Vladimir Yanev in PlovdivLit

 

За "Добрите момчета, лошите момичета" на Йордан Костурков  4.86 / 5

Роден в Пазарджик през 1948 г., Йордан Костурков през целия си живот (като се изключат следването в София и специализациите в Англия и САЩ) е свързан с Пловдив. Тук възпитаникът на Английската езикова гимназия работи като учител, тук е дългогодишен редактор в Държавно издателство “Христо Г. Данов”, а от 1991 година – преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Утвърдил се като един от най-значителните български преводачи от английски език, той е представил на читателите романи, повести и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Мюриъл Спарк, Джон Ървинг, Джойс Каръл Оутс, Оливия Манинг, Една О`Брайън, Ричард Хюз, Джером К. Джером, Синтия Озик... За тях е получил множество отличия, включително наградата “Пловдив” през 2006 г.

Трудолюбив, прецизен, интелектуалец, бляскаво владеещ словото, Йордан Костурков достига до шестдесетгодишнината си като автор на достойни белетристични и литературоведски книги.

Неговите сборници с разкази и новели “Малка е Троя” (1982), “Без условности” (1985), “Откриването на сезона” (1994) показват високия професионализъм на творец, предразположен към изследване на психологическите дълбочини на човешките проявления. Ерудицията и стремежът му към занимателно представяне на чуждестранните писатели проличават в литературно портретните “Книгите на Амалтея” (1990), “Новини от миналия век” (2006) и “Тайният живот на великите английски писатели” (2006). Йордан Костурков е преводач и съставител на “Настолна книга за писатели и читатели” (2006) и на двуезичното помагало “Пощенски коне” (2006), в което са включени преводи на английски език от пловдивските автори Живко Желев, Живко Иванов, Антон Баев. Той е автор на научни изследвания върху американския модернизъм, а книгата му “Носталгия. Разкази т. ІV” (2007) убедително представя белетристичния му талант. Самият писател, вече насочил се към по-обемни жанрове (подготвил е за издаване няколко романа), споделя: “Нормално е да разказвам живота си с носталгия. А читателят, полюбопитствал да сравни своя живот с моя, при цялата бъркотия на големия разказ, ако изпита и той Носталгия, в себе си и към себе си, достатъчно ще е”.

Сериозен факт в съвременната българска проза, книгата му представи писател, отдавна овладял “занаята”, вече достигнал до майсторство, в което житейските натрупвания и художественото можене намират израз в реалистика от по-особен тип. Творбите следват класическите насоки на епическото с обстоятелствена деликатност. Имам предвид, че зад външното придържане към фактическото в тях прозират екзистенциални глъбини, в които писателят не ни въвежда като всезнаещ гид. Къде директно проявяващ се и заявяващ за своите намерения (и за пропаданията им), къде представено по-завоалирано, повествователят сякаш сам е объркан от житейските случвания и разноаспектността на осмислянията им. Затова той може внезапно да спре разказа, за да го остави незавършен и странно отзвучаващ в читателското съзнание. Може да притури към разказаната история втора, трета, че и още една, да “обърка конците” тъй, че да не се получи очакваното кълбо. Но какво от това? Ако е въпросът житейската прежда да се навива по един и същи начин – на кълбета, на кълбета – откъде ще дойде кълбовидната мълния?!

Писателят има навикът да “обстоятелственичи”, но ми се струва, че природата на неговото писане не е обяснителна, а даже напротив. Търсено или не, осъзнато или не, но при Костурков художествено органично се получават такива игри с обясненията, такива времепространствени заплитания и такива композиционни решения, че при всяко ново прочитане “пъзелът” на разказа му се подрежда по друг начин. При всички случаи обаче ще отбележа, че носталгиите на Костурков са пропити от ненатрапчив хумор, който няма общо с насилената гротескност или с изнасилената сюжетност. Хуморът при него идва от обстоятелствата, но е преди всичко израз на прикрит лиризъм, на едно въпреки всичко, въпреки тягостите и угрижеността на житейското романтично световъзприятие. То е резултат на всеотзивчивостта на писателя към съществуващото. Ерудитството на Костурков не е притъпило интереса му към случващото се, дори това случващо се да изглежда познато, незначително, лишено от колорит и изненада. И той го пресъздава с такава заразителна елегична и радостна интонация, че те заставя не само да му вярваш, но и да погледнеш с други очи на това наоколо, на подробностите, на всичкото, което имаш и нямаш за цял живот, та и за още няколко. Така талантливата увлекателна проза създава увлекателен свят. Това е всъщност работата на достойния писател за достойни читатели.

Казаното дотук важи до голяма степен и за сборника с разкази „Добри момчета, лоши момичета”, публикувани от Издателска къща „Хермес” (2008). Аз не зная дали те са писани след творбите от вече предходната книга (а сред поместените в сборника има и вече публикувани и известни на почитателите работи от книгите му), но за мен те са нещо като том втори от том четвърти. Всъщност „носталгиите” на Костурков са „лъжетемауказващи” – в тях не става дума за някаква жалба по нещо, което е пространствено или времево далече, а и те съвсем не се подчиняват на „любим художествен похват – достоверен разказ за достоверни събития”, както отбелязва във „Фрагменти от чудото на живота” Петър Анастасов. В тази изискана и дълбока рецензия по-правилна са постановките за характерната „ненатрапчива полифоничност”, за специфичната „любезна прозрачност” на разказите, зад чиято видимост се разкриват екзистенциални глъбини. Достоверността е трамплинът, от който се отскача, но не заради самоцелни пируети, а за да се извиси делничното и познатото, да се насочи по други вектори. Тази осъзната и постоянно интензифицирана предразположеност на разказвача в посоки отвъд очевидното се разкрива в разкази от типа на „Слабите ангели”, където сме въвлечени в „разголването на похвата” по следния откровен начин:

„Вили, Клавдия, Емилия... На всички тях им се налага поне за няколко мига да спрат да вършат това, което искат или могат, или им се струва, че трябва – и да се заслушат в Гласа на разказвача. Този Глас с главно „Г” просто не можеше да остава повече в анонимност, той трябваше да се идентифицира по някакъв начин и да изиграе някаква роля.

Този път Този Глас естествено се беше преселил в келнера. И не по липса на другиго. Но нека го чуем и ние, този може би мъдър Глас.

Келнерът, който всъщност не беше келнер. Нито имаше жена, която да му говори едно или друго. Това, за слабите ангели, той си го бе адаптирал. Защото действително там бе ангел – и може дори да бъде наричан Ангел, а бе и дълбоко убеден, че няма мъж да не е ангел, слаб или силен, както и да го наричат.”

Веднага ще кажа, че и тук, и в останалите творби не става дума за насоченост към постмодерното писане с неговата произволна асоциативност, твърде често продукт на неумението да се изгради солидна белетристична фактура, а за съзнателни аберации от жизнеподобието с неговото диктатурно изискване за еднозначна подражателност. Костурков следва принципите на художествената симултанност, която обхваща в едно различни времепространствени проекции. Оттук и особената енергия на текстовете му, които при своята естественост и на места заразяващи с модерното си сладкодумство, имат ненатрапчивата претенция да са повече от разказани истории. Аз лично намирам в тяхната организация отгласи от добрата школовка при достойни автори като Селинджър и Карвър, при които недоизказаността играе важна роля, без да се достига до енигматичност или до порочна безкрайност на възможните предположения. Тук ще вметна, че ако става въпрос да се търсят кусури на разказвачеството на Костурков, те са в прекалената на места обстоятелственост и в известния страх да не би читателят да се натовари с повече неизвестности отколкото би могъл да понесе, поради което му се дават видими и не толкова видими указания в каква посока би следвало да се движат интелектуалните му усилия.

Но това е въпрос за по-продължителен разговор, а в случая по-уместно би било да се каже, че новите „носталгии” на писателя представят един умен, житейски и ерудитски изострен поглед към нещата от живота, винаги съдържащ повече отколкото си представяме, че е. Затова имам чувството, че самият автор се самоизненадва от ставащото в творбите му. Не че то е небивало фантастично, че звучи гротескно или като зла измислица, но това „ставащо” вече се задвижва от иманентните енергии на герои, освободени от диктата на авторовата преднамереност. В този смисъл предпочитаната в сборника „аз-форма” като че ли има двойствена природа – от една страна тя внушава някаква достоверност, автентичност, но от друга е явна играта (гаргарата) с елементарните представи за документалност и жизнена истинност. В един по-ясно доловим аспект това би могло да бъде илюстрирано чрез полуанекдотичния разказ „Хотел „Сердика”, в който изкушеното най-вече от лесните телевизионерства съзнание лесно тръгва по следата, че се изнасилва онази сервитьорка, която „се държеше така, сякаш не искаше да сервира”. Всъщност тук според мен не е важна историята сама по себе си, а отзвукът от нея у героя. Какво се оказва – той е един страхлив, ужасен от измъкването си от удобните ниши на животуването тип. Той обича ефимерните благини на битовото, но не е способен да отвърне на предизвикателствата на битийното. Възможно е да натоварвам историята с повече значения, отколкото тя може да понесе, но ми се струва, че повечето от героите на Костурков са такива – наглед нормални, далеч от кафкианските терзания, те са разстроени от загадките на екзистенциалното, плашат се от аномията на живеенето.

С това не искам да кажа, че авторът държи те да бъдат разконспирирани и заклеймени (както е в ранната белетристика на Емилиян Станев, който сваля традиционната защита от така наречените „малки хора”, защото не може да понася именно тяхната позорна „малкост”). Напротив, в известен смисъл тези герои сякаш са взети под обективистичната защита на автора – това е животът, това са хората и обстоятелствата, какво да се прави в крайна сметка, но зад естествеността на този хуманистичен писателски акт според мен прозира търсен или неволен акт на обвинение в неспособността да се съпротивляваме. Има нещо елегично в ненатрапчивите дегероизации на автор, който не тържествува от разкриването на вътрешната порочност на човека, от представянето на екзистенциалната ни недостатъчност пред предизвикателствата, но всичко това е направено без истеризации и нравоучения с тотални философски претенции, омекотено е от разбирането за непосилността на битийните изисквания.

Извинявайки се още веднъж за възможното пренатоварване на представеното от Костурков с чужд му смисъл, аз ще обърна внимание и на това, че той съвсем не е хладнокръвен изобразител, че „полифонията” на внушенията му се определя от художествената деликатност на вникването в терзанията и срутванията на героите, но и в съчувствието към тях – също така деликатно проявено, без обиждащата снизходителност на всезнаещия. Налице е своеобразно претворение на зрялата, мъдро всеопростителна природа на отношението към човека и света, които винаги ще бъдат несъвършени и с това привлекателни. В тази посока следва да се отбележат стилно-езиковите приоритети на белетристиката на този автор. Той е загърбил пиршествата на емоционалната фразировка така, както категорично се разграничава от претенциозната интелектуалничаща мода, безуспешно налагана от нашенските постмодернисти. Стремежът му е към пределна функционализация на езиковия материал, включващ в себе си традиционни и модерни конструкции. Творческата зрелост на Костурков се проявява в художествената мяра, която е постигната от интуитивното ерудитство на изначално даровития човек.

Трудно е да се предположи с какво ще изненада в следващите си творби Йордан Костурков. Доколкото съм осведомен неговата насоченост е към романови творби, някои от които изглежда вече са завършени. Може би присъстваме на сбогуването на писателя с късите жанрови форми. Ако е така – това е талантливо приключване, което се нуждае от по-цялостно обзиране. Всъщност, за какво приключване да говоря, когато на добрите читатели тепърва предстои общуването с новите разкази на Йордан Костурков – общуване, което ще им донесе естетическа радост и екзистенциална изостреност на житейско-художествените възприятия. Затова нека поздравим автора – един от солидните съвременни български белетристи с поредното доказателство за таланта му. А тъй като аз го познавам от времето, когато беше изтъкнат лекоатлет от неособено лекоатлетическата Английска гимназия, ще си позволя да го тупна по потния гръб, когато за миг преминава покрай мен (цял живот все гърба му съм виждал!) и да му подвикна това, което май не е за подвикване пред тази аудитория, в която има толкова писатели: „Давай, Дана! Ти си най-добрият!”

 

Rate the work