Warning: mysqli::mysqli(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:50559 Library:100143 in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 35 Малката България на малоазийските българи — Svetla Karayaneva PlovdivLit

Svetla Karayaneva in PlovdivLit

 

Малката България на малоазийските българи  4.77 / 5
За „Незаличима диря” от доц. Тонка Василева

Колкото и екзотично да звучи в днешно време, българи в Мала Азия е имало още по времето на Византия, имало е и гурбетчии занаятчии, търговци, заточеници в Диарбекир, дори първото българско списание „Любословие” на Константин Фотинов излиза в Смирна /Измир/ през 1844 г. Не особено известен доскоро беше фактът, че през ХVІІ – ХІХ в. много нашенци се преселват в тези земи по съвсем други причини – едни бягат от помохамеданчване, други са притеснени от населвани турци, трети са подгонени от немотията и търсят по-добър поминък в отдалечени, незаселени земи.

Първото село, станало известно на европейски пътешественици и дипломати, е Къз дервент, основано в края на ХІV в. от българи, „изселили се и дошли да търсят в Азия щастието и спокойствието, което не могли да намерят в родината си.” И така се нароили тридесетина български села, в труднопроходими райони на Северозападен Анадол и в района на Чанаккале. И както с удивление и гордост пише „Цариградски вестник” от 19 март 1860 г.:”Благословен народ болгарский...Но за чудо ли ще е като научиме, че нашите болгари и по Азия са ся населили?.. Те достоважни села на место плодоносно, с вода и сенки добри, составили. Овци, коне, волови многочислени имат, чисто болгарский си язик сохранили, обичаите и нравите никак не изменили. Азиатските наши болгари между себе си женят ся, кръщавят ся и никоя смеса с околните греци немат и нито дума греческа знаят. Те курбани правят, черкуват, на седенки се собират и празднуват совсем според старите обичаи нашего народа.” От своя страна френският пътешественик Танкоан с приятна изненада описва европейската външност на къздеревентци, трудолюбието и прилежанието, породило охолство и благополучие във всички гостоприемни къщи.

Битието на малоазийските българи е проучвано от редица наши и чужди автори: италианския пътешественик д-р Салватори в началото на 19 в., българския учен Васил Кънчов в изследването си „ Из Мала Азия – пътуване към българските колонии”, френския пътешественик и дипломат в Персия Ж.М. Танкоан, проф. д-р Л. Милетич в статията си „Преселването на малоазийските българи в Княжеството”, Константин Иречек, Л. Ив. Доросиев с „Българските колонии в Мала Азия” по сведения от брат си Яким, абаджия в гр.Балъкесир. турският историк Парс Тугладжъ, Иван Алтънов, руският публицист Н. Макогон, проф.Ст. Младенов, Х. Кондов и Х. Вакарелски с „Език и бит на тракийските и малоазийските българи, Катерина Венедикова – „Българите в Мала Азия”, Димитър Шишманов с „Необикновената история на малоазийските българи”, Стоян Райчевски с проучвания за етническото прочистване на българите в Тракия и Мала Азия и др.

Следвайки добросъвестно и селективно установената значителна фактология за бита и поминъка,традициите и обичаите, просветния и църковен живот, преселенията и бягствата, доц. Тонка Василева разширява, допълва и обогатява познатото. Тя черпи с пълни шепи от родовата памет на дедите си - изселници от Урумча и Чаталтепе, запечатали в гените си българщината, трудолюбието, достойнството и устойчивостта на онези корави нашенци от Тракия, които повече от два века населявали труднодостъпни местности в Анадола, облагородявайки земята с ценни земеделски култури, отглеждайки стада от едър и дребен добитък, добивайки така търсените в имперските градове дървени въглища.

От баба си Стайка Маврудова вместо детски приказки слуша предания, песни и разкази за обезумели от турското насилие бежанци, които оставят неожънати ниви, пълни кошари, подредени къщи, за да тръгнат с торба хляб към пристанището Кемер, откъдето с параходи са извозени към Дедеагач. За разлика от македонските и тракийските българи, които са участвали дейно в завери, въстания и войни, малоазийските българи са изключително мирно, трудолюбиво, доброжелателно към съседите си население, което след злополучната Междусъюзническа война било принудително изтръгнато от облагородените с толкова усилия и всеотдаен труд земи и изселено в пределите на разорената от войните България. Само защото като етнически елемент би представлявало пета колона в многонационалната Османската държава.

В духа на турската политика разправата с българите била поверена на мухаджири /изселници от доскорошните граници на империята/ и кръвожадни черкези, които ги обирали и убивали по пътищата, грабели имоти и реколта, тормозели ги всячески така, че сами да потеглят с кораби до Беломорието. Беззаконно отнетите им имоти и до днес не са овъзмездени поради витиеватите формулировки на убийствения за източнотракийските и малоазийските българи Ангорски /Анкарски / договор. И все пак в едно отношение Високата порта не е грешила – заселили се в сърцето на империята, по-близо до централната власт и по-далече от беззаконията на периферията, българите от Тракия проявили удивително чувство за родова принадлежност и национално достойнство. Те се борили упорито за българско училище и българска църква, изисквали от Цариградската екзархия учители и свещеници от България. Забележителен е фактът, че в малоазийското с. Гьобел на 11/24 май 1871 г. се чества празникът на славянските просветители светите братя Кирил и Методий.

В Мандър през 1873 г. е открито първото селско българско училище. Въпреки интригите на гръцката Патриаршия е назначен учителят Неделчо Обрешков от Копривщица, който владеел добре и гръцки, и турски. Успехът на учениците бил забележителен, а малоазийските българи се просълзявали, слушайки в черквата песнопения на черковнославянски и проповеди на български. Голямото будно село Коджа бунар посреща с радост друг копривщенец - Тодор Доросиев, брат на Лука Доросиев.

Младият просветител оставя незаличими дири в сърцата на коджабунарци, защото ги учел и на книга, и на човещина. В мирно и във военно време нашите анадолски преселници носели България в сърцето си. Мобилизирани в турската армия през Балканските войни 1912-1913 г., мъжествени малоазийци с риск на живота си прекосяват фронтовата линия и минават на българска страна. Един от участниците в този родолюбив подвиг е и дядото на авторката Васил Костов, изпратен като картечар срещу съюзническите войски при превземането на Одринската крепост. В решителната атака на 11 март 1913 г. срещу дулата на българските войници се затичали младежи в сини турски униформи с викове „Не стреляйте! Българе сме!” Така те защитили родината си, която никога не били виждали, но силно обичали.

Изследвала всички достъпни източници, прехвърлила домашния архив от спомени, вещи и фотографии, Тонка Василева не пропуска и шанса да посети родните места на дедите си с колективната екскурзия на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов” през 2009 г. Групата с потомци на малоазийски българи, в чийто състав е и директорът на пловдивския РИМ г-н Стефан Шивачев, стъпва на някогашното пристанище Кемер и днешното Бандърма, откъдето са потегляли бежанските кораби за България, върви по заглъхналите улици на отколешните Урумча /Дегирменджик/, Коджа бунар, Суют, Ташкеси, Тойлебен, Дерекьой, оживените Ердек, Гьобел и Балъкесир.

Фотообективът е запечатал меланхолични образи на оцелели български къщи, стародавни лица на българомохамедани, обитаващи затихващите селища с незтихващия родопски диалект. Не е възможно в ограниченото време да се посетят всички напуснати селения, някои от които са труднодостъпни – Мандър, Чатал тепе, Ново село /Йеникьой/, Хаджи Паункьой, Киллик, Юрен, Стенгел кьой и пр. – едни в Северозападен Анадол, други около Чанак кале. Вълнуващи са непосредствените впечатления от стародавните селения на дедите, възможността да погледнеш миналото им с очите на потомък. Книгата съдържа богат илюстративен материал – автентични снимки, факсимилета от османски и български документи, географски карти. Особено впечатляващи в цветното приложение са заснетите в естествен колорит предмети на бита и оръдия на труда, непознати за младото ни поколение – сърп и паламарка, хромел, диканя, маган, дарак, заструг, подница, бурило и, разбира се, тъкани кърпи и ковьор, както и характерният за тракийците възтреб – натрупани върху поставка ръчно изработени постелки, завивки, възглавници.

Женските и мъжките носии приковават погледа със своеобразната си красота и багри. Тази материална култура на малоазийските българи видях за пръв път в музейната сбирка на ивайловградското село Пелевун през 1994 г., когато се честваше 80-годишнината от преселението на българите от Мала Азия - селото, в което Капитан Петко войвода се е сражавал с неколцина четници срещу многобройна турска потеря. Надживели стопаните си, създадените от техните ръце глинени и бакърени съдове, дървените оръдия на труда, тъканите от памук и лен разказваха без думи за бита и трудолюбието им.

Книгата съдържа и интересни подробности за езика, фолклора, традициите и морала на преселниците. Както отбелязва проф. Ст.Младенов, езикът на малоазийските българи е един от южнотракийските и източнородопските говори, „оня клон на рупския диалект, който преобладавал южно от Марица по цяло Хасковско.” Говорът на малоазийците се отличавал със своето богатство на синоними, звучност, мелодичност, мекота.

Празничните обичаи, ревностно тачени и предавани на поколенията, се отбелязвали, както и в България. Ето как почитали Трифон Зарезан. Рано сутринта с омесена питка и шише вино стопанката тръгвала с едно от децата към лозето. Детето се скривало в единия край на лозето, а майката се провиквала: „Трихуне, Трихуне, тува ль си?” Отдалеч долитал премръзналият отговор:”Тува съм, тува съм, уд грозде не съм удят /не се виждам/. Под бяла лоза, под църно грозде.” Питката се търкулвала, стопанката отрязвала лозови пръчки от четирите края на лозето и ги поливала с вино – за здраве и берекет.

Създадена „на ползу роду” с висока самовзискателност и чисти помисли, „Незаличима диря” на доц. Тонка Василева е поредната тухличка в незавършеното здание на българския национализъм. Забележителната история на българите от Мала Азия, пренесли своето отечество през жаравата на времето, от един континент на друг, е разказана достъпно, увлекателно и въздействащо.

Познатите вече факти са преминали през призмата на будната родова памет и, допълнени с нови подробности, разширяват духовните граници на малката анадолска България. Връщайки се в миналото несвършено време на дедите си, авторката изгражда от отломките му здраво родолюбиво послание към бъдещето на живите поколения – на човек му трябват крила, за да полети към света, и корен, за да се върне в земята си.

Така както се завърнали в родината си след повече от два века преселение през Босфора тракийските българи, създали китни селища в анадолската пустош, облагородявайки и култивирайки необработваемите почви с пословично трудолюбие и предприемчивост. Качили се с много премеждия на борда на спасителните кораби, те хвърлили в морето червените фесове и влезли гологлави в България – така, както се влиза в църква.

 

Rate the work