае, точно заради тези мигове обичаше москвича. Тя го плесваше по ръката, наливаше чаша топло мляко за мен и отиваше да осведоми кокошките, че съпругът й е непоправим случай. Кокошките имаха право да знаят.

Времето продължаваше бавно напред и животът пъплеше едва-едва. Като тях двамата. Няколко есени по-късно кокошките вече ги нямаше, а най-често използваният въпрос в дома ни беше „А? Какво каза?“. Аз също вече не чувах както преди, затова бързо свикнах с надвикването, а и крещенето им не беше като на останалите. Случвало се е да уцеля неподходящ момент и да се озова в някой чужд двор по средата на такива звуци, че даже на мен ми ставаше неудобно заради съседите. Имаше нещо освирепяло и диво във виковете им, от което кръвта ми изстиваше. У дома се чуваха викове почти постоянно, но тази нотка липсваше. Можех по цял ден да ги слушам как си крещят в ухото един на друг, седнали до мен на пейката. Тук се беряха ябълки, сееше се магданоз, канеха се приятелки на чаша кафе, а приятели – на глътка ракия, правеше се чай и усърдно се работеше под капака на москвича. През зимата се палеше печка, което водеше до истински военни действия в нашия миролюбив двор. Първи сутрин се появяваше Той. Вървеше дори по-бавно от обикновено, за да не рискува да стъпи накриво на заледените плочки. Отиваше до навеса и започваше полека да пълни кофата с цепеници. Гърбът го болеше, затова на всеки четири-пет дървета му се налагаше да спира и да си поема дъх. Обикновено тогава ме забелязваше, свита под навеса. Запъхтяно ми обясняваше, че изобщо не го боли гърбът, а нарочно иска да подиша чистия зимен въздух рано сутрин. Преструваше се, че всичко си е както преди. Аз се преструвах, че му вярвам. Напълнеше ли кофата, внимателно хващаше дръжката и поемаше обратно към вкъщи. Харесваше ми да вървим заедно, затова скачах от леглото и го изпращах до самия праг. Той все ми се караше, че му се пречкам в краката насред леда и някой ден ще си счупи главата заради мен. Искам само да отбележа, че това никога не се случи.

На другата сутрин Тя се появяваше първа с около половин час преднина. Измъкваше се на пръсти, с вълнен шал около врата, едва вдигнала празната кофа с деликатните си ръце. Оглеждаше се за мен и когато ме видеше, започваше разпалено да ми разказва как Той я е изпреварил предната сутрин и проклета да е, ако допусне това да се повтори. Беше два пъти по-бавна от него, но десет пъти по-упорита, затова дърветата сякаш сами се хвърляха в кофата, само и само да не й излизат насреща. Никога не успяваше да довърши започнатото, независимо колко се стараеше. След малко Той непременно се появяваше, въоръжен с още един шал, който мълчаливо намяташе върху раменете й, преди да понесе кофата към вкъщи. Аз ги изпращах до вратата и знаех, че веднага един от двамата ще се върне, за да ми донесе закуска.

Отдавна вече ги няма. Цепениците, топлото кътче, закуската, вълнените шалове. И тях двамата. Стискам очи и опитвам да си представя, че моето леговище е все така уютно и закътано от вятъра, както беше тогава. Самовнушение. Тъкмо започвам сама да се убеждавам, че не ми е студено и всъщност изобщо не съм гладна, когато един особено режещ повей на вятъра ме лъхва в лицето. Изпъвам гръб и нещо изпуква. Признавам поражението – адски студено ми е, не съм яла от два дни и кокалите ми звучат като португалски народен инструмент. Толкова отдавна е така, че сякаш всичко преди това е било в някой друг живот.

Той ме донесе във възможно най-отвратителната, мръсна и намачкана кутия от обувки. Това беше и първият ми съзнателен спомен - безобразната воня на крака, разнасяща се навсякъде в тясното пространство около мен. Невероятен начин да стартирам живота си. Тогава още нямах представа чии са двата гласа, които оживено разговарят над кутията ми. Бях толкова малка, изплашена и уязвима, че всеки момент очаквах среща със Създателя. Вместо това се появи Тя. Симпатичното й лице се надвеси над кутията и една безпогрешна спасителна ръка ме изкара на чист въздух.

- Ако не се лъжа, каза, че ще донесеш краставици. Мога ли да попитам какво е това?

Не бях сигурна, че я харесвам. Виновна мъжка физиономия се приближи до мен и леко ме тупна по главата. Опитах да изръмжа, но прозвучах по-скоро като спаднал балон за рожден ден, отколкото като диво кръвожадно животно.

- Ами, краставица.

Шегата прелетя на метър от жена му и тупна някъде в градината. Над кутията стана неловко. Той се прокашля и продължи:

- Котка. Тоест, ще бъде котка след известно време. Мяукаше до един контейнер и е толкова мъничка, че почти не се забелязва. Мисля, че добре ще се впише в семейството. Тъкмо ще имаш някого да ти прави компания, докато аз поправя москвича. Остава ми още съвсем малко работа и отново ще е в движение.

Женската глава ме погледа преценяващо, после се втренчи в мъжа си. Рязко му даде гръб и се отдалечи с бързи крачки. Аз все още се полюшвах в ръката й и си спомнях с умиление за времето, когато живеех на твърда земя.

- Отивай за мляко – викна му тя през рамо.

Бяха нужни няколко месеца, за да свикнем с новото семейно положение. Официално ме настаниха в кухнята заедно с чист кашон, застлан с одеяло – много по-приятно място от вонящата кутия за обувки. Възмущавах се от факта, че не ми дават да излизам навън, а Тя имаше строга политика срещу повръщането върху килима, но бързо намерихме общ език. И двете обичахме да ни е топло и се стряскахме, щом по улицата някой тежък камион разтърсваше асфалта. Предпочитахме да прекараме целия ден на въздух в двора, вместо да бездействаме в къщата. Когато Той се отпускаше на пейката пред ябълката, уморен и ядосан, че колата още не тръгва, и двете сядахме до него. Сключвахме негласно споразумение и едната започваше да му говори, а другата – да се чеше в краката му. После станах прекалено голяма за кашона, семейният съвет се събра и заедно решихме един от нас да излезе да живее навън с уговорката, че ще получава храна и внимание. Аз предложих това да е Тя. Накрая двамата донесоха старото ми одеяло и го натъпкаха в крайния ъгъл на навеса. Поляхме празника с голяма купа мляко, а аз обявих навеса за щаб квартира.

Ако можеха да видят щаб квартирата днес, щеше да им се пръсне сърцето. Все още се търкаляха няколко мухлясали цепеници, покрити с дебел слой паяжини и придружени от всевъзможните боклуци, донесени от вятъра. Одеялото го открадна едно куче, вмъкнало се през дупката в мрежата на двора. Останах само аз. Докато още бяхме тримата, в редки случаи се появяваше и четвърти. Случваше се телефонът да звънне и да се обади Калоян - синът им, който живееше в София с жена си. Няколко пъти беше идвал на село, но нито попита за мен, нито аз имах желание да разширявам социалните си контакти. Двата пъти, когато остана за повече време, беше покрай погребенията на родителите му.

Знаех, че Тя е много болна, когато Той спря да ходи в гаража. Ако я нямаше да му се усмихва от вратата и да му се кара, че си губи времето, работата по колата губеше смисъл. Вече само Той слизаше за дърва сутрин. Само Той ми носеше храна. Понякога забравяше и вечер се свивах в леглото си под навеса с празен стомах и натежало сърце. Никой не работеше в градината и бурените бавно, но сигурно поглъщаха цветята и овошките ни. Една есенна вечер Той отново не се появи с храна за вечеря и тъкмо се приготвях за лягане, когато вратата се открехна.

- Студено е. Ела да ти сипя мляко вътре. И ако оповръщаш килима, утре и двамата ще спим под навеса.

Кухнята беше абсолютно същата, каквато си я спомнях. Възрастните хора, както и възрастните котки, не обичат промяната. Тя седеше завита с одеяло на стола край печката, толкова отслабнала и бледа, че ако не знаех със сигурност, че е Тя, нямаше да я позная. Зарадва ми се. Получих дежурната порция мляко – едно от малкото неща, които можех да ям с оределите си зъби. Тя често се шегуваше, че тримата заедно може и да докараме сметката до десет зъба, а може и да не успеем. Не знам дали нещо такова може да определи като шега, ако е вярно. Изпих си вечерята и останах да спя под стола й. Тя си отиде няколко дни по-късно.

Останахме двама. Калоян се появи, за да помогне с организацията на погребението и половината си престой прекара на телефона. Странно, бях останала с впечатление, че никога няма време да звънне, а ето, че сега слушалката не падаше от ръката му. Котките не разбираме много от комуникация, но знаем как да се отнасяме с тези, които ни обичат. Година след като Тя почина, Той я последва. Според лекарите организмът му вече беше слаб и изтощен, но аз знам истината - Той можеше да живее още. Ала не искаше. Когато си прекарал целия си живот, държейки ръката на някого, тя се превръща в част от теб. Става ми все по-студено.

%%%%

- Не мога да повярвам, че забравихме папката – ядосваше се младият мъж и рязко натиска спирачки, за да вземе един особено хлъзгав завой. Пътят така или иначе беше мокър, а листата, които капеха отвсякъде, правеха шофирането още по-опасно. И изобщо откъде се появяваха тези листа, като по пътя почти нямаше дървета?

- Един час с кола е, не е краят на света – възрази плахо жена му, разположена на предната седалка. – Почти пристигнахме.

- Имах уговорка за днес. Не можеш да правиш бизнес, ако се отмяташ от думата си. Никой не го интересува защо си отсъствал. Накрая всички губим пари.

Жена му тактично премълча забележката, която напираше на езика й. Беше се примирила със своя вечно отсъстващ съпруг, потънал до шията в работа. В края на краищата тя беше до него, когато Калоян основа компанията си. Знаеше в какво се забърква. Просто дълбоко в себе си се надяваше, че някъде между изкарването на пари, изграждането на кариера и бързането, ще успее да изгради и семейство. Реното приближи старата къща и спря.

- Изчакай ме тук, няма да се бавя.

Калоян изскочи от колата и почти на бегом нахлу в познатия двор. Не беше тичал от студентските си години, но сега се чувстваше прекалено изплашен, за да забави ход. Влетя в къщата, после в кухнята, а след това до масата край прозореца и там съзря папката с документи. Миналата седмица я беше донесъл, за да прегледа всичко, докато подготвяше погребението на баща си. После напълно забрави за папката и сега усети как го залива огромна вълна на облекчение. Нищо не липсваше. Пое дълбоко дъх и се отправи обратно към вратата.

Тъкмо я заключваше отвън, когато от към гаража долетя рязък, пронизителен звук. Никога не беше имал котки, нито се интересуваше от тях, но все пак можеше да различи мяукане, когато го чуеше. София не го беше променила чак толкова. В притихналия селски двор, захлупен с мъгла и дъждовни капки, протяжното мяукане звучеше зловещо. Калоян потрепери.

Котка не би могла да издава такива звуци. „Сякаш са... човешки?“, помисли той и толкова силно стисна папката с документи, сякаш се беше уловил за нея като удавник. Каквото и същество да стенеше, се намираше в изоставения гараж.

Калоян предпазливо се насочи към звука с цялото нежелание, на което беше способен. Можеше там да има човек – в такъв случай спешно трябваше да търси линейка, полиция евентуално адвокат и поп. А можеше и наистина да е животно – тогава нямаше за какво да се тревожи. Можеше и да е призрак – Калоян предпочете да не си довършва мисълта…

Вдигнал папката пред лицето си като истински щит на бюрокрацията, той плахо се отправи към полуотворената врата на гаража. Мястото отпред изглеждаше ужасно – преди майка му да се разболее, дворът беше винаги излъскан до съвършенство. Цветя в четири редици, подредени по цвят, сезон и мирис. Дърва за печката, систематизирани в съвършени пирамиди по патент на баща му. Изчистени плочки, по които с удоволствие да слушаш как звънят стъпките ти. После майка му си отиде и баща му изгуби желание да се бори с хаоса. Вече нямаше смисъл.

Младият мъж побутна вратата на гаража и надзърна вътре през пронизителното проскърцване. В здрача се мержелееше старият москвич. Нещо се размърда иззад запрашеното му предно стъкло и Калоян подскочи съвсем не толкова мъжествено, колкото му се искаше. После пристъпи напред и дръпна полуотворената врата откъм мястото на шофьора. От парцаливата седалка, под сребристото небе на провисналите от тавана паяжини, го гледаше стара кафеникава котка. Седеше зад волана, сякаш всеки момент щеше да потегли. Може би натам, където я чакаше стопанинът й.

Мъжът потръпна.

„Боже, все едно излиза от Аушвиц“, помисли си той и се надвеси над нея. Котката издаде предишния нещастен звук, който сега вече не изглеждаше не на място. Напротив, беше си съвсем в реда на покъртителния й вид. Калоян клекна до нея. Не изглеждаше болна, нито ранена, просто беше стара, недохранена и премръзнала.

- Какво правиш тук? В тази кола вече няма никого.

Котката премигна тъжно насреща му. Бяхме трима.

Калоян така и не беше попитал родителите си дали имат животни. Знаеше, че отдавна се бяха отказали от кокошките. Набързо сканира двора след погребението на баща си и не видя нещо различно от ябълкови дървета и бурени. Не му остана време да им задава повече въпроси. Не му остана време за нищо. От толкова време бързаше, че отдавна беше забравил къде отива. А може би котката знаеше…

Той не усети кога свали якето си, нито кога я вдигна и я загърна с него. Жена му го погледна стреснато, когато отвори вратата на реното, за да й подаде вкочаненото животно. Преди тя да успее да го попита какво се случва, Калоян се качи до нея и запали колата.

- Винаги си искала котка.

Тя като че реши да вземе думата и ги поздрави със същото смразяващо мяукане, което едва не го уби пред гаража. Жена му ахна и силно я притисна до себе си.

- А къде я намери?

- Пътуваше с москвича – мрачно каза той.

Реното лъкатушеше по асфалта, затрупан по завоите с купчини мокри листа. В един празен двор недалеч капките вода блестяха като скъпо украшение, а леденият вятър вееше право в изоставения гараж. Дебела папка с документи лежеше на шофьорската седалка на москвича. Мъглата полека се вдигаше.

 

Rate the work