Warning: file_get_contents(http://freegeoip.net/json/54.234.228.78) [function.file-get-contents]: failed to open stream: HTTP request failed! HTTP/1.1 403 Forbidden in /home/plovdivlit/public_html/werk.php on line 8
Опрощение — Maria Filipova - Hadji PlovdivLit

Maria Filipova - Hadji in PlovdivLit

 

Опрощение  4.00 / 5

- Дай ми вода! – промърмори старицата.

Росица машинално подаде чаша вода, без да прекъсва мислите си.

- Остави я тука! – наставнически нареждаше старата. Тя дори не знаеше дали е жадна, но трябваше да се каже нещо от време на време.

Кротка женица, но не беше с всичкия си. Вече втори месец Росица живееше при нея, а мислите й не се откъсваха от спомените за доня Кармен. С нейната смърт Росица сякаш за втори път загуби майка си. Улови се, че по-малко се сещаше за носталгията си, отколкото за мама Кармен. От нея научи испански и толкова много неща. Обичаше да я наблюдава когато доня Кармен рисуваше, да разглежда заедно с нея новите списания... Как можа да си отиде от живота такъв човек! Не можеше да свикне с новата си господарка. Все доня Кармен беше в мислите й...

- Искам крем! – отново едва разбираемо рече старата.

- Топъл е още. Нека изстине! – Росица отговаряше, опитвайки се да си представи, че мама Кармен е до нея...

...Как хубавичко си живееха! Имаше моменти, когато и двете забравяха на каква възраст са. В началото доня Кармен беше затворена, сдържана. „Как ще живея с тази надута сеньора!” – мислеше си тогава Росица. А постепенно станаха приятелки.

 

- Загубих сина си, а се сдобих с дъщеря! –просълзена изрече един ден доня Кармен. Думите й бяха една дълга въздишка, събирана с години. И помоли Росица да й казва „мама”.

- Как така? Не сте ми казала, че сте имала син, мамаˊ Кармен! Какво ви е? Добре ли сте? Я да видим кръвното как е!

Росица се притесни от тези думи. Тя знаеше, че нейната сеньора е самотна възрастна госпожица. Имаше един брат, на когото всичката челяд се изсипа по-късно на погребението, за да търсят завещание и да си разделят бижута, съдове, дантелки...

А най-голямата изненада беше, че сеньората имала син.

- Но къде е? Защо не сте ми казала за него?

Росица се бе изплашила за здравето й, тези думи й се струваха неадекватни.

- То беше в моята младост. Бях силно влюбена в един човек и му се отдадох, като мислех, че ще се оженим. После той ме заряза. Да, но след време разбрах, че съм бременна. А по онова време, знаеш, това беше резил и позор. Но от родителите си това нямаше как да скрия. Тате ме заведе у моя леля, където никой не ме познаваше, докато дойде време за раждане. Дори строго ми нареди:

- Аз копелета не искам! Ей хората сега са измислили домове за такива. Няма цял живот да ти бера срамовете. И тоя ми стига.

Не можах да се противя на баща си. Бях като подплашено зайче.

Роди се при залез слънце, момченце. Видях го само веднъж – беше пухкаво и беличко, като малко бяло облаче. А с него залезе и живота ми. Дано да е попаднало в добри хора! Дали не сме се разминавали по улиците – само Бог знае...

 

- Там, в Албания какво готвите! Има ли такъв крем, като този, дето си ми направила? – размърда се старата на стола и отнесе мислите на Росица в друга посока.

- Нали ти казах, че съм от България, мадам! Каква Албания ми приказваш! – троснато и рече Росица.

- Искам компот! – още повече се заклатушка на стола старата, сякаш да потули притеснението, че е забравила, което пък едва ли осъзнаваше.

Росица не й обърна внимание този път. То нямаше и време, защото чинията се изплъзна от ръцете й и тупна в мивката на парченца.

- Ония пак се бият! Рече безразлично старицата, пътувайки из своя си свят.

„Ох, май трябва да отида на гробищата, да запаля свещичка за мама Кармен и да сменя най-после мислите си. Вече няколко пъти изпускам чиния в мивката и то все в събота” – Росица също бе в нейния си свят.

Тя преоблече старата, приготви я за сън, след това дълго остана на терасата със спомените си. Това беше нейното златно време – когато старицата спеше. Росица беше отговорен човек и се грижеше всеотдайно за новата си старица, но друго беше за нея доня Кармен. Като нея вече едва ли ще срещне.

Нощта мина в полусъница. Едва на разсъмване заспа дълбоко. Събуди се от тропот в кухнята. Скочи сънена и хукна натам, където старата имаше често навика да бърника и да прави беля.

Когато се посъвзе и разсъни, Росица се опита да си спомни – нещо беше сънувала... ами да! Мама Кармен! Същичката, с моминска усмивка, като на снимката от младостта й...

- Видях я! Видях я! – радваше се Росица и се опитваше да си спомни думите й в съня:

- Защо не ги носиш? Нали на тебе ги дадох и само ти знаеш какво да правиш с тях това й каза мама Кармен в съня.

Нищо друго не си спомняше.

- Какво ли ще да е? Нещо иска да й занеса? Какво ми е дала? Къде да й го занеса? Какво да правя?... Е, сънища! – рече полугласно, защото и без това нямаше на кого да разкаже съня си. И защъка из кухнята.

Малко преди обяд звънна мобилния й телефон.

- Ало, Росица?

- Да, моля! Кой е?

- Аз съм Хосе, братът на доня Кармен. Помните ли ме?

- Как да не ви помня! Много добре!

Росица не искаше да си спомня тази алчна мутра, дето идваше в дома на доня Кармен само на разузнаване и на погребението доведе цялото си семейство, за да грабят наследството.

- Росица, кога имате време да се срещнем? Имам нещо важно да ви кажа.

- Мога и днес. Ще ходя да пазарувам и ще отделя десетина минути, стига да са достатъчни – рече малко с досада Росица.

- Добре, когато сте готова, позвънете ми, да се разберем къде да се намерим.

„Какво ли иска пък тоя?! Странно!” – недоумяваше Росица.

На ъгъла, в началото на улицата, където всяка събота ставаше пазар, Хосе чакаше в колата си с особено вълнение и с надеждата, че най-после ще се отърве от кошмарите, които всяка нощ го будеха, не му даваха мира и съвсем го съсипаха.

...Точно на погребението на сестра си Кармен бе смъкнал от шията на Роси златния ланец и гривната от ръката й, дебели колкото един пръст, дето доня Кармен й ги бе подарила. Обвини я, че сама ги е присвоила. Горката Росица, само дето не откачи. Оттогава той живееше в страхове и видения го преследваха.

На стъклото на колата се почука:

- Тук съм. Хайде казвайте, че бързам.

- Влезте, влезте в колата само за пет минути – и Хосе отвори, а Росица седна вътре, без да затваря вратата.

 

- Слушайте, Росица, - поде Хосе – уморих се от страшни кошмарни видения след погребението на сестра ми. Снощи пак я сънувах. Чисто и ясно чух гласа й. Беше като жива пред мен. Каза ми: „Хосе, още утре да върнеш на Росица златните накити, които й подарих. Аз на нея съм ги подарила и тя знае какво да прави с тях. Ако не ги върнеш, ще те удуша.”

Много пъти е идвала в съня ми, но този път наистина се изплаших. Сигурно съм извършил грях, но Бог ми дава възможност да поправя грешката си. Моля, простете ми, че постъпих така с вас! Вие не сте лош човек, истинска сеньора сте!

- Дон Хосе, оставете комплиментите сега! Ще ви кажа нещо, което е стряскащо. Знаете ли, че аз сънувах нощес нещо подобно. Доня Кармен ме попита на сън „защо не ги нося”. Първо се зачудих за какво става дума, защото изключих, че може да е за накитите. Но и във вашия, и в моя сън има нещо, което ме кара да се замисля. И на двамата тя ни казва нещо еднакво: че „знам какво да ги правя”. Дали не е нещо друго? А не просто „да ги нося”...

- Знам ли... Но аз просто да си ви ги дам. А вие вижте там какво ще ги правите. – каза Хосе с непривичен за него топъл тон и сякаш час по-скоро искаше да се отърве от странния товар, подаде на Росица пакетчето със златния ланец и гривната и сякаш скъса голям камък от шията си, та му олекна.

Росица ги сложи в чантата си и тръгна озадачена.

Прибра се вкъщи без да отвори пакета нито на другия ден, нито на следващия. Мина седмица. И пак събота... и пак изпусна чиния в мивката...

- Пак не отидох на гробищата! Ама че съм и аз! – упрекна се полугласно Росица. – Ще отида на църква. Може Господ да помогне да реша какво да правя с тези накити. Защото не са току тъй тези думи - „тя знае какво да ги прави”.

На другия ден беше неделя и Росица се запъти към близката църква. Литургията ще да е минала, но тя и без това не разбира какво си мърморят свещениците, на някакъв неразбираем каталунски при това.

Имаше сватба. Росица бръкна в чантата си и затърси дребни пари за свещи. Ръката й напипа торбичката с накити и сякаш се опари от тях. Хрумна й да помоли някой свещеник да ги освети. После ще мисли какво да ги прави. Запали свещ, помоли се за здраве и успех, както обикновено правеше и остана да погледа. Бяха малко сватбари, скромна сватба, а това беше необичайно за пищните и шумни сватби на испанците по този край. Дори младоженците бяха скромно облечени, почти беднички. Възрастна жена се кръстеше непрекъснато и не беше ясно дали на себе си говореше, или на Росица:

- Горкичките са и двамата! Бог да ги благослови! Беднички.В детски дом са пораснали, без родители, милите... Ама като са се харесали – любовта синор няма. Вижда се по лицата им колко се обичат!

Сърцето на Росица силно затупка. От очите й потекоха сълзи, а в мислите й кръжаха все едни и същи думи: „Ти знаеш на кого да ги дадеш!”

„Да... защо пък не! Може би това е решение!” – изненада се Росица от внезапната мисъл, която нахлу в главата й.

Изчака да свърши венчавката, приближи се до младоженците, поздрави ги и прошепна простичко:

- Обичайте се винаги! Това е от мен. Всъщност... от мама Кармен са. Споменавайте името й! – и подаде пакетчето със златните накити, като събра ръцете на младоженците в едно.

Младите послушно повториха в един глас:

- Мама Кармен…

 

И нищо не попитаха. Приличаха на два влюбени гълъба, и с пламнали от любов очи пиеха на глътки святата си любов. Като че ли знаеха всичко за всички и не питаха. Бяха така спокойни, сякаш са очаквали този момент. Благодариха скромно и се целунаха...

... А през купола на църквата се подаваше късче небе, по него се носеше едно малко бяло облаче и ако човек се вгледаше по-внимателно в него, щеше да забележи, че бе наметнало бял булченски воал и плуваше по небето, като се усмихваше на целия свят.

 

Rate the work