Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.91.203.233) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Паролата — Ivan D. Hristov PlovdivLit

Ivan D. Hristov in PlovdivLit

 

Паролата  4.14 / 5

Бяха минали няколко месеца, откакто ме взеха в Беломорието запас - дружинен фелдшер, с чин подофицер. Нашата Втора трудова дружина бе разположена в село Маистро, заобиколено с маслинови гори, в близост до Дедеагач.

Беше лятото на 1944 година. Наближаваше Петровден. Мъчеше ме носталгията и ме връщаше на село, където бях оставил жена и няколко деца. Там сега започваше сенокоса. Високо в планината утрините са прохладни. Небето на изток избелява и предвещава горещ ден От сутрин до вечер въртя косата. Пред очите ми се редят откос, след откос. Росната трева блести на слънцето и се носи аромат на горски билки. Мъжка ръка иска коситбата. Дано успеят да окосят и приберат сеното.

Такива мисли се въртяха в главата ми, защото картината в Беломорието е съвсем друга. Лятото бе горещо и задушно. Из въздуха се носеха рояци комари. Нощно време палихме около спалните помещения говежда тор, за да се предпазим от тях. Имаше много болни от малария.

Районът около Дедеагач бе пълен немски войскови части, които очакваха десант. Затова и задачата на нашата трудова дружина беше да строим бункери, поземни скривалища и артилерийски гнезда.

Един ден в канцеларията на ротния командир влезе една гъркиня - около 35 - годишна, висока, слаба, с черна забрадка. Плачеше и нареждаше нещо на капитана като непрекъснато поглеждаше към мен. Капитан Герасимов - запасен офицер с побелели вече коси беше от Станимъка и знаеше добре гръцки.

Обърна се и рече:

- Попов, мъжа на тази жена е убит от немците. Има четири болни деца от малария. Можеш ли да й помогнеш?

- Господин капитан, - отвърнах аз - забранено ни е да оказваме помощ на гръцкото население. Известно Ви е как отчитам ампулите.

- Оставям те сам да решиш как да постъпиш - каза капитан Герасимов. - Имаш време да размислиш. Риска е голям.

Пълните с мъка очи на тази преждевременно застаряла жена ме трогнаха, защото аз бях оставил на село сама жена и шест малки деца.

Реших още същия ден да се срещна с немския фелдшер, отговарящ за санитарния склад. Знаех неговата слабост - да пийва заарска мастика в селската кръчма.

Отидох там и сварих немеца на чашка мастика. Поздравих го и той отвърна на поздрава. Поръчах половинка мастика и седнах при него. Фелдшерът разбираше малко български. Оплаках му се, че имам много болни войници, и нямам достатъчно инжекции против малария.

Под влияние на мастиката ли, от човещина ли? - не разбрах.

Той стана от масата и ме заведе в санитарния склад. Напълни джобовете ми с ампули.

Привечер гъркинята дойде отново в канцеларията. Капитанът ме погледна - очакваше отговор.

- Реших да помогна - казах аз, - Хора сме!

Капитан Герасимов стисна ръката ми и каза:

- Пази се от немския караул! Следвай жената от разстояние.

Вървях на петдесетина крачки след нея. Късното следобедно слънце бе разпростряло дългите си сенки по кривите улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерния бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.

Жената зави по една тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.

Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раговаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах - видях, че войниците ги няма. Върнах се обратно, огледах се и влезнах в къщата.

Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая - влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа светлина. На дървен одър, завити с

черга, лежаха четири деца - бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата ми - горяха от температура. Момента бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. Поставих им инжекции.

Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите й. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.

Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата на среща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензали на куртката, единия войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръпнах целия. Другият завика припряно: “Парол, парол!”

Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нервното: “Парол, парол!”

- Благодаря на Бога, че си спомних паролата. Пребледнял я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъхнах. Докато съм жив няма да я забравя, защото ми спаси живота.

Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца. Помагах, до колкото можех.

Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консервени кутии и чакаха да им дадем храна.

Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.

Преди да тръгна от село Маистро ме наобиколиха децата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътя ми за дома по-лек.

 

Rate the work