Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.234.228.78) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Черният гост — Ivan D. Hristov PlovdivLit

Ivan D. Hristov in PlovdivLit

 

Черният гост  4.11 / 5

Тръгнахме един ден, през пролетта на 1971 година с моя приятел Мухтар, африкански студент по история, да си поизбистрим очите и подишаме планински въздух. Мухтар беше двадесет и шест годишен, набит, с тъмно-синьо лице и изпъкнали скули.

Още като слязохме от рейса, и ни наобиколиха селяни, заоглеждаха Черния и се събра народ като на панаир. Решихме да влезем най-напред в кръчмата. Там заварихме баща ми, току-що върнал се от работа. Здрависахме се най-напред с него, а после с останалите. Пък то и едно здрависване ли беше – половин час! Всички се наредиха да стискат ръката на Мухтар и да го пипат по къдравата коса. Повечето за пръв път виждаха негър.

Като разбраха, че Мухтар знае български – иди ги спри. Разпитват ли хората, разпитват:

- У вас свободни ли сте или сте английска колония? – пита политически Камиша – слаб и брадясал селянин.

- Пясъчини има ли? – обади се и бай Иван Татаната, който искаше да попита за пустините.

- Аз през войните съм си прал партенките на Бяло море. Ти там ходил ли си?

Бай Петър Изгорялковски, дребно измършавяло старче, понадигна се от стола и вика:

- Аз едно време по география имах петица, та се сещам къде се намирате, ама не съм разбрал в Африка само черни хора ли сте или има и бели?

Мухтар кое разбрал, кое не разбрал, криво-ляво отговаряше. По едно време се провикна и Васил Маринов:

- Какво сте го наобиколили като деца и той е човек като нас!…

После извика на кръчмарина, на когото бяха сложили прякора Геро Фирмата.

- Геро, дай тука по една греяна и напълни пак чайника, че ми е пресъхнало гърлото.

Пихме, хапнахме и право да ти кажа, доста прекалихме. Черпят хората, не си играят, а да речеш да откажеш – не можеш.

Прибрахме се посред нощ вкъщи изморени и изпокаляни. Беше март месец, та се топеше снегът и имаше кал до колене, едва не загубихме обувките си. На другия ден станахме по обяд. За наш късмет беше се отворило едно време – да ти е драго да гледаш. Духнал южнякът, пекнало слънцето като на Петровден. Отгоре на това мама бе направила един хубав качамак, на чак пръстите си облизахме.

Отивах да купя бира и не щеш ли срещнах дядо Сандьо Камжала. Той се поспря, понамести очилата си и ми вика:

- Ти от кои си бе, момче? Да не си от Попоските?

- От тях съм, дядо Сандьо. Не ме ли познаваш?

- Ти ли си бе, Иванчо? Защо се не обаждаш?… Ти ли доведе оня буборак снощи?! Той е по-черен от циганин бе, момче. Там слънцето ли им е силно или им е такава боята?…

- Не е слънцето, ами кожата им е черна. Ама не е важно, дядо Сандьо, цветът на кожата. Важно е човекът!

- И ти си прав… Тъй, важно е човекът!

- Е, хайде със здраве, че бързам.

- Със здраве – отвърна дядо Сандьо и подмина, като се подпираше с тоягата си.

След обяд решихме да се поразтъпчем. Излязохме извън селото и се запътихме към “Св. Илия”. За два часа стигнахме на върха. Пред очите ни се откри една гледка, да й се ненагледаш. На юг – Персенк забил своето бяло чело сякаш в небето, приличаше на побелял старец, отстоял на снежните бури. На изток – ширнали се ония ми ти склонове и бърчини една връз друга, като че се надпреварват коя от по-високо да види света. На запад – плахите лъчи на залязващото слънце целува нежно Чернатица. Раздиплила своята снага, все още покрита със снежен калпак, планината имаше неповторим вид. Мухтар въздъхна, избърса потта от челото си и каза:

- България е много красива, но за мен най-много Родопи!

Постояхме доста време на върха. На връщане се спуснахме без път по полегатия северен склон, обрасъл с едра букова гора, където имаше преспи сняг. Мухтар вървеше след мен, потта се стичаше на вади по лицето му, но за почивка дума не каза. Питам го: “Измори ли се, Мухтар?” А той ми отвръща: “Нищо ми няма, върви.”

Бързахме. Слънцето се беше скрило отдавна и синкавите очертания на Чернатица вече се губеха във вечерния здрач. Върнахме се по тъмно. Дотук всичко хубаво, но лошото бе, че сутринта трябваше да си ходим. Вечерта отидохме отново в кръчмата. Разбраха хората, че ще си ходим, и завикаха на Геро:

- Тая вечер няма да затваряш. Тука ще осъмнем… Нека другарят от Судан разбере кога е идвал в нашето село. И той наистина разбра!

Попитах Мухтар:

- Как е, харесва ли ти тука?

- Иван, тука хора много добри, но много опасни.

- Защо да са опасни?

Той ми сочи празните бутилки на масата и се смее.

По-нататък какво ставаше право да си кажа, не помня добре. Спомням си само, че по едно време бай Петър Дипломацията беше се качил на един стол и ръкомахайки, държа реч:

- Другари, всички честни хора по света сме братя… Няма бели, няма черни. На всички кръвта е червена и никой от хубаво не бяга. Хората трябва да се обичат и уважават…

После слезе от стола и една пламенна целувка украси лицето на моя приятел. Не знам дали от виното или от нещо друго, но се насълзиха очите на много хора. Наредиха се на опашка да целуват Мухтар. И той не издържа и от неговите очи потекоха сълзи.

Тъкмо пропяха първи петли и бай Васил донесе гайдата. Излязохме навън и хванахме хоро. Така дочакахме утрото. Удържаха хората на думата си, че докато тръгне рейса, бай Васил надуваше гайдата, та щеше да я спука. Селяните изпращаха Черния гост!

 

Rate the work