Miroslava Atmadgova in PlovdivLit

 

Разказвачката на истории  5.00 / 5

- В 23 часа и 45 минути от четвърти челен коловоз ще замине пътнически влак за София.

Острият женски глас по мегафона рязко затихна, сякаш само чакаше някой от пътниците да посмее да възрази. Мариана си представи как диспечерката седи на крайчеца на стола си, с разширени ноздри и червени очи, готова да отсече главата на първия нещастник, който постави под въпрос авторитета й. Тази вечер централна гара Бургас беше едно послушно малко кралство. Макар че донякъде одобряваше твърдия подход на гласа в мегафона, Мариана беше готова да промени феодалния си статут и да се прибере у дома.

Дългите пътувания не бяха по вкуса й и все още не беше открила начин да направи шестчасовите преходи поносими. Опциите й за маршрута София-Бургас бяха лимитирани до автобус, самолет и влак. Най-лесният вариант, лека кола, изпадна от класацията в мига, в който шофьорските умения на Мариана я подхлъзнаха на едно кръстовище и вместо обратен завой, направи аудиенция в насрещното. Оттогава пазеше зорко книжката си само за специални случаи. Нещо като биологично оръжие. От постоянното клатушкане в автобус пък й ставаше почти толкова лошо, колкото от цената на един самолетен билет до Бургас. Сблъскана с жестоката действителност, Мариана се спря на БДЖ. След няколко дузини пътувания през годините, периодът на взаимно опознаване приключи успешно и ако днес трябваше да избира, влакът оставаше категоричен победител.

И все пак имаше нещо в миризмата, звуците, тълпите, което я стискаше за гърлото още от перона. Пробудено от тътена на локомотива, чувството отпускаше твърдия си захват чак с първата стъпка извън туловището на влака. Мариана често си мислеше, че е време някой лекар да впише в медицинските книги домошарството като легитимна болест. Не като агорафобия, нито тревожно разстройство, а като едно самостоятелно причудливо състояние, свързано с вкъщи. Никой доктор не би се нагърбил, мръщеше се тя. А е толкова ясно различимо чувство, че отвсякъде си заслужава вписване, изучаване и лечение. Пътуваш където си искаш, запознаваш се с хора, разхождаш се по непознати улици, спокоен си, добре си. И все пак някъде в главата ти тиктака хронометър, който отброява кога си излязъл.

Хронометърът на Мариана отдавна й напомняше, че е прекарала твърде дълго време извън малката им къща, почти скрита от лавандули, липи и люляк. Миризмата на лятото беше толкова силна, че събираше пчелите от цялата община пред вратата й. През зимата стотиците клони държаха дома им като в прегръдка и фантазията на Мариана се развихряше в пълния си блясък. Обичаше да гледа през прозореца и, загърната в жилетка, да си представя как клоните отвън се притискат до стените, за да им е топло на човешките обитатели вътре. Разтърка билета с печат на БДЖ и си представи колко е уютна в момента къщата, завита от клони и покрита с листа. Поне такова остави положението, когато тръгна за Бургас преди два дни. Мариана оценяваше факта, че съпругът й никога не беше дал причина да се съмнява в него. Сиреч, знаеше, че няма да завари турски харем под семейния покрив, нито следа от чуждо червило по яката на ризата му. За сметка на това мъжът й постоянно намираше авторски начини да я изненада. Така стана, когато забрави, че е оставил запалката върху зареденото турско чудо в хола. Сети се едва след като драсна първата клечка кибрит. Последва такова чудо, каквото печката им не беше виждала. За щастие, малката експлозия в средата на кухнята на Мариана завърши само с няколко опърлени вежди и кисели погледи над супата на вечеря. Подобна беше историята и със слепия таралеж, който мъжът й донесе отнякъде в тенекиена кутия и изсипа под масата. Точно когато семейството оплакваше тежката съдба на бодливата животинка, таралежът се протегна, отвори очи и повърна на килима. Оказа се не толкова сляп, колкото заспал. Добрите намерения на мъжа й бавно, но сигурно разрушаваха къщата и Мариана често се шегуваше, че у дома го играе съпруга, лична охрана и сотаджия. Хронометърът й затиктака по-силно.

- Мари, влака!

Кудкудякащите й колежки вече бяха потънали в тълпата, скупчила се нервно около предната врата на влака. По коловозите всички бързаха, сякаш се опасяваха, че машинистът ей сега ще викне „Изиграх ви!“ и ще подкара композицията към залеза, а те ще си останат край релсите. Вдигнала понамачканата си пътна чанта, Мариана се насочи към трите жени, които упорито махаха към нея. Колкото и да я изнервяха с шумното си енергично бърборене, не можеше да си представи живота без тях. Възможно ли е да обичаш някого, който те побърква? И още как.

Няколко удара по рамото, настъпвания и препъвания по-късно Мариана се беше докопала до спалния вагон с приятелките си. Хвърли чантата си на леглото и директно падна по гръб на подозрителен дюшек с още по-съмнителен мирис.

- Събудете ме другата седмица.

Кискането от съседното легло означаваше, че бременната Ани се чувства по същия начин. Като най-общителния, напорист и географски ориентиран член на колектива им, Ани първа от четирите се ориентира и към семейния живот. Беше обявена за категоричен водач на групата при всяка командировка, за да е сигурно, че ще се озоват в правилния град и всичките ще успеят да се върнат обратно. Момичетата я познаваха достатъчно добре, за да знаят, че докато кръглият корем й позволяваше свобода на движенията, Ани щеше да пътува с тях. Не изключваха и възможността бебето да се роди в някое тясно купе, а първите му думи да бъдат „Хайде, че закъсняваме!“.

- Не може. Утре имам билети за театър – измърмори Катя, ровейки из джобовете си.

Колежките й размениха по един безмълвен, но съдържателен поглед.

- Ако си мислиш, че културните ти мероприятия ще ме трогнат, жестоко се лъжеш.

 

- Не става въпрос за култура. Платила съм двайсет и пет лева.

Трите се разкикотиха. Напук на повечето стереотипи, младите жени се запознаха на работа и взеха, че искрено се харесаха. Ани беше здравомислещата майка-орлица на групата, ведра, пъргава и винаги пълна с енергия. Като бременна батерия, шегуваха се останалите. По-възрастната Катя прикриваше несравнимо чувство за хумор с толкова намръщена физиономия, че ако не я познаваха, момичетата направо щяха да се плашат от нея. Най-малката в компанията, нестабилно стъпила на прага на 20-те си години, беше Тони. Още в началото на дружбата им тя даде да се разбере, че слушалките й не са аксесоар, а орган, и от тяхното местоположение зависи дали ще участва в разговора. Сега беше изпружила крака върху крайното легло, забила нос в телефона, а от ушите й тихичко се лееха познатите басови ритми. Мариана пък така и не успя да определи своето място в групата. Понякога й се искаше да попита някое от момичетата коя е нейната характерна особеност, но страхът я спираше преди да е успяла да формулира въпроса. Не се боеше толкова, че ще я обидят заради характера или личността й. Страхуваше се, че няма да имат нищо за казване.

Нервният шум на тълпата се беше променил и сега вълнението се усещаше из целия влак. Толкова много сърца туптяха в очакване да тръгнат на път, че развълнуваха и самата машина. Закъснели пътници се качваха задъхани в последния момент, строга кондукторка правеше финална обиколка из всички купета, а няколко неуморни малчугана вече препускаха из дългия коридор. Последна цигара на перона и нощният влак за София отпътува с тракане.

Мариана се облегна на стената. Навън мракът отдавна се беше сгъстил и от прозореца надничаше само собствената й уморена физиономия. Големият недостатък на нощния преход беше, че минаваха покрай всякакви разкошни пейзажи без да могат да ги видят. За сметка на това успяваха да се наспят, а когато си по-близо до трийсетте, отколкото до двайсетте си години, трудно някой храст ще измести здравия сън. Мариана би жертвала едно наспиване, ако можеше да поразгледа света около релсите.

- Може ли да размишлявате за живота на тъмно, или за това ви трябва лампата? Някои от нас искат да спят – скара им се Катя и се зави презглава. Умението й да спи по всяко време и навсякъде наистина беше впечатляващо.

- Виждала съм те да спиш в ресторант, на пейка и на стол – възрази Ани.

- И под същия стол малко по-късно – добави Мариана с половин уста, докато ставаше да изгаси лампата.

- Това не означава, че не съм чувствителна към светлината.

- Поне към нея си чувствителна – заяде се Ани.

- Може би ако се замисляхте малко повече за околните, нямаше да има нужда да ви моля да загасите лампата.

- Не беше молба, а изръмжаване.

- Още не си ме чувала как ръмжа.

Мариана можеше да остане за дебата, но вече знаеше края. Колкото повече се приближаваха към дома момичетата, толкова по-дребнави и раздразнителни ставаха. Поне по веднъж на връщане от командировка намираха за какво да се счепкат. В епицентъра на урагана се озоваваше някоя дреболия като лампата, вратата, куфарите или нечии обувки, изритани не където трябва. Мариана се познаваше добре - останеше ли в купето, рано или късно щеше да се намеси в скандала. Това пък щеше да влоши нещата и вместо всичко да приключи в следващите десет минути, караницата можеше да се проточи до среднощ. Подмина ключа на лампата и с решителна стъпка се озова на коридора.

Мигновено съжали. Климатът във влака отново се беше променил и на коридора цареше почти пълен мрак. Само тук-там някоя лампа още светеше, за да води пътя на прекалилите с минерална вода преди лягане. От досегашната врява не беше останало нищо. Децата, които препускаха в коридора, отдавна бяха насилствено прибрани по купетата си, нацелувани и разпределени по леглата. Намръщената кондукторка сигурно беше видяла, че няма на кого да се сърди, и също се беше изчезнала някъде. Чуваше се само приспивното тракане на машината, което унасяше и пътниците вътре.

Прозявайки се, Мариана тръгна безцелно по коридора. Зловещият полумрак никак не й хареса, но и не искаше веднага да се връща в купето. Искаше да е у дома. Отново се опита да си представи как изглеждат къщата, мъжът й, кухнята, липите, когато нещо се размърда на тъмния под. Мариана нямаше време да разсъждава дали вярва в призраци, защото в този момент беше сигурна, първо, че те съществуват, второ, че има един във влака, и трето, че тя всеки момент ще умре. Пое дълбоко въздух и стисна устата си с ръце. Това беше краят, значи. Да оцелееш безпроблемно двайсет и осем години през смяна на правителства, инфлация и коронавирус, само за да ти види сметката един таласъм в БДЖ.

Таласъмът издаде неопределен звук и се надигна от пода.

- Божичко, идва към мен.

- У меня все болит – каза призракът, разтривайки едното си рамо.

На оня свят нямат обезболяващи, помисли Мариана. Докато успее да се опомни, призракът се беше изправил и продължаваше тихо да се оплаква на руски от рамото си. Зле осветеният коридор разкриваше очертанията на дребна фигура с рокля.

- Прости, че уплашила тебя.

Извинителният момичешки глас сякаш зашлеви Мариана и за първи път през последните десет секунди тя допусна, че може би това не е таласъм. Силният руски акцент на момичето го караше да звучи още по-реално и безопасно.

- Не, аз съм си виновна. Защо си на коридора?

- Без билета.

В осми клас Мариана трябваше да избира дали да се запише или в руска, или във френска паралелка. Париж наклони везните и в продължение на няколко години ученическият й живот преливаше от кроасани, шансони и раирани баретки. В мечтите си се виждаше като изискана французойка, кацнала на брега на Сена с модно списание и чаша кафе. От Париж я делеше само едно – трябваше първо да завърши гимназия. Това ограничение я влудяваше и тя броеше дните, когато ще може да излети на свобода към звънливия тротоар на Шанз-Елизе. Мислеше двайсет стъпки напред и си приготви план за действие за всяка дреболия, което теоретично би могла да я спре. И все пак не можа да предвиди всичко. В една прекрасна пролетна сутрин получи отличната си диплома и до края на деня желанието й за Париж се изпари, сякаш никога не беше съществувало. Оказа се, че с непреодолимото препятствие си беше отишъл и ентусиазмът й. Понякога единствената причина да искаш нещо е, че някой ти го отказва. От чист сантимент си запази галеното име Мари като спомен за парижката мечта. В момента обаче не й пукаше как я наричат на галено, защото бедата беше много голяма – не знаеше нито дума на руски.

- Нямаш билет ли? Може ли да ти купим отнякъде?

Рускинята явно не разбра същината на проблема и заприказва още по-бързо. На Мариана й се прииска да потърси баба си по телефона, за да има кой да се включи на преводаческия фронт. Навремето баба й получаваше картички за Коледа от половин Москва и със сигурност беше допринесла повече за българо-руската дружба от внучката си. Но вече минаваше полунощ, така че никакъв международен конфликт не можеше да убеди Мариана да събуди баба си. След много несвързани думи и щедра доза ръкомахане, рускинята успя да обясни, че има билет за влака, но не и за спален вагон. Места няма, обяснила й кондукторката и повече не я погледнала.

- Мой кровать – посочи момичето мястото на пода, където се беше свила с багажа си.

- Е, вече не е твой кроват.

Мариана се наведе и вдигна чантата й.

- Хайде. И при мен не е петзвезден хотел, но има дюшек и възглавница.

Рускинята не чака втора покана и тръгна с нея почти на бегом. Едва когато минаха покрай няколко светещи лампи, Мариана успя да разгледа лицето на новата си позната. Момичето сигурно нямаше и двайсет години. Косата му беше прибрана на стегната опашка, а светлите му очи любопитно оглеждаха мрачния коридор.

- Никой ли не те попита къде ще спиш?

- О, машинист питал.

- И какво ти каза?

Девойката спря, отметна глава настрани и измитира дълбок мъжки глас:

- „Има място в моя кровать“.

- Ясно.

На Мариана тъмният коридор изведнъж й се стори още по-зловещ. В тишината се чуваха само стъпките на двете и кратките разменени думи на развален български и руски. От някои купета се носеше пронизително хъркане, а в други лампата още светеше. По коридора обаче нямаше никого.

- Не те ли беше страх да спиш тук?

Рускинята само сви рамене. Мариана нямаше нужда от преводач, за да разбере универсалния жест за „Каквото-такова“. Когато наближиха вратата на нейното купе, тя се обърна към момичето.

- Тук ще спим. Вътре е пълно с хора, но не се плаши от тях.

Вратата се отвори с приглушено скърцане.

Страстите между Ани и Катя бързо се бяха охладили и след като отново се сприятелиха, колежките решиха да угасят лампата и да изчакат будни Мариана. Докато я чакаха обаче, заспаха. Затова сега тя трябваше не само да намери пътя до леглото си и да настани бездомното рускинче, а и да внимава да не събуди останалите. Първата й работа беше силно да изрита собствения си куфар, зейнал като вълчи капан в мрака. Ани се размърда насън в леглото си, а от леглото на Катя не последва реакция. Съвсем тихата музика от края на купето подсказваше, че Тони пак си беше легнала със слушалките.

Мариана остави чантата на момичето и посочи към леглото си. Без да обелят дума, двете се разположиха в срещуположните му краища, така че главата на едната да гледа към краката на другата. „Не си бях представяла така пътя за София“, помисли си тя, докато разпределяше поравно одеялата. Тъкмо се сви под завивката си с плахата надежда, че не е пуснала сериен убиец в купето си, когато рускинята я потупа по крака. Мариана подаде глава изпод одеялото и я видя седнала в леглото.

- Спасибо.

Потупа я по крака в отговор и след малко двете заспаха.

Събуди се от блъскането на кондукторката по вратата – нейният нежен начин да им съобщи, че са стигнали предпоследната гара. Ранните слънчеви лъчи дръзко нахлуваха през прозореца и й напомняха, че вече е почти у дома.

- Добро утро – прозя се Ани и скочи от леглото. Големият й кръгъл корем за миг закри слънцето. – Спах като бебе.

- Сигурно е заради бебето – отговори сънено Катя.

- Не знаеш какво говориш. През повечето нощи прекарвам почти толкова време в леглото, колкото в тоалетната. Мари, ще й обясниш ли, че…

Гласът й рязко замлъкна.

- Коя е тази?

Рускинята, която явно също току-що се събуждаше, примигна изплашено. Вързаната й коса изглеждаше точно толкова спретнато, както когато си легна. Пронизваха я три чифта ужасени очи и дори Тони я беше зяпнала, забравила за слушалките си.

- Това е приятелка – каза Мариана и се протегна.

- Как се казва?

- Не знам.

Седна в леглото и разказа как е излязла да се разходи, как е намерила момичето самичко свито в тъмния коридор и как му е обяснила да дойде. Колежките й я гледаха удивено и сигурно не биха се изненадали повече дори ако бяха заварили самия машинист в леглото.

- Вие си бяхте легнали, затова и ние направихме същото.

Следваща гара: София. Последна гара за влака.

Гръмогласната кондукторка сложи край на разговора и принуди всички момичета да скочат на крака и да се заемат с багажа си. Куфари и раници се закопчаха в последния момент, а подът се покри с обувки и дамски чанти. Минути по-късно петте млади жени се озоваха сред нетърпеливата тълпа на коридора, обсадила вратата на влака. В бързината Мариана не можа да поговори отново с момичето, но не го изпускаше от очи. Беше наметнало хубавото си палто и стоеше спокойно сред морето от нетърпеливци край вратата. Когато улови тревожния поглед на Мариана, сякаш чу всичките й въпроси – „Добре ли си?“, „Знаеш ли къде отиваш?“, „Има ли кой да те посрещне?“. Момичето само й се усмихна.

Тракането постепенно намаляваше и сирената на влака изпищя, за да извести гарата за пристигането му. Напредваха все по-бавно и по-бавно, докато накрая композицията изскърца драматично и железните врати гордо се отвориха. Жени, мъже и малки деца се изсипаха навън, посрещнати от оживлението, което само Гара София предлагаше. Навсякъде трополяха куфари, забързани хора се разминаваха един с друг на косъм от катастрофа, а продавачи на гевреци се мъчеха да надвикат цялото множество от хора и машини. Мариана успя едва да помаха за довиждане на колежките си, преди да се остави тълпата да я повлече към края на перона. Огледа се за рускинята, но вече беше невъзможно да я открие сред навалицата. Изведнъж някой се метна на шията й и я прегърна.

- Спасибо за все! Теб не забравила никога!

Зад рускинята стоеше огромен мъж с войнишка униформа и мустаци. Златните пагони на гърдите му отразяваха утринното слънце, а светлите му очи излъчваха същото непринудено спокойствие като тези на момичето.

- С него ли си?

То кимна и развълнувано започна да обяснява нещо на мъжа, докато Мариана ловко избягваше напъните на тълпата да я отнесе. Мъжът се приближи, стисна ръката й и каза нещо на руски.

- Мой татко консул в София – намеси се момичето, виждайки объркания поглед на приятелката си.

Очите на Мариана се разшириха.

- Дъщерята на руския консул е спала в леглото ми?

Момичето само се изкикоти и отново я прегърна. След като накара Мариана да обещае, че ще й пише, помаха за довиждане и тръгна с баща си.

- Пак си се забъркала в нещо – каза познат глас зад нея. – От цялата ви компания ти си единственият човек със странни истории.

- Не знам как все аз ги намирам.

- Само ти ги търсиш.

Мариана се усмихна и хвана ръката на мъжа си.

- Имам да ти разказвам страхотна история.

 

Rate the work