Vladimir Yanev in PlovdivLit

 

За "Хубава и проклета си" на Петър Анастасов  4.98 / 5

„Хубава и проклета си…” е книга за любовта, но аз ще започна с приятелството – „на любовта безкрилата богиня”, както го определя Байрон в „Странстванията на Чайлд Харолд”. А Петър Анастасов е възкликнал:

Приятелство - красиво тайнство!

Кой първи го е опознал?

Звучи над време и пространство

великият му ритуал....

Веднъж ли бил съм изоставян

от щастие или жена.

Помагала ми е тогава

приятелската тишина. 

Звездичките на две цигари,

огрели меко две лица,

и безпогрешните радари

на две приятелски сърца.

Започвам с тези стихове и защото винаги съм ги чувствам свои, и защото Пешо е първият поет в живота ми, с когото съм общувал по-отблизо.

Помня го още като млад журналист във вестник „Отечествен глас”, след това от „Комсомолска искра”. Помня радостта, когато през 1968 година донесе в София своята „Зимна нежност”, събрала приятелите му от студентството, някои от които той сякаш мълчаливо завеща и на мен. Помня и как дойде в далечното родопско село, където бях учител, за да напише чудесно със своята естествена простота стихотворение, започващо „На себе си принадлежа в Неделино почти неделя…

Той представи и първата ми книга – издадената през 1990 в ДИ „Христо Г. Данов” „Живея и препрочитам”. Винаги съм чувствал поета и човека Петър Анастасов много близък. И когато не сме се чували и виждали с години, пак ми е близък. И когато дълго не съм го чел, пак съм живял с поезията му. Красиво е тайнството… Деликатно причастие и съпричастие…

А понеже така и така все още не съм пристъпил към конкретния повод – изящно издадената от Издателска къща „Жанет 45” книга с любовна лирика „Хубава и проклета си” на Петър Анастасов, бих искал да ви припомня едно сякаш старинно негово приветствие:

Добре дошли на масата, която

все още няма утрешната слава!

Става за кръчмарски поздрав, което и често сме правили, но аз винаги съм възприемал тези стихове като романтично подсказване, че Рицарите на кръглата маса са живи. И ще са живи, защото поезията все още съществува… Съществува като този поет, който върви през годините и десетилетията със странно, дори някак хладнокръвно спокойствие. Нищо прибързано, крещящо, нищо маниакално няма в поведението и в творческото му осъществяване. Той знае, че музата не се изнасилва – подобно на любимата от „Една жена…” тя идва самичка. Не се поддава на уговорки музата, не се подготвяй истерично за срещи с нея – тя няма да дойде! Или ако дойде – ще е просто така, за разходчица, за разговор, който се забравя в момента на провеждането му. Но няма да ти се отдаде! За поезията, както е писал за любовта Петър Анастасов, важи „ и всеки път – за първи път”.

Именно усещането за изконна първоначалност доминира в стиховете на Петър Анастасов. Поради това и поезията му поражда желание за диалог, за шепнещо споделяне на вълнения и прозрения, които не могат да се изрекат гръмогласно, не предполагат микрофонни увеличения или усложнени философско-метафорични ухищрения. Той сякаш е роден да бъде събеседник, но не “събеседник по желание”, изложен на показ пред всеядното любопитство, а събеседник – съдружник в сумрака на тишината, когато суетата и стандартизираните страсти умират, за да се породи неопределеното, но почти осезаемо и опияняващо чувство за взаимност.

Истинската поезия и поезията на общуването са в конкретното, в подробностите, които ни заобикалят и излъчват своите видими единствено чрез душата светлини и сенки. Значителното като мисъл, чувство, цялостна идея за живота не е в надземните пространства; то е тук, около нас, трябва само да се вслушаме в тихия му пулс, в тайнствения морз на сърцето, да се вгледаме с трезви и очаровани очи в заобикалящото ни... Подобно вглеждане и изживяване на съкровено интимното характеризира изначално лириката на Петър Анастасов. Отчетливо видимо е и в тази книга, събрала стихове от младостта до зрелостта му. В тяхната безизкусна простота тържествува човешкото, но е налице и екзистенциалното безсилие пред необяснимите форми на битието, страданието от непостижимостта на естеството, вътрешната раздвоеност пред “тържеството на мъглата”. В психологическата нюансираност на изживяванията, които отвеждат към Дебеляновата традиция, в оркестрацията на лирическите полутонове се преплитат разноречиви мотиви – резултат на усложнена поетическа концепция. Така дори и в премалата на любовното очакване героят му е преследван от чувството-мисъл за нетрайността, унищожимостта на човешкото:

И ти си беззащитна,

и аз съм беззащитен,

и кой ще бъде силен

в последния ни час?

Пред нас е поет с елегични предразположения, за когото най-важна е съществеността на човешкото, дори бих казал – свещеността на човешкото. Затова Петър Анастасов отхвърля и сантиментално-сладникавото отношение към жената, и станалото модно нейно “дефеминизиране”, превръщането й едва ли не в обект на изображение, което буди отвращение и страх. Прекрасни са стихотворенията му “Една жена ще дойде”, “Любов”, “Когато спиш, любима”, “Както те обичам”, “В живота си обичах”, “Безсилен съм”, “Добър ден ще ти кажа”, в които това “красиво и печално, единствено безсмъртие – любов” намира своите разнолики превъплъщения в трепетно-нежното чувство към жената. Отношението към нея ми се вижда по рицарски ритуално.

Но тя не е само Прекрасната дама, пред която се коленичи, не е само съществена част от живота на героя, а елемент от цялостно сложното възприемане на света. Тя е и жена, и идея, с реални и нереални очертания; съществува в миналото така естествено, както и в настоящето. И тук – в наглед несложното и разбиращото се от само себе си изживяване – се крият по-дълбоки пластове. Това проличава не само в драмата на актрисата от “Тройно огледало”, която е раздвоена между любов и изкуство, но и в творби, в които “страничните шумове” вземат връх над обертона на любовната изповед.

Поетът не познава безгрижието на духа. Той търси спокойствието, възхищава се от хармонията, но му е чужда безметежността. Случайността на изживяванията, експромтното хрумване рядко са в основата на лирическите му настроения. А иначе енергията на мисълта се заражда и сред външната статичност. Така е в “Бургас”, където не движението, а предчувствието за движение събужда изживявания с лирико-философска стойност, в които естественото и ирационалното са в изразителен синтез:

Каква е тази магия неизбежна, дето си играе

с отделните съдби човешки и с общата съдба безбройна.

Навярно тя не е безкрайна, но все не й се вижда краят

и хората умират тъжни, загадъчни и неспокойни.

Тук по силата на осмислената поетическа приумица неподвижното оживява, привичните очертания приемат друга форма така, както лампичката се откъсва от тавана и полита към небесата.

Великолепно стихотворение, което по асоциация ми напомня един разказ на Хулио Кортасар, в който героят споделя:

Току-що видях едно пате, което плаваше в едно от езерата на Булонския лес, и беше толкова красиво и толкова чудно,че не можах да сторя нищо друго, освен да клекна до езерото и да остана не знам колко време загледан в неговата красота, в буйната радост на неговите очи, тази двойна нежна линия, която гърдите му пресичат в езерната вода и която се отваря, докато се изгуби далече. Моето въодушевление не се ражда само от патето, то е нещо, което патето отведнъж избистря, защото понякога може да бъде сух лист, полюляващ се върху ръба на пейка, или портокаловоцветен кран, огромен и нежен срещу лазурното следобедно небе, или мирисът на влаков вагон, когато човек влиза и си има билет за еди-колко си часово пътуване и всичко ще се изреди: спирките, сандвичът с шунка, ключовете за палене и гасене на светлината /една бяла и една теменужена/, вентилацията, която може да се усилва и отслабва, всичко това ми се струва тъй красиво и почти невъзможно, че да го имам ей тук, с ръка да го докосна, ме изпълва със своеобразна вътрешна върба, със зелен дъжд от наслада, която не би трябвало никога да свършва.

Виждам вътрешно възторжения дух на Петър Анастасов в тези редове от книгата «Всички огньове», издадена от някога «неговото» издателство «Христо Г. Данов». И аз съм този, който чувства вътрешната върба в себе си, когото го вали този зелен дъжд при четенето на подобни талантливи неща, сред които винаги съм поставял и стиховете на Петър Анастасов. Затова, въпреки че съм писал за тях и съм се изразявал с подходящата за критическия статус фразировка и терминология, в този случай предпочитам да не забулвам радостта си от срещата с поезия, която е така естественна, и така изненадваща.

Това е поезия на стаените възторзи и ужаси от битието, поезия на остраннението (очудняването) на познатото. Наблюдателен, умен, съсредоточен поет, Петър Анастасов не е загубил способността да се учудва, да не знае… Пак ще кажа – въпреки физиономичността си, неговата поезия е вярна на принципа и всеки път – за първи път. Овладял лирическия «занаят», той никога не се е поддавал на многописането, на самопреписването. При цялостната компактност на поезията му той е автор, който винаги пише своето първо стихотворение, чрез което общува с първична радост, с неизхабени сетива със света. Затова някак не ми се иска да приема формулировката на иначе едно, струва ми се, познато на всички усещане за умъртвяването на духовното в поместеното в книгата «Опитвам се да подредя живота си»: «Нямам небе за душата си, която отдавна е мъртва». Естественно – няма да тръгна да оспорвам поета – имаш небе, имаш душа и прочее дивотии! Но ще си призная, че с по-голяма охота приемам признанието пред иначе простичкия въпрос «Какво е любовта» - «аз наистина не знам».

Аз пък знам! Знам не защото съм изпитвал и изпитвам любов (без да я подлагам на даскалско изпитване!), а защото талантливото «незнание» на поетите я твори отново и отново. Твори я оксиморонно – «хубава и проклета си», твори я императивно, сентенциозно и парадоксално – «Изменяйте на своите мъже – на детския си нрав бъдете верни», «… който е живял нещастно, навярно ще умре щастливо», «двамата ще си отидем, ако единият умре», «Може би умирам, както те обичам, но смъртта е също форма на живот», «И всеки път – за първи път», твори я живописно: «И ябълките светят в твойте пазви над всичките поети и изкуства»

Всъщност – може би любовта не е съществувала в плановете на Бога и Природата. Тя не е единственото творение на човека, но комай е единственото, при цялата й страстна и неподвластна на «когитото» същност, разумно негово творение. Творение, което не разрушава, ако, разбира се, не приемем за форма на любовта перверзните издевателства – телесни и духовни, с нея. В края на краищата любовта е така недосегаема за бездуховното, защото поетите са я сътворили и така поне мъничко са очовечили агресивната маймуна, която реве с нечленоразделна похот в нас. Нас, които «любовта ни съхрани за бели и за черни дни», които сме узнали и вярваме, че «жива ли е любовта, живеят нашите тела», че любовта е единственото безсмъртие. Всичко това са акценти в книгата на поета, която се надявам, че ще зарадва почитателите на истинското слово у нас. Талантлива, добра, страстна и елегична книга!

Чрез нея Петър Анастасов ни прошепва – романтично и без патетика, елегично, дори на места с деликатно изглумяване или с тъжна гротесковост, незавършващата история на своя интимен, духовен живот. Още на младини поетът се обърна към крилатия си двойник: „Слушай, позволи ми да сгреша и ще бъдем двамата спокойни”, а сега резюмира: „А всичко завършва толкова глупаво – с едно безполово стихотворение”.

Тук няма да отстъпим думата на фройдистите, за да извадят маломерния си психоаналитичен… (не е това, което мислите)… аршин. И какво се оказва – ако някога е било неприлично да се говори за половия живот, то сега е прилично да се говори за гейове, нимфоманки, за мастурбации и оргазми. Не е актуално да се говори за чувства, а за нерви. Психоанализата отива към детството не романтически, а за да обясни травматични и престъпни наклонности. Ровенето в подсъзнанието отхвърля доминациите на съзнанието. А и дори да ги признава, смята ги за лъжливи, за властови терор на конформисткия разум. Няма любов – има желания! И колкото по-перверзни – толкова по-добре. Похотливата гадост убива еротичната радост... Това обаче няма да го докажат учените, а ще го покажат творците. Като Иван Бунин в разказа си „Слънчев удар”. Тук героят изпраща жената, с която е прекарал нощта и остава сам в летния град. „Всичко е залято от жаркото, пламенно и радостно, но като че ли безцелно слънце”. Безцелното слънце на отминалото, в което не е имало нищо освен мимолетна телесна близост. Душа не е имало... Няма го видението на любовта, преображението, до което тя довежда. Безцелно свети слънцето, което не ражда живот. Просто така – свети си, а на тебе, изпразнения празен човек, ти е безразлично.

Биологизацията на чувствата и мислите вероятно има някакви основания, но либидната патетика е само част от вселената на любовното. Затова нека повече се вслушваме в поетите, отколкото в психиатрите. При тях е истината за ангелическото и за сатанинското. Тук ще обърна внимание, че смесването на земно и небесно е характерно за поезията на Петър Анастасов. Това е доминиращ принцип на светоусещането му – нему е чужда абстрактната метафизика, така както е немислима лишената от духовност „физика”. Специално в сферата на любовното – при Петър Анастасов всичко се изживява интензивно в пресечните точки, в синтезите на духовно и телесно. Оттук и тази светла и проблематизираща същност на стиховете му. Чрез любовта той прониква в живота, в битийните му питания, достига до архетипната си и модерна същност, до откровения от разнороден емоционален порядък. И това не са студенокръвни откровения, а откровения – озаряващи, изпълнени с радостта и болката на живия – фин, интелигентен, опиянен и терзаещ се дух. Дух, който помни сълзата – божествеността й, кристалната й чистота, красивата й саможертва, гордата й самота. Перифразирам „Студено е през януари”. А ми се иска да завърша с онова скръбно и по дебеляновски страшно „прииждат морните вълни на моите последни дни”. И с лирически безстрашното преодоляване на ужаса от небитието:

Обичан и обичан бях –

благодаря ти, че живях…

Какво да кажа – тварността и тленността на човека са незначителен факт пред висшите човешки фактори, пред най-духовните аргументи на личността – любовта и поезията.

 

Rate the work