Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.196.73.22) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Облаче при караконджулите — Alexandrina Delova PlovdivLit

Alexandrina Delova in PlovdivLit

 

Облаче при караконджулите  5.00 / 5

Съвременна българска пиеса в две действия

 

Действуващи лица:

1. ЕНЬО, гурбетчия, върнал се в родното си село Облаче;

2. ЦРЪНКА, стопанката на кръчмата в Облаче, на неопределима възраст;

3. СТАВРИ, възрастен пенсиониран учител;

4. ВЪЛКО, възрастен жител на Облаче, опърничав по характер;

5. ЦВЕТАН, възрастен пенсиониран пощальон на Облаче;

6. КОСТА, възрастен жител на Облаче, табладжия от времето на войната;

7. ОЛДМАК, възрастен шотландец, заселник в Облаче;

8. ДЕСПИНА, опърничава мома-англичанка, внучка на ОлдМак;

9. ХОРАЦИЙ, иконом;

10. АДВОКАТЪТ, адвокат на ОлдМак и негов стар приятел;

11. баба Цона, Вълковица, Данчето, ОлдМаковица, майката и съпругата на Коста – покойници, сенки от предишния си живот. Нямат проблеми да се явяват в света на живите, но са като посипани с бял прах.И са доста мълчаливи.

Можете да не вярвате в приказки. Те помагат независимо от вярата ви в тях. Понякога точно заради нея. Облаче е селце, някъде над един голям път, от което София не се вижда. В него живеят няколко старци и няколко таласъма.

Първо действие

Картина първа

Селският хоремаг на Облаче. Четирима старци седят, а зад тезгяха бърше чаши възрастна жена. Вратата се отваря и влиза Еньо, който носи войнишка раница.

ЕНЬО: Добър ден!

ЦРЪНКА: Добре дошъл, Енчо! Има-няма три години не си идвал, затъжихме се за теб! За дълго ли си? Казвай сега, какво да ти налея, първо ще пийнеш, после ще разказваш! Има чушки постни, да ти сипя, с кисело мляко, ама козе има само, овчото го изядоха днеска.

СТАВРИ: Ми дай му да си отвори устата, може и да ти каже! Енчо, седни с нас!

Еньо се оглежда. В кръчмата има всичко на всичко три маси. Той сяда при старците.

ЕНЬО: Една лимонада, ако има, с кола съм.

ВЪЛКО: Я, това пък какво е! Нова мода! Лимонада щял да пие! Црънке, не го слушай, дядо му в гроба ще се обърне с таз лимонада! Още малко и чай ще вземе да ти поиска да му свариш!

Останалите старци съзаклятнически се засмиват. Црънка носи чиния с чушки и поръчаната лимонада.

ЦВЕТАН: Е, ти като си решил да не пиеш, ние пък ще ти кажем наздраве! За добре се върнал. Така, на гости ли идваш, или по работа и пак заминаваш?

ЕНЬО: Не знам още. Ако стане работата, изобщо ще остана, багажът ми е в колата. Дошъл съм да купя на дядо Андрей къщата. Чух, че внуците му я продават.

КОСТА: Закъснял си, Енчо. Продадоха я преди три месеца на един шотландец с пола като на баба ти и той се нанесе вече. Така стоя три години запустяла, мислехме, че ще се събори сама, ама късмет имала. Той е един държелив дядо, по цял ден нещо кове и чука, стяга я, миналата седмица беше почнал да прережда плочките на двора нещо.

ЕНЬО: Дявол го взел! Аз толкова път изходих за нея! Ще се налага да се убеждаваме да ми я продаде! А може и сам да се изнесе, ако имам късмет.

 

ВЪЛКО: Няма да ти я продаде. Този е сериозен. Всяка седмица ходи в града и влачи разни работи. Ако изчакаш малко, ще дойде, той вечер идва да вечеря в кръчмата. Щеше да е по-лесно, ако можеше да се разбираме, ама пусто, аз съм учил френски през трийсет и осма, „бонжур” и „мерси” ми са останали.

СТАВРИ: И „кел йор е тил”, ама кой помни, пък и дядото си има часовник. Няма да се плашиш, Вълко, той Олдмака нали учи български.

ЕНЬО: Той ОлдМак ли се казва?

СТАВРИ: Не. Казва се МакНещо си, било стара благородна фамилия, която без сто грама не можеш да прочетеш от първия път. То май и от стотния не е лесно, той обясняваше нещо за „стар” и „голям” , ама повече стар отколкото голям било, колкото сме се разбрали, толкоз, така му остана ОлдМак. Енчо, яж и да те водя у нас, моето момче, че ми се виждаш нещо болен, не си за пътуване.

ЕНЬО: Не искам да те притеснявам, чичо Ставри.

СТАВРИ: Кого ще притесняваш, откак си отиде баба ти Цона, вкъщи сме аз, кокошките и Шаро.

ЕНЬО: А таласъмите? Баба Цона все ми се караше да не се качвам на тавана, щото щяли да ме грабнат.

СТАВРИ: Както те гледем, по-вероятно е да те грабнат самовилите, за какво си им на таласъмите? И да ги има, не ще да са тежки, щото са ми прогнили дъските и иначе ще паднат. Пък може и да са вече стари и да не шават много много. Като се реша да сменя дъските, ако ги намеря, ще ти кажа. Хайде да вървим, щото откак падна стълбът, и електричество няма по нашата махала, пък ти си градски човек, не си свикнал на тъмно.

ВЪЛКО: Че кога е успял да се отучи? Кого свалях аз още по къси гащи от черешата в три през нощта, да те питам? Кой ми разправяше тогава какво видял в тъмното, Енчо, помниш ли?

ЕНЬО: Какво съм бил видял, не помня. Помня, че ти ми разказваше, че в черешовите градини се криели слонове, щото очите им били червени и от черешите не се виждали, камуфлаж било. Сигурно съм видял някой от скритите слонове.

ВЪЛКО: Това пък аз съм го забравил. Иначе ти твърдеше, че бате ти Ванчо те е пратил да стоиш на стража, да не дойдат караконджули. Ти първа стража, той после щял да те смени. Ха, ще те смени, а кой ще изпровожда кака ти Стоянка до тях си, беше забравил за теб. Ти обаче, като един Гюро Михайлов, стоиш на пост, пазиш всички нас от нечистата сила, а на черешата си се качил, щото от нея се вижда по-далеч.

Старците се засмиват.

ЕНЬО: (озадачено) Защо, не е ли вярно?

КОСТА: За вярно – вярно си е, ама то сега на Вълко черешата е три ката над подкрива, тогава беше още малко дръвче, щом ти си могъл да я качиш, едва ли през дувара се е виждало. То затова толкова трудно те намерихме, храбри воине! Вълко тогава рече, че ще те награди с черешов медал, че тиквите сме ги били изяли, ама ти се размина, докато узреят черешите, забрави се. Ти май нещо ми се обиди?

ЕНЬО: Не, не.

ВЪЛКО: Няма страшно! Остани още някой ден, черешите са почти готови, слонско око до слонско око, медал до медала са, хем пак ще те пуснем да се качиш на онази череша, да огледаш, току-виж някой караконджул се промъкнал тайно!

СТАВРИ: Енчо, не ги слушай тия зевзеци! Какъв караконджул ще дойде по нашите места, така и не знам как ни намери онзи с полата, та караконджул. Момци, като дойде нашият човек, да не пропусне урока, ей! Буква по буква – азбука!

Ставри става, с него става и Еньо.

 

Картина втора

Кухнята на Ставри. На масата има постлана покривка, свещ гори между две малки ракиени чашки и гарафа с вода. Над масата виси старовремски сватбен портрет в проста рамка.

СТАВРИ: Сега ако легнем, ще се ококорим и двамата като караконджули утре заран. Или си изморен? Креватът ти е готов оттатък.

ЕНЬО: Не съм изморен. То колко е пътят до тук, една плюнка място.

СТАВРИ: Ами що тогава изглеждаш, като да са те били с мокър парцал? Зарад къщата, що ли?

ЕНЬО: Зарад къщата. Дядо ми все казваше, че там ми е хвърлен пъпът, значи, там ми е късметът. А сега някаква мома-англичанка. От толкова къщи та тая да купи.

СТАВРИ: Пъпът ти там не е хвърлен, ами е загубен, да ти кажа. Ти когато се намери, Андо тръгваше към София, та дядо ти донесе пъпа ти в едно парцалче, Андо да го хвърли в големия град. Ама донесе и една голяма бъклица, пък тя беше пълна вечерта, а на сутринта като се освестихме, беше празна и твоя пъп така и не можахме да го намерим. Може да е там, ама може и да не е, щото ние с бъклицата бая места обиколихме из селото, та не е ясно къде е изпаднал. Баба ти що клетви издума, да не ти казвам.

ЕНЬО (усмихва се): Това не са ми го казвали.

СТАВРИ: Ще ти го кажат, да бе, та после сватята да им извади очите и на двамата.

ЕНЬО: Е, не беше чак такава баба Вена де, чак пък и на двамата. (засмива се) Макар че...

СТАВРИ: Не беше, кога беше млада и зелена, ама откак се поболя Райко, Бог да го прости, стана от вещица по-зла. Тя, майка ти, от добро не е избягала от тяхната си къща. Как е Мария?

ЕНЬО: Благодаря, добре е, бати я гледа, тя колкото може помага с децата. Мама много сдаде откак татко почина, мислехме, че и тя ще тръгне след него. Но тогава се разболя снаха ми и нямаше кой да стои с малките, та мама отиде и остана. Бати така и не се ожени втори път, все децата, децата, пък те вече големи мъже станаха, на Ради мустаци ще му пораснат скоро.

СТАВРИ: А Георги какво прави? Още ли е във Видин?

ЕНЬО: Още е там, идват чат-пат при Иван, ама не съм ги виждал скоро. То откъдето жената, оттам и родата, нали знаеш. Пък и мен ме нямаше...

СТАВРИ: Ти къде беше?

ЕНЬО: На гурбет. Събирах пари за къща.

СТАВРИ: Ходил си по чужбината, значи... Е, утре ще разкажеш на аверите в кръчмата, щото много народ ходи, пък никой не се връща да разкаже.

ЕНЬО: Тя, абе не е за разправяне.

СТАВРИ: Срамна работа няма, Енчо.

ЕНЬО: Зависи за какво го пращат човек. Ако искаш, утре заран мога да се кача да погледна тия греди, дето днес ги приказвахме. Така де, хем ще видя за таласъми.

СТАВРИ: Става, само да внимаваш. Съмнявам се да е останал някой от таласъмите – толкова години не е чистено. Да не вземеш сега да решиш, че трябва да се чисти! Че като те знам какъв си сериозен, после и да си дойдат, ще залепнат за дъските, както едно време по дъската в училище. Два дни не можах да я измия вашата черна дъска, дето я беше грунтовал със захарен сироп с мед за по-сигурно.

ЕНЬО: Това беше резултат от прекалено аналитично мислене.

СТАВРИ: Няма начин да не е било. Я сподели, че тогава не можах дума да ти извадя от устата.

ЕНЬО: Ето, натръшкали сме се с шарка и тримата, Иван, Георги и аз. Баба пече питка и я маже с мед, и тя става една лъскава. После като ми дойде ред аз да бърша дъската, реших, че захарната вода не е достатъчна и сложих мед за лъскавина.

СТАВРИ: А после?

ЕНЬО: После... Кой да ми каже, че имам конкуренция в лицето на собствения си брат! Георги питал дядо той с какво лъска дъските, дядо рекъл „с восък” и ето, дъската отгоре с восък, отдолу с мед. Ама си беше лъскава!

СТАВРИ: Дума да няма! Пак късмет съм имал, Иван можеше и да я лакира.

ЕНЬО: С автомобилен лак! И сега може, само кажете, джам прави! Ето, моята таратайка не си знае годините, но е като кукла, той ми я стегна.

СТАВРИ: Ако ще се местиш насам, ще ти трябва друг транспорт. Нали можеш да яздиш? Зимата като стане пътят на пързалка, с колата си до първото дере, тук никой не чисти. Трябва да видя кой има още от дългоухите мерцедеси, че не останаха, откак на Цветан му умря магаричката. Един ли да гледам или два?

ЕНЬО: Един стига. Колко багаж му трябва на сам човек. Пък таласъмите да се оправят, нали така! Макар че не изглежда да са много надеждни, щом са изоставили тавана на леля Цона!

СТАВРИ: Теб ти трябва друга дружинка, Енчо! Рано ти е за таласъми!

ЕНЬО: Аз засега искам да си почина малко, после ще видим.

СТАВРИ: Верно, уморен ми изглеждаш, а аз те заглавичквам, върви лягай!

ЕНЬО: Лека нощ!

Еньо излиза. Вратата се отваря отново и влиза баба Цона, облечена във венчалните си дрехи, но сякаш е посипана с бял прах цялата. Тя сяда на Еньовия стол и скръства ръце на масата.

СТАВРИ: Чини ми се, че не е само таванът за поправяне, ами и Енчо. Уж гледаш го здрав, прав, ама не е. На неговите години трябва да гони булките, не таласъмите. Какво ще прави тук на село самичък като куче? Я, то наистина станало време за лягане.

 

Картина трета

 

Селският хоремаг на Облаче. Трима старци седят на една маса и учат четвърти старец в шотландска пола да чете български. Компанията е в прекрасно настроение, за което спомага видимо дамаджанката на масата. Црънка нещо наднича под тезгяха, откъдето се чува скърцане и приглушено мърморене.

ЦВЕТАН: Добре де, как да ги запомни човекът, като хем са еднакви, хем са различни. Дайте да му ги рисуваме на картинки, хем по-лесно. Вчера като му нарисувах балона с кончето, веднага го запамети „б”-то.

ВЪЛКО: Това да не ти е забавачница, Цоке, та ще му рисуваме.

ЦВЕТАН: Що да не рисуваме? Ей на, в буквара са рисунка и буква, рисунка и буква.

ВЪЛКО: Щото букварът е за наши деца, дето знаят, че „Я” е за ябълка, а „Щ” е за щъркел. Инак как ще ги запомнят? Ти знаеш ли как е „щъркел” на английски? (придърпва един голям речник и почва да търси) Щъркел, щъркел, къде е тоя щъркел... Наскоро по нашенско не е минавал, запилял се е, значи...

КОСТА: Зарежи щъркела, дай да караме на думички, дето той ги знае. (Отива до дъската и пише една голяма буква „В”) Ето, това е „В” като „Вълко”, ето това тук му е главата, това тук му е тумбака, разбрахме ли се, ОлдМак?

ОЛДМАК: В - Вълко, да, да!

ВЪЛКО: Е, не ми е чак такъв тумбака, както ме изписа пък ти!

КОСТА: Ха, не е! Я застани тук до стената да видиш!

(Вълко застава до стената в профил и се опитва да си глътне коремчето. Коста идва с тебешира в ръка.)

КОСТА: Ма не разваляй хубавата буква сега де! (Очертава профила му. Вълко се отмества.) Виж как приличаш!

ВЪЛКО: То аз съм лесен, хайде сега да намерите кой ще изобрази „Г”-то, като сте такива акълии. Ама така, че Стария Мак да го разбере и без да хитрувате! Гиди учители всичките! Давайте, „Г” като какво? (отива до дъската, изтрива я и пише една голяма буква „Г”.)

ЦВЕТАН: Гума? (Вълко отрицателно клати глава. ОлдМак също показва, че не разбира.) Горещо? (Неразбиране) Я дайте насам речника, няма начин да няма нещо!

(Изпод тезгяха се измъква Еньо с гаечен ключ и кълчища в ръка. Той поглежда дъската, взема тебешира и рисува обесник под буквата. )

ЕНЬО: „Галоус”. Бесилка. Хем прилича, хем лесно се помни. А ако сложим две една срещу друга и ги закрепим на основа (рисува), се получава „Д” за „доор”, врата по неговому. Което ни води право към „Е”, „итърнити”, безкрайност. Да продължавам ли?

ОЛДМАК: (разлива се в усмивка) Господинът говори благородния език на Шекспир? Каква приятна изненада!

ЕНЬО: На господинът му се налагаше.

ОЛДМАК: Ако господинът не счита поканата ми за неприятна, за мен ще е удоволствие да побеседваме по някои въпроси, чиито формулировки ми убягват в момента. Бихме могли да намерим общ език, особено с човек, който знае значението на думата „бесилка” и думата „врата” за безкрайността, метафорично казано.

КОСТА: Енчо, ми що мълча досега, чедо, че му приказваш езика! Като си отиде Ставри, бях станал на вентилатор с тоя речник да се обясняваме.

ВЪЛКО: Той и акълът ти е колкото на вентилатор! Нали го нямаше Енчо тогава, отиде да погребва майка си! Уж пролет, а жега, народът мре като през чумаво, да му се не види, като на война мре, че и тя с „В” започва.

ЦВЕТАН: То и ти, и войната, приличате си, милост нямате! Само като хоро играеш, тогава се траеш, щото не приказваш! Де е Вълковица да влезе сега, да развее кърпа, па ти да станеш, да заиграш, та и ние да рахатясаме, и око да оплакнем, щото тя хубавица беше, рано си отиде.

(Вратата се отваря. Влиза млада жена, облечена като в началото на петдесетте, която също като баба Цона е като посипана с бял прах. Тя държи в ръка кърпа и заиграва под музика, която вероятно само тя чува. От присъстващите я виждат само Вълко и Црънка. Црънка слага ръка на устата си и се прекръства, а Вълко става и заиграва срещу жената. Отначало неговите движения са сковани, но постепенно той сякаш сваля годините и се усмихва. Коста, Цветан, Еньо и ОлдМак са втренчени във Вълко. Постепенно младата жена го увлича след себе си, танцувайки. )

Картина четвърта

Гостната на ОлдМак, наредена в стила на селска къща. На масата има спиртник, алуминиев чайник и две войнишки канчета. На два разклатени стола седят ОлдМак и Еньо.

ОЛДМАК: Радвам се, че приехте поканата ми. Понякога е разнообразяващо да разговаряш с някого без помощта на една библиотека речници.

ЕНЬО: Предполагам, че има много места, където това разнообразие е ежедневие.

ОЛДМАК: Места има, но не са като Облаче. Изключително място. Тук времето и мястото са относителни. Кажете ми, до къде се стига по-кратко, Луната или София? (подсмихва се хитровато).

ЕНЬО: София, разбира се.

ОЛДМАК: Но оттук Луната се вижда, а София не. Значи до нея се стига по-лесно.

ЕНЬО: Това е само илюзия.

ОЛДМАК: Не, не е. Като почина моят добър приятел Ставри, вечерта аз седях на прозореца и гледах към селото. Електричество няма, нищо не ми отвлича вниманието. И видях как той, целият сребърен, се качваше към Луната по една сребърна стълба, а до него вървеше жена, която аз не познавам. Изглеждаше като че ли тя нещо го убеждаваше, а той ръкомахаше. И така все нагоре и нагоре, докато стигнаха до Луната и там в сиянието се изгубиха, първо той, после тя. Значи, от Облаче до Луната се стига пеша по стълбата, която и една жена може да извърви.

ЕНЬО: Сигурно е била неговата баба Цона. Те вечно си спореха, откак се помня, но иначе се погаждаха прекрасно. Той дошъл тук като млад учител, харесали се, оженили се и той останал.

ОЛДМАК: Идвало ли ви е на ум да се ожените, млади момко?

ЕНЬО: И да плодя грешници? Аз сам съм донякъде честен... (гледа предизвикателно ОлдМак)

ОЛДМАК: „И никакви женитби повече! Тези, дето са се оженили вече — с изключение на един, — нека си живеят, но другите да останат каквито са! В манастира, тръгвай!”* Това обяснява защо сте тук, изпълнявате собствения си съвет. Какво пък... Може да е за добро. Интересно ми е, защо се криете тук?

ЕНЬО: Не се крия. Нямам от какво да се крия.

ОЛДМАК: (бащински) Лъжете. Предполагам, лъжете най-напред себе си, а после се опитвате да накарате останалите да ви вярват. Облаче си е място за криене.

ЕНЬО: Вие затова ли сте тук? Вие също се криете?

ОЛДМАК: Да. Отгатнахте. Затова и аз отгатнах защо вие сте тук.

ЕНЬО: Как отгатнахте?

ОЛДМАК: По загара. Този тен и този акцент се придобиват само в една страна, и аз го зная, защото съм бил там. На същата мръсна работа като вас. Само че преди вие да сте се родил. Това изобщо не променя нито мръсния характер на работата, нито това, което сме видели, вие и аз.

ЕНЬО: Тогава не ви ли е малко късно да се криете?

ОЛДМАК: За това сте прав. Но сега аз се крия от друго. От неизбежното.

ЕНЬО: От данъчния инспектор или от Оная с Косата?

ОЛДМАК: С данъчния инспектор се занимават адвокатите ми, а с Дамата с Косата съм се срещал толкова пъти, че бихме могли да се наречем добри познати. Не, крия се от друга дама.

ЕНЬО: На вашата възраст би трябвало да сте имунизиран.

ОЛДМАК: Тя е единствената ми слабост. И единствената ми внучка и наследница.

ЕНЬО: Която не спазва аристократическите ви традиции? Гони привиденията от замъка ви? Иска да изсече Шеруудската гора и да я засее с генно модифицирана царевица?

ОЛДМАК: Точно обратното! Изживява се като пазителка на древни традиции. Упорито си представя, че живее в средните векове. Последната капка беше като измъкна от една плевня един стар файтон и настояваше, че това било карета. И като се потроши, орева орталъка, защото никой не искал да го поправи.

ЕНЬО: (засмива се) Трябвало е да повика Неволята.

ОЛДМАК: Още повече неволи? Не, благодаря, една е повече от достатъчна, няма нужда да си води приятелки от същия тип!

ЕНЬО: Не, това е стара приказка, за трима братя, които отишли за дърва, престарали се, а когато им се счупила колата, първо се скъсали да викат Неволята в качеството й на пътна помощ. Никой не се явил, и те сами си поправили транспорта. После се оплакали на баща си, че Неволята не ги чула, а той им рекъл, как да не ви е чула, и е дошла, и ви е научила.

ОЛДМАК: Интересно виждане. Всъщност, вие сте прав, млади момко. Така и трябва да се направи.

ЕНЬО: Ще изпратите писмо до Неволята да отиде при внучка ви?

ОЛДМАК: Още по-добре. Ще ви изпратя вас да го занесете! (потрива доволно ръце).

ЕНЬО: Като Розенкранц и Гилденстерн?

ОЛДМАК: Не, защо, вие ми трябвате жив и здрав.

ЕНЬО: Аз не съм се съгласявал на нищо.

ОЛДМАК: Това не е проблем. Аз искам от вас една малка услуга и съм готов да заплатя за нея.

ЕНЬО: Има куриерски служби. Те идват даже в Облаче. Мисля, че в София е най-близкият клон.

ОЛДМАК: Не ми вършат работа. Дявол да го вземе, защо не помислих за това по-рано! Вие нещо намекнахте, че отивате към града. Имате ли нещо против един спътник повече?

ЕНЬО: Защо ми се струва, че това пътуване ще ми излезе през носа?

ОЛДМАК: Защото сте умен мъж и също така знаете, че с него или без него, вие вече сте в играта. Ще ми дадете ли четвърт час за сбор?

Картина пета

Селската кръчма. На едната маса седят Цветан и Коста и играят табла, на другата Ставри и Вълко, посипани с бял прах, също играят табла, но от тяхната маса не се чува звук. Црънка носи две чаши вино на първата маса, после се връща и носи още две, които слага на масата на Ставри и Вълко.

ЦВЕТАН: За една бройка да те направя марсианец, ама на, измъкна се, с един пул се измъкна!

КОСТА: Това му е майсторлъка, да се измъкнеш по терлици. Така просто си ме бил, а иначе щях да летя в космоса.

ЦВЕТАН: И ти си ми една народна песен! (връща пуловете в кутията) Да почваме ли тапата или е вече късно?

КОСТА: Не е късно. Црънка още не е почнала да мете, значи има време. Црънке, ще ни гониш ли вече с метлата?

ЦРЪНКА: Как ще ви гоня с метлата, таквизи юнаци левенти! Хайде, доиграйте я тая тапа, ама последно!

ЦВЕТАН: Как ще ни е за последно? Ето, утре ставаме, косим тревата, храним овцете и сядаме. Докато не го бия три пъти подред, не ставаме!

КОСТА: Кога си ме бил три пъти подред за последно, смееш ли да кажеш? То може и да смееш да кажеш, ама дали помниш?

ЦВЕТАН: Е, че чак толкоз не съм изкукал де, ей го кога беше, като се срещнахме на фронта. Въшки, глад, не се спи, та цяла нощ тракахме табла с теб, ама на сутринта те бих с един марс, като тоя, дето ми го отмъкна под носа преди малко.

КОСТА: Помниш, значи, нищо че си по-стар от мен с цяла година, че и отгоре.

ЦВЕТАН: Помня. Помня, че тогава дойде твоят командир и рече, че и птици да сме били, нямало да се измъкнем живи, както Никифор при Върбица, пък на, ние двамата с тебе се измъкнахме в мъглата. Точно толкоз се задържа, колкото да се измъкнем, все едно че за нас се беше спуснала тая мъгла.

ЦРЪНКА: Че то така и си е било.

КОСТА: Че ти тогава май не си била родена ма, Црънке! Откъде ще знаеш как е било, какво като си баба?

ЦРЪНКА: Знам аз. Ти знаеш ли защо Облаче се казва Облаче, а не Трикъщурково, да речем, или Светулково?

КОСТА: Така решили, така го кръстили. Пък и е по-голямо от Трикъщурково, то ще да е хептен махала.

ЦВЕТАН: Светулково по става. Хеле пък сега, като нямаме ток, тамън Светулково си е.

ЦРЪНКА: Да сте се замисляли защо параклисът на нашето село е долу до пътя, а не до гробището над селото, като във всички други села? Къде ще мислите за такива работи, не са това мъжки мисли. Той и параклиса жени са го строили, и на жена е посветен. Едно време баба ми ми разправяше, мъжете пак били на гурбет ли, със стадата ли, ама ги нямало, само жени и деца били останали. Децата си играели горе до Върхарите, оттам се вижда пътя почти до големия път. Задала се орда някаква, кеседжии, ама какви – не се знаело. Децата пратили най-бързия си другар долу, да каже на жените да бягат. Не щеш ли, една от булчиците по това време раждала, и се примолила на Богородица, рекла „Божа Майко, тебе твоят Син те е възнесъл в облак на небето, ако ти тоз облак вече не трябва, покрий ни с него да не ни видят, да не ни чуят!” Едва успяла да се прекръсти и паднал облак и скрил селото, кеседжиите редом минали и не го видели. Като си отишли душманите, жените и децата измесили глина, опекли тухли на слънце и построили параклиса. Оттогава Богородица все помага на хората от нашето село. Като тръгнели мъжете на война, а то на коя война наши не са ходили, събирали се майките и невестите да молят Божията Майка да им пази децата и мъжете. Всичките до един върнахте ли се? Върнахте се! Че и Енчо си дойде.

КОСТА: Енчо, какво Енчо, че той да не е бил на война? На гурбет каза че е бил. То на вас, жените, все страхотии ви се привиждат, все някаква жалба жалите! Що сложи ония две чаши?

Вратата на кръчмата се отваря и влизат две жени. Едната е възрастна, подпира се на бастун, а младата жена до нея я подкрепя и носи чиния с кравайчета. От тавана се спуска полупрозрачна икона, на която е изобразена Богородица възнасяща се в облак. Иконата е между жените и масата на Коста и Цветан. Третата маса е като олтар пред иконата. Младата жена оставя на нея чинията и застава до възрастната жена.

Црънка се прекръства. Ставри и Вълко затварят таблата, застават зад иконата и се прекръстват. Светлината постепенно гасне, докато остава само осветената икона на Богородица.

Картина шеста

Гостната на ОлдМак, масата е празна, до нея стои стара войнишка раница. На неговия си стол седи ОлдМак и чете някакви документи. Влиза Еньо.

ЕНЬО: Затворих горната порта и я залостих. Само това ли ви е багажът?

ОЛДМАК: Там, където отивам, ще ме чакат. (прибира документите в раницата) Имаме обаче още време. Поседни тук, не обичам да вися по летищата.

ЕНЬО: Тогава се обадете кога се връщате и ще дойда да ви взема.

ОЛДМАК: Аз няма да се върна тук повече.

ЕНЬО: Мислех, че ви харесва. Тъкмо стегнахте къщата.

ОЛДМАК: Къщата я стегна ти. Аз не ти пречех.

ЕНЬО: И сега тя не ви е нужна. Продайте ми я!

ОЛДМАК: Не съм казал, че не ми е нужна. Напротив.

ЕНЬО: Значи искате да ми я продадете по-скъпо. Кажете колко струва! Може и да мога да си позволя цената ви!

ОЛДМАК: Както е казал един разказвач на приказки, хората днес знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо. Ето, ти си слугувал три години да събереш пари за този замък.

ЕНЬО: Слугувах, събрах.

ОЛДМАК: И какво, аз дойдох малко преди теб и платих цената, която ми искаха онези двете млади момчета, на които очите им светеха само да се отърват от на дядо си колибата. За тях еквивалентът на тази къща се изчерпва с няколко звънки монети, за тях тя има цена, но няма стойност. Сега ти идваш и искаш да ми дадеш няколко монети. Те за мен нямат стойност. Но може и да се спогодим...

ЕНЬО: Не вярвам, че мога да ви дам нещо друго. Не съм известен, няма да бъда окичен със слава, нямам родословно дърво за шейсет поколения назад във времето. Икономист на парче, по-често без работа, отколкото със. Едва ли струвам нещо. (усмихва се)

ОЛДМАК: Не е въпрос какво струваш, а за колко и с какво можеш да бъдеш купен.

ЕНЬО: За какво съм ви? (засмива се) Аз и така ще ви закарам на летището, а после не ви трябвам.

ОЛДМАК: Това ще го видим. Кажи ми, готов ли си да аргатуваш още три години? Мога и да ти продам къщата, обаче искам да ми платиш във време. Даже няма да е като Яков, дето бъхтал по девет години за всяка невеста. Не, не се стряскай, не съм се повредил съвсем. Искам да ти предложа сделка. За три години.

ЕНЬО: Три години са много време.

ОЛДМАК: Ти вече веднъж си ги отработил.

ЕНЬО: Тогава бях по-млад и по-глупав.

ОЛДМАК: Точно. Сега с багажа на придобитата мъдрост ще свършиш две добри работи. Аз ти осигурявам прилична заплата, добро жилище и още някои малки благинки. След три години си свободен, ако искаш да бъдеш свободен.

ЕНЬО: Ще ми бъде интересно да прочета малките буквички на това предложение. Обзалагам се, че ще има изненади в тях. (поглежда часовника си) Време е да тръгваме.

ОЛДМАК: (засмива се) За изненадите можеш да бъдеш абсолютно сигурен, моето момче. (стават)

Картина осма

Сцената е скрита от полупрозрачна завеса, даваща илюзия за бална зала в замък. ОлдМак в пълна шотландска носия излиза от едната страна на сцената пред завесата. От другата излиза млада жена, облечена съответно на неговата носия по време, с булчински воал, но посипана със същия бял прах, като Баба Цона и Вълковица. Някъде свири невидима гайда. ОлдМак и младата жена танцуват. Когато танцувайки те напускат сцената, завесата се вдига)

 

Селската кръчма е празна. По радиоточката продължава гайдарската мелодия. На една от масите меси тесто Црънка. Тя е запретнала ръкави и се вижда, че тя не е изобщо стара.

ЦРЪНКА: Няма да сколасам, няма, помагай, Света Богородичке, че няма да втаса тестото, и няма да има хляб за помен. То не че толкова много трябва, ама пусто, от едно време както си го знам, така си го бъркам, пък то вече няма кой да го яде, остана един Цветан и той днеска тръгва. Ще дойде, ще рече: „Къде си се разбързала ма, Црънке?” Црънке, та Црънке, аз като да си нямам име, а то на теб са ме кръстили, и на теб са ме подарили, да държа оня параклис. А покрай това все работа, работа, работа, тя женската работа край няма. Бабуваш, кръщаваш, учиш, венчаваш, пак бабуваш на децата им, причастяваш, погребваш и пак отначало, като таласъм домашен. Да беше прежда, да я разпредеш, да беше вода, да я донесеш, да беше зърно, да го смелиш, а то... Всичките да си отидат, аз пак ще остана, щото ще си дойдат децата им, ако не децата – внуците им ще си дойдат, и трябва да има огън стъкнат и хляб на масата. Щото угасне ли веднъж огъня, може и да не си намерят пътя обратно. Само с едни светулки не става.

(влиза Цветан и носи голям пощенски плик с разноцветни марки.)

ЦВЕТАН: О, Црънке, ела да видиш какво донесох! Къде си се разбързала ма, Црънке, ела виж, откога не сме получавали в наше село писма!

ЦРЪНКА: (продължава да меси) Откак се спомина Коста и държавата му искаше пари за здравна застраховка след като го погребахме. Сега какво искат?

ЦВЕТАН: Не е държавата. Поне не е нашата, де!

ЦРЪНКА: Че то трябва да пише поне за кого е, за да е стигнало до тук.

ЦВЕТАН: (слага очилата си) Пише, всичко пише! Ето, пише, че е за Енчо, ама лично и поверително. Хм, лично, беше го оставило онова младото пощаджийче на прозореца отвън, всеки може да го грабне. Аз докато бях пощальон – такива безобразия нямаше!

ЦРЪНКА: Ба, ще го вземе някой в наше село, дето сме ти и аз останали.

ЦВЕТАН: Хич не ми ги приказвай! Аз ще се грабна утре, ще взема рейса до София, ще му го дам на Енчо в ръцете направо.

ЦРЪНКА: (засмива се) Ама да не забравиш да сложиш фуражката, като едно време! Току виж някоя мома те харесала, както Данчето навремето. Викаше, заради едната фуражка изгорях.

ЦВЕТАН: Не е само заради фуражката! Данчето като се срещнахме първо, аз бях с всичките си ордени и медали! Какво като съм дребен, ама ботушите ми лъснати, можеш да се огледаш в тях, коланът ми на последната дупка, медалите светят, абе ерген, та дрънка. Щом се съгласи тук да дойде, ще трябва да съм бил, така де!

ЦРЪНКА: Дрънка, зер... То медалите за това са, да дрънкат. Мъжка ви работа, като почнете да си спомняте кой кога какво, всичките герои излизате, а който орал и копал докато вас ви немало – за тях медали няма. Карай да върви! (покрива нощвите с месал и отива да си измие ръцете зад тезгяха)

ЦВЕТАН: Отишло то, та се не видяло. Не ми трябват на мен медали, мислех, те са за децата, да помнят какъв е бил дядо им. То на Славка, нали е девойка, медали не й трябват, ама мислех за Цветиша, поне той да ги вземе. Майка му вика, че по техния край тия медали не се тачат, щото така, лоши спомени били. Така ще си отидат с мен медалите, барем да ги бях знаял къде ги е сложила Данчето, откак се помина, не съм ги вадил... То и да ги извадя, кой ще ги разпознае, откак и Коста си отиде, той още помнеше, кои са ни еднакви и кои той има, а аз нямам, и обратното.

ЦРЪНКА: И Енчо знае, ама си трае. Това неговото писмо нещо големшко ми се вижда.

ЦВЕТАН: Кой знае какво има в него? То кой ли вече пише писма, май само ОлдМака, той всяка седмица пишеше на някого, едни дебели пликове като тоя. Може от него да е. Нещо се запиля този човек, да не му се е случило нещо, досега си мислех, че ще се е върнал, но ако се беше върнал, щеше да се обади, да дойде в кръчмата, да му сръбнем по една шльокавица. Тамън беше научил „върла”, че му била напомняла за Вълко. (клати глава) „С” за Ставри и за салата, помни се лесно, казваше. Слушай, Црънке, остави тоя хляб да си почине и да се вдигне сам, дай една салатка и една ракийка, че нещо ми е домъчняло. После ще видим. Ей, къде ми отиде цялата компания, всичките до един отидоха...

(Црънка носи три чинии, три ракиени чашки и три вилици и ги слага на масата мълчаливо)

ЦВЕТАН: Какво, гости ли ще има, та за трима слагаш масата?

(Црънка мълчаливо избърсва очи, взема писмото и излиза. Влизат дядо Коста и Данчето, двамата посипани с бял прах. Дядо Коста е облечен във войнишка униформа, на която пробляскват неговите медали, и носи възглавничка с медалите на дядо Цветан. Данчето държи в ръце пощальонската му фуражка. Те се усмихват и сядат от двете страни на дядо Цветан. Той отначало малко намръщен свива рамене, бодва мезе, пие глътка ракия. Слага чашата на масата, оглежда се и също се усмихва.)

Картина девета

(Еньо стои сам на фона на полупрозрачна завеса, изобразяваща Шильонския Замък. До него на висока масичка лежи пликът от писмото, което дядо Цветан се готвеше да му носи. Той чете на глас.)

ЕНЬО: Скъпи ми Еньо, това писмо ако и да е писано от мен, ще ти бъде препратено от адвокатите ми. Те те чакат на адреса най-долу с договора, за който си говорихме. Отиваш, намираш ги и почваш. Аз няма да съм там, но това не променя нещата.

(Еньо сваля листа и се заглежда в публиката) Да бе, да, „не променя нещата”, отивам, ритвам вратата и ставам началник, щото една баба казала, по-точно един дядо в пола. (продължава да чете) Както се бяхме разбрали, ти ще занесеш едно писмо на внучката ми Деспина. Може и да го отвориш, да не те мъчат хамлетови съмнения, в него пише само "Caelum, non animum, mutant, qui trans mare currunt." ** Това значи „Този, който отиде отвъд морето, сменя само небето, не душата си.” Надявам се за теб да е така също. За повече, обърни се към Хораций.

Вярващ в теб ...

(Еньо сгъва писмото и го пъхва в плика.)

ЕНЬО: Че и многословен както винаги, и всичко изясняващ до последната точка, както винаги.

(Вади втори плик и чете името на адресата)

Деспина Мак... Мак.... Не, това си е непроизносимо на никакъв език. Добре де, Деспина ОлдМакова. Какво пък, ако не друго, поне ще науча как се е казвал дядо й, пък и документите за Облаче са със сигурност там. (вдига рамене) Май ще вземе да се окаже прав ОлдМак, от София до Облаче е по-дълго отколкото от Облаче до Луната.

Второ действие

Картина първа

Адвокатска кантора. От двете страни на маса, отрупана с хартии, седят Адвокатът и Еньо.

ЕНЬО: Аз не съм специалист в юридическия жаргон. Затова бих искал да повторим. Сър Алекс е завещал всичката си собственост на правнука си, който трябва да му роди госпожица Деспина от мен.

АДВОКАТЪТ: Само при условие, че вие сте бащата на детето в законен брак с майката и този брак трае не по-малко от три години. Единственото изключение е недвижимостта в Облаче, която е завещана на майката единолично и не може да бъде прехвърляна преди да са изтекли три години от началото на брака ви. Не мога да ви кажа защо сър Алекс настояваше именно на тригодишен срок, за мен и колегите това е загадка.

ЕНЬО: А ако не се оженя за госпожица Деспина?

АДВОКАТЪТ: Тогава вие имате право да живеете в замъка и да го управлявате както решите в продължение на същите три години, след това получавате определена сума за труда и вашата мисия е приключила. Ако откажете да се ожените за госпожица Деспина, недвижимостта в Облаче става недостъпна за вас. Тя заедно с всичко останало преминава във владение на попечителския фонд, който ще управлява имотите докато наследникът на фамилията навърши пълнолетие, и не може да бъде продавана преди да са изминали деветдесет и девет години.

ЕНЬО: Ако госпожица майката на този наследник е наполовина толкова вироглава, колкото беше дядо й, не се учудвам на необходимостта да й бъде купен съпруг. Тя как гледа на нещата, впрочем?

АДВОКАТЪТ: Тя не знае още. Инструкциите ми са да съобщя първо на вас. От момента, в който вие излезете от тази врата, започват трите дни, до изтичането на които вие сте длъжен да се явите в замъка и да започнете да управлявате, а тя да реши какво ще прави. Аз трябва да й съобщя вашето решение.

ЕНЬО: Кога започват моите три дни за размисъл?

АДВОКАТЪТ: Вие трябва да решите на място.

ЕНЬО: Вие, предполагам, познавате госпожица Деспина. Кажете ми, наистина ли е толкова ужасна, че в цялото Обединено Кралство не може да се намери човек, за когото да бъде омъжена, и се налага внос?

АДВОКАТЪТ: Уверявам ви, няма нищо подобно! Госпожица Деспина е прекрасно образована, чудесно изглеждаща млада жена! Рядък бисер, който може да украси всяка корона.

ЕНЬО: От тръни.

АДВОКАТЪТ: Зависи от вас дали розата ще ви даде тръните или цвета си.

ЕНЬО: Не би ли трябвало пред вратата ви да има опашка от желаещи да пробват градинарските си умения?

АДВОКАТЪТ: Вие ненапразно споменахте дядото на госпожица Деспина. Доколкото разбирам, вие сте имали определено разбирателство с него.

ЕНЬО: По доста въпроси, да.

АДВОКАТЪТ: Това означава, че вие сте е

 

Rate the work