Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.224.166.141) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Дървото на живота — Ivan D. Hristov PlovdivLit

Ivan D. Hristov in PlovdivLit

 

Дървото на живота  4.30 / 5

Един летен ден преди доста години реших да избягам от градската задуха и да потърся прохлада в моето планинско село.

По обяд се изкачих на Добрева чука. Поскитах сам из тъмните букови гори за гъби и тръгнах да слизам към село. Пътеката се виеше по полегатия южен склон, обрасъл с бук, дъб и габър. Храстите, растящи покрай скалите, бяха почнали да жълтеят. Около тях се носеше упойващ мирис на мащерка.

Беше тих и горещ августовски ден. Реших да свия към отсрещното дере, за да утоля жаждата си. Отбих се от пътя и тръгнах напосоки. Повървях малко и пред очите ми се откри широка поляна. Стадо от двайсетина овце пасеше по нея, но нито овчар, нито куче се виждаше наоколо. Овцете се притискаха една в друга и навеждаха глави ниско, очаквайки да мине летния зной.

Дочух подсвиркване с уста. Огледах се и видях на горния край на поляната възрастен човек, седнал на сянка под храстите, да ми маха с ръка. Наближих и разпознах овчаря бай Калин Горския, който след пенсионирането бе завъдил малко овце и ги пасеше сам.

- Живо-здраво, Борисе! На въздух ли си излязъл? Трябваше по-ранко, докато не е напекло слънцето – каза той.

Повдигна от земята едрото си жилаво тяло и подаде ръка за поздрав.

- Добра среща, бай Калине! Брей, че нямаш остаряване! – отвърнах на поздрава и избърсах потта от челото. – Зажаднях и тръгнах да пийна вода в дерето, ако не е пресъхнало от сушата.

- Още не е пресъхнало... Преди малко ходих да налея манерката.

Бай Калин извади манерката из под близкия хвойнов храст и жадно отпих от водата.

- Седни – покани ме бай Калин. – Почини си малко, пък и дума да си кажем.

Приседнах на сухата трева, под сянката на дъбовите храсти, и неволно зареях поглед високо в небето.

 

 

 

 

 

- Какво гледаш нагоре? То и врабците се изпокриха от жегата... Едно време какви големи орли се виеха над Равния камък – сякаш на себе си рече той.

- Орлите сега са само в Зоологическата градина –казах аз и отправих поглед към високия Равен камък, изглеждащ застрашително на отсрещния планински скат.

- Слушай каква история ще ти разкажа.Може да си я чувал, може да не си я.

Бай Калин свъси дебелите си вежди, свали каскета от побелялата си глава и бавно заразказва:

“Някога, разправяха старите хора, над Равния камък, там, където свършва поляната и започва гората, имало голям мощен дъб, на който никой годините не знаел. Дървото било много високо и се виждало отдалече. Разперило грамадни клони,то приличало на гигантски исполин, подпрял небесната вис. Ни бури, ни ветрове, ни тежки снегове могли да го сломят.

На върха на дъба свили гнездо орел и орлица. Всяка пролет те грижливо пристягали гнездото и отглеждали по едно-две орлета в него. Колко поколения орли били отгледали, никой не знаел.

Покрай дървото се извивал и старият римски път. През него от край време нашенци вървели с натоварени мулета за града. Пътници, овчари и козари, щом минели покрай дървото, сваляли шапки, правели поклон и смирено се кръстели. После дълго гледали в дъба и небето над него, където орелът и орлицата волно махали с криле и описвали невидими кръгове.

По онова време на село живеел козар на име Кара Стоян – млад и буен човек. Пасял селските кози. Все щуротии се въртели в главата му, защото не бил с всичкия си.

Била ранна пролет.Забълбукали изворите, закукала кукувицата, вейнал развигорът – зелнали се лъки и хълмове. Гората оживяла от птичи песни.

 

 

 

 

 

 

Един ден козарят подкарал козите на паша в близост до вековния дъб. Дявол някакъв влязъл в главата му, та замислил каква беля да направи на орлите.

Скрил се Кара Стоян в близките до дъба храсти и зачакал. След малко орелът литнал във висините и превалил билото на планината храна да търси. Издебнал и орлицата да напусне гнездото и се заизкачвал клон по клон на върха на дъба. Щом стигнал до гнездото, посегнал, взел в ръка двете замътени орлови яйца и ги пъхнал в пазвата. Слязъл на земята. Събрал сухи клони,наклал огън и опекъл в жаравата му яйцата. После плахо заоглеждал небето във всички посоки. Видял, че орлите никакви ги няма. Качил се на дървото и оставил яйцата в гнездото.

Върнала се по едно време орлицата. Покрила с тялото си яйцата и започнала да мъти. Лежала дълго над тях. Минали месец, два, три... Обръщала с ноктите на краката си яйцата и пак лягала върху тях да ги топли, но орлета не се излюпвали. От грижи по яйцата и мъка за рожба тя изтощяла и един ден умряла в гнездото.

Орелът записукал жално, сякаш плачел за любимата си. Изместил мъртвата орлица от гнездото и легнал да мъти яйцата той. Така дочакал да дойде зима и една сутрин, когато гората осъмнала побеляла от сняг, орелът от изтощение умрял.

Минали, не минали месец-два и Кара Стоян залинял. Легнал болен от неизвестна болест и занемял. Прокълнат от орлите, скоро след това си отишъл от този свят.

Минала зимата и в планината дошла нова пролет. Така и не се раззеленил големият дъб над Равния камък. Започнали да съхнат напъпилите клони на дървото. Най-напред изсъхнали тези около гнездото, а после един по един и всички останали. До есента целият дъб изсъхнал...”

- Тежко е орловото проклятие! – рече бай Калин, поизкашля се и подкара стадото на водопой.

 

Rate the work