Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.91.203.233) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Глухарчета — Alexandrina Dimova PlovdivLit

Alexandrina Dimova in PlovdivLit

 

Глухарчета  3.50 / 5

Намирам го прегърбен, седнал на ръба на скалата, с поглед вперен напред – в полето, където вятърът разпилява семената на глухарчетата. На това място ме доведе малко след като се запознахме, но за първи път идвам тук след операцията. По-красиво е отколкото се бях опитвала да го нарисувам в главата си…

Когато вече съм на няколко крачки, той се обръща, усетил стъпките ми. Предполагам, че никога няма да се науча да не ходя тромаво. И това ми е завещано от осемнадесетте години, през които бях незряща.

Преди си мислех, че очите му са по-светли. И на снимките, които мама ми показа, когато се върнах от Будапеща, изглеждаха по друг начин. Но онези снимки са стари, а бойното поле е напълно способно да промени и цвета на очите… Сега те се взират в мен – тъмни и буреносни. Сигурно така изглежда небето преди да завали градушка.

Сядам до него без да кажа нищо. И той мълчи. Сивите семена от глухарчетата танцуват пред нас.

- Бях останал с впечатлението, че няма да се връщаш. Майка ти спомена, че Андрей имал апартамент в София.

Гласът му е по-малко хриплив. Сякаш е станал по-мек. Чудя се дали е имал с кого да води дълги разговори докато ме нямаше.

- Той може и да има, но аз нямам.

Христо се усмихва криво и се съсредоточава върху глухарчетата. Все едно ме няма. Дали това е правил докато ме нямаше? Стоял е сам при глухарчетата?

Докосвам ръката му, както правех преди. Главата му рязко се обръща към мен и очите му се спират на устните ми.

- Не се ли радваш да ме видиш?

Раменете му се повдигат, а после отново се връщат в предишното положение.

- Не знам. Преди онова сбогуване сигурно щях да се радвам, но сега всичко е толкова различно. Не мога да ти кажа радвам ли се, щом не знам кой точно стои пред мен.

- Аз съм си същата.

Хрипливият му смях се слива със свистенето на вятъра. После стихва, а погледът му пак потъва в глухарчета.

- И какво стана с Андрей? Мислех си, че сте се влюбили. Но ако беше така, нямаше да се върнеш.

Очите му очакват да прочетат отговора по устните ми.

- Не е било любов. Бях се заблудила.

- Така ли? И какво беше?

- Съжаление и егоизъм. Глупост и наивност. Младост. Преди три месеца му открили някаква рядка форма на левкемия, която по всяка вероятност щяла да го убие. После – ясно: объркване, отчаяние. Решил да направи нещо смислено с парите на баща си, поне едно смислено нещо в живота си, затова започнал да си търси кауза. И намерил сляпата племенница на чистачката в офиса си. А аз привързах към първото лице, което видях. Избрах го като стока несъзнателно – по качествата, без да се усетя, че любовта не прави така. Подареното зрение ме беше заслепило. Не знам какво заслепи него, защото ми се стори, че беше взаимно. Прекарахме около седмица заедно. На седмия ден Андрей реши да си почине и просто си тръгна. Остави само някаква бележка, в която обясняваше, че искал да имам пълноценен живот, който той можел само да ми отнеме. Беше решил вместо мен. Майната му.

Очите на Христо ме гледат още малко, после се връщат при глухарчетата. Не знам кога е замлъкнал вятърът, но свистенето му вече не се чува.

- Стоката e решила да се бракува сама. Това е ново. Но не е необяснимо. Просто следва познатата логика, на която са го научили. И Мина я следваше, когато бракува мен. Но при нея даже беше преди стоката да се е повредила. Само че повредата беше неизбежна. Никой не се връща непокътнат от Афганистан. Сега съм глух, злобен и покрит с белези. А нощите ми са изпълнени с кошмари. Мина определено не сбърка, че се омъжи месец след като заминах…

Очите ми започват да парят. Ето го пак. Още едно грозно лице на действителността, което не бях забелязала, когато не можех за виждам. Тогава нямаше стоки, защото те нямаха външен вид. Единствените им качества, които познавах, бяха твърде трайни, за да бъдат повредени. А даже при дефект не съм си мислела за връщане, защото не бях свикнала да ходя по магазините.

Потупвам ръката му, за да ме погледне.

- Ти не си стока. Никой не е стока. Младостта просто лесно се лъже. Заблудили са ни. Излъгали са ни.

- Излъгана ли се чувстваш?

Излъгана, подхвърлена, захвърлена, подхлъзната, измамена. Изгубена като някое семенце от глухарче, което вятърът е понесъл и той не знае накъде.

Кимвам му.

- Защо да си излъгана? Май не оценяваш подаръка, който Андрей ти даде. Вече нямаш дефекти. Млада си и си хубава. Да, виждаш колко е грозно наоколо. И какво? Можеш да отидеш някъде. Можеш да отидеш навсякъде. Да започнеш на чисто и да си нарисуваш хубава картинка.

- Подиграваш ли ми се?

- Да си ме чула да се смея?

- Наистина ли мислиш, че мога просто да се кача на някой автобус или на влак, или на самолет и да оставя всичко зад гърба си? Не си ли спомняш как си говорехме за падащите звезди и удавниците, които водите на Марица носят, когато ми четеше разкази, защото не можеше да заспиш и идваше при мен, за да не бъдеш сам? Още тогава ти казах, че денем самолетите са небесните комети и те носят удавниците…

- Онова момиче не можеше да чете тези разкази само. Ти можеш.

- А ти си глупак и лъжеш.

В небето проблясва светкавица. Две секунди по-късно гръмотевица разкъсва въздуха. Усещам капки по раменете си. Те са едри и се умножават, но и двамата не мърдаме.

- Какво ли не бих направил да чуя отново гръмотевица – почти прошепва без да ме поглежда. Погледът му е отправен към мястото, където се беше появила светкавицата. – Знаеш ли какво казва Твен? ,,Светкавицата е впечатляваща, но гръмотевицата върши цялата работа.” Затова се чувстваш излъгана. Защото сега свикваш с култа към опаковките. И не можеш да го отхвърлиш напълно, защото младостта се впечатлява от блясъка. С години преследваме разни отблясъци. И един ден осъзнаваме, че са безполезни. Тогава се чувстваме излъгани.

Очите му се обръщат към устните ми с очакване.

- И най-голямата лъжа е за любовта. Заблуждават ни, че трябва да е идеална и ние вярваме. А възможностите ни да се докоснем до щастието се изплъзват като песъчинки в пясъчния часовник на младостта ни.

Христо не отвръща нищо, а очите му пак поглеждат към глухарчетата – сега смачкани от безпощадните ледени капки.

 

- Но да говорим, казвам, да говорим,

със всяка нова реч - по-малко хора,

по-малко хора - с всяка нова реч!...

И словото се пръсва надалеч

като глухарче, духнато от вятъра,

и раснат, побелели, семената му

във дълги, късни, есенни бодли,

изпод които нашта плът боли,

и като вар в телесната разруха

се рони хоросанът й на сухо -

защото има вътре в нас една

изпомпана от обич кухина.

Отде е тоя кух, метален глас?...

Кънтят-говорят липсите във нас!

 

Потупвам ръката му.

- Кой го е писал, Христо?

-Ивайло Иванов.

- Не съм го чувала. Много е хубаво.

Той кимва сковано.

- Това ли правеше докато ме нямаше? Четеше поезия?

- От време на време. Опитвах се да откроя истината от лъжата. Младите ги лъжат много и те на всичко вярват. И даже го обикват, стига да е лъскаво.

- Говориш сякаш си стар. На двадесет и осем години си.

- Стар съм. Стар съм за войник. Не ставам за друго. Остава ми само да си живея като старец с поезията и глухарчетата и да чакам от главата ми да избликне сивота.

- Мислех си, че не искаш да гледаш живота отстрани.

- Не исках. Обаче свикнах, защото с това се занимават инвалидите.

- Лъжеш се.

- Може. Но ти няма как да си сигурна. Вече живееш по нормалните правила. Моите са други.

Дъждът почти е спрял, а аз чак сега усещам колко ми е студено в подгизналите дрехи.

- А ти кога си тръгваш?

Въпросът ме парва някъде отляво.

- Искаш да си ходя ли?

Очите му се преместват върху моите.

- Мога да те излъжа и ти ще повярваш, защото си млада, а аз съм дефектен.

- Защо ти е да ме лъжеш?

- Защото истината не е лъскава.

- И какво от това?

- Радвам се, че се върна.

 

Rate the work