Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.91.203.233) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Глупост — Alexandrina Dimova PlovdivLit

Alexandrina Dimova in PlovdivLit

 

Глупост  3.40 / 5

Горещият летен въздух е тежък и влажен. Изведнъж от небето започват да се сипят едри капки, които оставят петна по нагретия бетон. Лятната буря се развихря за секунди и аз бързам да се скрия до стената на една стара сграда, чийто покрив ме предпазва от пороя. Погледът ми се плъзва по изпокъсаните плакати и се спира на две познати очи, които карат спомена да оживее.

 

Когато стигнах до зелената олющена врата на баба, измъкнах ключа от джоба си и започнах да се боря с ръждясалия катинар. Винаги заяждаше. Можех да извикам чичо Иван да ми отвори, но ме беше страх, че ще пита защо съм дошла. А не знаех какво да му кажа.

От известно време си мислех колко хубаво ми беше на село, особено през лятото. И реших да дойда. Знаех, че нямаше да е хубаво както преди, защото аз не бях вече дете, а баба не беше жива, но къщата още се държеше, пък и спомените си стояха. Може би все пак щях да вдишам малко прашно щастие.

Катинарът щракна и вратата се отвори. Дворчето беше обрасло с трева, но тук-там се мяркаха нарциси и зюмбюли. Усмихнах им се и тръгнах към къщата. Нейната бяла врата ме прие по-ентусиазирано от външната. Влязох и вдишах дълбоко. После кихнах. Имаше прах, но щастието беше поизветряло...

Когато нощта надникна през прозореца, още се ровех из чекмеджета и кутии за някое скътано парченце щастие. И след като прегледах всички снимки без да го намеря, реших да изляза да погледам звездите. Вечерта беше топла, небето – ясно, тъмнината – плътна. Нямаше я блудкавата градска светлина. Нямаше го и шумът. Щурците припяваха, а ароматът на зюмбюлите щедро се лееше из въздуха.

Сетих се за една друга такава звездна нощ. Май единствената, която прекарахме двамата с Анри. Да си призная, тайничко се надявах да се видим днес. Чудех се дали се е променил. Сигурно се е променил, щом е заминал...

Онази звездна вечер обаче беше лятна. Не миришеше на зюмбюли. Земята под краката ни лъхаше на слънце. Съседското момче се извисяваше над мен с една глава и не ми беше казало и думичка преди това, но тази вечер дойде да ритаме топка по празната улица, а когато се изморихме, седнахме на старата дървена пейка пред неговата къща и говорихме до полунощ. Не помня за какво. Пред очите ми ясно изникват трапчинките и усмивката му, но не мога да се сетя какво сме обсъждали толкова. Обаче дълго след това не можех да забравя, че ми каза „Лека нощ, красавице” преди да си тръгна. После лятото свърши и спряхме да се виждаме, защото аз много учех, а той не ме поздравяваше.

Онази звездна детска нощ не се повтори. Следващото лято го гледах през прозореца как рита топка с момчета на неговата възраст, но той не погледна към мен. После и аз спрях да го гледам, отправих поглед към София. Щях да се преместя там след като завърша гимназия.

Последно видях Анри преди шест години, когато ми връчиха дипломата за средно образование. Мислех, че е дошъл да гледа, за да убие време. Когато после се появи в ресторанта, реших, че е кавалер на някоя съученичка. Когато ме покани на танц, не знаех какво да мисля.

- И сега накъде? – прошепна докато танцувахме.

- Към София.

- Чух, че си искала да учиш екология в Норвегия.

- Излъгали са те.

-Може. И какво ще учиш?

- Маркетинг.

- Колко практично.

Изражението му стана иронично. Прииска ми се да го настъпя без да искам, за да разкарам подигравателната усмивка. На какво се подиграваше?

- А ти на кого си кръстен? Винаги съм се чудела.

- На един френски крал.

- Ясно. А какви планове за бъдещето има кралят?

- Да направи поне една глупост.

Щях да го питам за тази глупост, но песента свърши и той пъргаво се насочи към масата за пълната си с коняк чаша, а когато се върна, аз вече танцувах с друг. Взирах се в трапчинките му и усещах как зелените му очи ме следят докато партньорът ми ме настъпваше. Когато и тази песен свърши, Анри беше изчезнал някъде. Реших да не го търся.

За глупостта разбрах случайно, когато го чух да спори с майка си на двора една вечер. Искаше да замине в чужбина, да учи актьорско майсторство и да работи в някой голям европейски театър. Да играе крал. И шут. И просяк. Но жената срещу него беше сляпа за красотата на мечтата му. За нея той беше просто единственият ѝ син, от когото се очакваше да ѝ помага, а не да иска да се прави на шут. А и тя нямаше пари да плати за мечтата му. Той упорито се опитваше да събуди жената, която беше кръстила сина си с кралско име, мечтателката, от която беше наследил глупостта си, но тя явно беше заспала като мъртва в деня, в който инсултът прикова нейния съпруг за леглото.

Стори ми се, че видях как мечтата му умира онази вечер. Той дълго стоя на двора след като майка му сърдито затръшна вратата на къщата. По едно време май го чух, че плаче. Стана ми жал и ми се прииска да ида да поговоря с него. Делеше ни само една ограда. Но се отказах, защото не знаех какво да му кажа. Не го познавах достатъчно, за да го успокоя, а не можех да го окуража, защото аз самата малодушно се бях отказала от своята мечта...

В София от време на време се сещах за него. Понякога ироничната му физиономия изникваше пред очите ми в тъмното, за да пита: „И сега накъде?” Но я прогонвах. Тя нямаше право да ми се бърка, защото не беше по-добра от мен. Или пък беше?

 

Успял е, значи, мисля си и осъзнавам, че дъждът е спрял. Време е да се прибирам. Нямам време за глупости.

 

Rate the work