Peter Anastasov in PlovdivLit

 

Моят астрален близнак Николай Заяков  4.67 / 5

27 октомври е нашият общ рожден ден. Никога не съм вярвал в чудесата на астрологията, но съм длъжен да споделя една история, която така или иначе налага астрален отпечатък върху природата на нашето земно приятелство. Случи се така, че веднага след университета и двамата се оказахме в Пловдив. Той, защото се ожени за Дима, току що завършила медицина и започнала работа в родното си село Брестник и аз, защото също като него можех да започна работа в пловдивския младежкия вестник. Да предположим, че това е било случайност. Няколко години по-късно, мисля, че беше през лятото на 1972 година, имах необяснимо автомобилно премеждие. Връщах се късно през нощта с новичкия москвич от София. На четири километра преди Пловдив (така му викаха — Четвъртия километър) усетих, че не успявам да преодолея сладката наркоза на връхлитащия ме сън и заспивах. Било е за секунда или две, но когато излязох от самоубийствената упойка видях, че колата е напуснала асфалта и вече лети към крайпътните дървета. Инстинктивно натиснах спирачки, похлупих чело върху волана и чух сърцето се. Биеше учестено и тревожно, сякаш искаше да ми каже нещо. После погледнах часовника си. Беше около два след полунощ. Както обикновено, на другия ден пристигнах на работа преди колегите от Пловдив. Ние с Николай пътувахме от селата си с ранните автобуси и винаги пристигахме на работа първи. Той вече беше на бюрото си и настройваше върху валяка на машинката си поредния лист хартия, за да започне планираната статия или да препише снощното си стихотворение. Предавам дословно репликите, които разменихме тогава, защото тези неща не се забравят. Помня своите думи и чувам гласа си, който ги произнася. Помня неговите думи и чувам гласа му…

АЗ: Знаеш ли какво ми се случи снощи като се връщах от София малко преди Пловдив.

Той вдига очи към мене, дълго ги задържа върху очите ми, сякаш не можеше да повярва на това, което е чул.

ТОЙ. На четвъртия километър ли!

АЗ (шокиран). Откъде знаеш?

ТОЙ (вече се е изправил) Дай една цигара…. Заспа, нали?

Подадох му цигара.

АЗ. Искаш да кажеш…

ТОЙ. Миналата седмица ми се случи същото. На същото място. Заспах… Не ти го казах… не знам защо.

АЗ. Някой иска да ни убие.

ТОЙ. Но някой ни пази.

И се усмихна. Както винаги се усмихваше. Щастливо и тъжно.

Затова озаглавих този текст по този начин.

 

* * *

 

Десет години преди това. Късната есен на 1962 година. Митичната 65 аудитория на Софийския университет е претъпкана. Фанатичните почитатели на поезията са дошли да аплодират любимците си от литературния кръжок „Димчо Дебелянов“. Аз съм първокурсник, следвам българска филология и като повечето от момчетата, дошли от село, пиша стихове, но кога ще ме приемат в кръжока, кога ще запишат името ми в афиша на поредното литературно четене, един господ знае. Тръпна в очакване да чуя кумирите си, властелините на университетската литературна държава. И ето, започва се.

Матей Шопкин пита световния шампион по висок скок Валери Брумел как да прескочи завистта и злобата…

Христо Банковски въвлича аудиторията в опиянението на своя поетичен делириум и очите му светят като пред пропаст.

Петко Братинов взема двата карамфила, хвърлени на паважа, и заклеймява еснафското ни високомерие: „Стига предразсъдъци за щастие — вземат се и паднали цветя!“

Кирил Гончев ни потапя в елегичните пространства на възмъжаването и помъдряването. „Хикс българинът се прощава с детството…“

Лъчезар Еленков опоетизира елинистичните видения на ранния български постмодернизъм: „Амфора като метафора. От сините смокини като слънца изгряват белите гъркини…“

Идва ред на дръзкия и привидно надменен Николай Кънчев, който ни провокира с опасното си свободомислие.

После лирично-песенният, но причудливо насмешлив мъдрец Воймир Асенов събужда сетивата ни за някакви подвластни само нему усещания. „Ах, това чувство овално на лешник!“

След него деликатният и нежен проповедник на добротата Йордан Янков ни внушава, че поезията е необходимо извинение за непростимите вини на човешкия род.

И ето го следващият… „Кой е тоя? Кой е тоя?“ — прошумолява между правостоящите, сред които съм и аз. Споглеждаме се, свиваме рамене. Някаква дама от седалките ни смъмря шепнешком: „Тихо! Това е Николай Заяков!“ Красиво, смълчано в себе си момче, което още с появата си ни внушава, че той не е просто един от предишните, а е Той, единствено Той, самият и самодостатъчният Николай Заяков. Виждах го за първи път и щях да го чуя за първи път. Поведе аудиторията на разходка с момичето, което обича, и аудиторията тръгна след него. Аз също тръгнах. Виждах всичко, което чувах. „Една пейка пред нас коленичи и ние седнахме на нея…“ И аз видях пейката. „После идва късото съединение…“ И аз видях целувката!

Тръгнах си объркан, замаян и кой знае защо радостен. Една нова врата се беше разтворила в душата ми. Бях разпознал поета. Бях разпознал поезията. Месеци по-късно си купих сборника със студентско творчество „Искри“ и бързо-бързо намерих името на Николай Заяков. Стихотворението беше кратко, но красиво като сърце, което тупти и свети зад мантията на прозрачна материя.

 

Само тихо е,

тихо е,

тихо е

и изтрита е лунната нула.

 

Ти се влюби във моите стихове,

преди още да си ги чула.

 

Може би тогава разбрах тайната на неговия талант. С една дума — или го имаш, или го нямаш.

 

* * *

 

По-късно, когато тримата поети от бъдещото пловдивско поетично трио — Николай, аз и Иван Вълев се събрахме заедно във вестник „Комсомолска искра“, когато една след друга в Издателство „Христо Г. Данов“ излязоха първите ни книги, когато започнаха да ни канят на срещи по гимназии, читалища и заводски трудови колективи, ние се радвахме не само на вниманието към нас, но и на самите себе си. Беше ни хубаво заедно. Всеки от тримата беше равностоен член на едно забележително приятелство, на едно красиво единение, което постепенно се превръщаше във фактор на пловдивския литературен живот, в мярка, по която се равняваха новите талантливи поети на града.

Терасата на Тримонциум беше мястото, където сядахме по време на обедните почивки заедно с вече именитите пловдивски художници Димитър Киров, Георги Божилов — Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Още беше жив Златю Бояджиев. Веднъж той попита Митко Киров: „Какви са тези момчета?“ „Това са поети, бай Златьо“ — отговори му Митко. „Какво правят?“ — попита бай Златю. „Пишат стихове“. „Пишат стихове? Хубаво. А други работи правят ли?“ — уж за пореден път попита бай Златю, но почти едновременно с въпроса си охотно се разсмя на своя добродушен майтап.

Спомням си тези неща, защото изпитвахме възхищение и преклонение пред гения на великия художник, който одухотворяваше дори въздуха на хилядолетния град, когато бастунът му бродеше край витрините на Главната и по паветата на Трихълмието.

Бяхме си купили с Николай еднакви оранжеви сака. Редакционният фотограф Иван Коджабашев ни направи снимка на Централния площад. Пазя тази снимка. На нея са се отпечатали не само чертите на двете момчета, които съдбата бе решила да събере под античните пловдивски небеса, но и тяхното придобито с пословична вярност към поезията самочувствие, и тяхната малко смешна, но искрена и смела самоувереност.

 

* * *

 

Един ден закъсня за работа. Беше нещо необичайно за него. Аз го бях изпреварил. Чаках го зад пишещата машина и се ослушвах за стъпки в коридора. Вратата се отвори и той застана на прага, блед и безмълвен. Обичайна му усмивка дори не просветна. Обзе ме тревожно предчувстние, но се опитах да запазя спокойствие. Изправих се. „Какво става?“ „Заминавам за Врабево“ „Защо?“ „Мама почина.“ В следващия миг се опита да преглътне сълзите си, но те издайнически увиснаха върху миглите му. Прегърнахме се.

Николай понесе много тежко смъртта на майка си. Практически тя беше на възраст далеч от старостта. Беше внезапна, несправедлива, жестока и подла смърт. Мисля, че до края на живота си той не можа да превъзмогне тежкия удар. От една страна не беше човек, който би могъл да прежали любим човек, а от друга страна, за него тя беше нещо повече от майка. Той говореше за нея като за светица. Не бях чувал от него делничен разказ за нея, битова характеристика, спомен за любима манджа или възпитателна мярка. Днес все повече се убеждавам, че за него тя беше човек на небето. И че любовта му към нея е била величава. Не мога да определя по друг начин синовната любов на един толкова талантлив, толкова голям и в много отношения мистериозен поет.

 

* * *

 

Няколко години по-късно съдбата реши да размести ролите ни. През есента на 1975 година се върнах от двегодишна журналистическа преквалификация в Москва. При посрещането жена ми много внимателно, деликатно и на щадящи порции ми съобщи, че баща ми е болен от рак и че болестта е на етап, който прави лечението невъзможно. Имало и разсейки. Баща ми беше на 51 години. Бях шокиран. От Пловдив до Марково мълчахме. Баща ми си беше вкъщи. Току що се беше върнал от работа. Бяха му казали, че трябва да лекува някаква тежка форма на пневмония, че лечението ще продължи дълго, но че може да ходи на работа, защото това дори ще помага на организма да преодолее кризата. Беше повярвал. Или това се мъчеше да ни внуши. Десетилетия по-късно, анализирайки неговата интелигентност, неговото поведение през времето до смъртта, любовта му към майка ми, към мене и към брат ми, аз се убедих, че е знаел много добре какво носи в белите си дробове и че се е преструвал пред нас, за да не ни товари с нещастието, преди да се е срутило върху нас. Тогава се направих на радостен и разсеян, започнах да му разказвам за преживелиците си в Москва, за новите ми приятели и за бъдещата ми работа в полето на книгоиздаването.

На другия ден отпраших за Пловдив, за да търся диагнозата му. Помогна ми сестрата на лекуващия го лекар, която ми каза, че лекарят в момента го няма, но успяла да измъкне диагнозата от някаква папка и в края на коридора уж конспиративно ми подаде белия лист, след което бързо се върна назад. Останах с впечатление, че лекарят не иска да се среща с мене. Може и да греша.

От болницата заминах направо за Брестник при Дима и Николай. Зарадваха ми се. Но само в първите мигове, защото Дима имаше очи като рентген, а Николай — сетива на провидец. Николай ме попита какво е станало. Аз подадох диагнозата на Дима. Тя я прочете внимателно, замълча, после набра смелост и каза: „Една година.“ Стана и бързо излезе от стаята.

Една година по-късно баща ми почина. Николай беше осиротял преди мене. Беше дошъл моят ред. Тогава не можех да предполагам, че да изгубиш приятел също е осиротяване. Не по-малко несправедливо и не по-малко страшно.

 

* * *

 

Не един път ми се е случвало на срещи най-вече с гимназиални аудитории да ме питат какво всъщност е това, което наричаме приятелство. На тази възраст човек наистина се опитва да надникне в тая магия, да я проумее, да я преведе в кредото на своя личностен статус. Едно ранно сънливо есенно утро ми беше подарило анекдотичен случай, който ми помагаше да отговарям на тоя въпрос. И още ми помага, защото е характеристика на истинското приятелство, откъдето и да го погледнеш. Между другото, не помня откога точно, но може би след оня случай с нощните автомобилните премеждия на четвърти километър нашето делнично разговорно обръщение един към друг беше „Братко…“ Мисля, че бяхме нещо повече от братя, но по-хубава и по-точна дума в българския език няма. Дори в буквалното, адекватното обръщение „Приятелю“ има известна дистанция, известен егоцентризъм. Та в деня преди онова ранно сънливо есенно утро ми се обадиха по телефона от Разград, че на другия ден според уговорката ни (бях забравил за тая уговорка!) ме очакват в Младежкия дом за срещата с младите творци от града. „О, разбира се, не съм забравил. Утре съм при вас!“ — излъгах безсрамно аз и мигновено си спомних, че бях пожелал срещата да бъде в ранния следобяд, защото в същия ден трябваше да се върна в Пловдив заради други неотложни ангажименти. Слава богу, всичко се подреди, помислих си аз и се прибрах в Марково. Имах намерение да тръгна към пет. Но още към четири и половина бях буден, облякох се и излязох да запаля колата. Уви! Колата не пожела да запали. Събудих комшията, който пък събуди зет си, бутахме да запалим на скорост… Безуспешно.

Обадих се на Николай. Отново цитирам дословно. Той вдига слушалката.

 

АЗ. Спиш ли?

ТОЙ. Вчера спах.

АЗ. Москвичът не може да запали.

ТОЙ. Идвам.

След петнайсет минути колата му спря пред къщи (разстоянието между Брестник и Марково е 10 минути). Седнах на дясната седалка.

ТОЙ. Имам нови Битълси.

АЗ. Давай.

 

Запяха готините майни от Ливърпул. Отпуснах се. Бях спал не повече от 3-4 часа. Унасяше ме. Наближавахме Пловдив. „Всички пътища започват от Пловдив.“ Беше любимият лаф на редакцията.

 

ТОЙ. Къде отиваме?

АЗ. В Разград.

ТОЙ. Знаеш ли коя е най-хубавата рима на Разград?

Щракна ми мигновено.

АЗ. Разпра.

ТОЙ. Не. Райграс.

Заби ме моментално.

ТОЙ. Искаш ли да играем на градове.

АЗ. Искам.

До Разград ­ пълен майтап! Шест часа играхме на градове.

Това е историята. Това е приятелството. Да тръгнеш с приятеля си без да питаш къде.

 

* * *

 

С годините младостта си отиваше, а старостта не идваше. България се промени. Стана по-слаба. И нашето приятелство се промени. Стана по-мъдро. Слънцето потърси новите си любимци. Край нас и между нас започнаха да витаят сенки. Не можеше да се сърдим на слънцето. Бяхме по-силни от сенките. Поезията на Николай придобиваше нови измерения. Ставаше все по-висока и все по-дълбока. За поезията и белетристичните откровения на Николай от последния период на неговия живот не искам да говоря. Просто не мога. Осиротях. Може би по-късно. Но съм сигурен, че пророчествата на неговия талант са получили достолепния благослов на Създателя. Плача над две от последните му стихотворения.

 

Николай Заяков

 

* * *

 

На главата. После

Мисълта плъзва.

Има движение

На мравки, кръгове

В житата, сламопреса

За думите, образци

Адът е преддверието

На тайнописа. При

Болка предписвай

Себе си. Името ти е

Никола. То вече не

Означава нищо. Но

Може да бъде

Имплантирано на

Друг, още по-

Неподходящ.

 

* * *

 

Тишина, като пазва и радост.

И небе от топола.

Нежна дума разнежено пада

до леглото, леглото е голо.

Всичко тук е съвсем безвъзвратно,

има сълзи, но няма очи.

В дъжделивото есенно лято

оперетно пейзажът личи.

Любовта е балконна и строга,

с тихи чехли, пране и таван.

Любовта е от огън до огън,

и кръгът — изнапред очертан.

На фасадите погледа стъклен

неотменно прониква във мен.

И трудът ми е черен и пъклен

като надписа „Вход забранен“.

 

От българската поезия си беше отишъл един от най-ярките поети на съвременна България.

За него нямаше национален траур.

Но него Бог го изкъпа…

 

Rate the work