Svetla Karayaneva in PlovdivLit

 

Тодор Кожухаров – словото, което възкръсва  4.61 / 5

По повод 100-годишнината от участието на България в Първата световна война и крушението на идеала за национално обединение представяме на читателското внимание документалната проза на публициста Тодор Кожухаров, подбрана от съставителката проф.д-р Людмила Стоянова в сборника „Балкански скици” – военни разкази и публицистика /изд. График, Варна, 2012 г./ Тя е групирана в своеобразни цикли: публицистични есета, Беломорски скици, Под развети знамена, Дубря дошли, В пазвите на Родопите или малък урок по отечествена география. Както се споменава в предговора, „задача на сборника е преди всичко да представи един голям български писател и неговата патриотична етика пред възможно най-широка днешна читателска аудитория.” Но кой е Тодор Кожухаров? Един от най-добрите български журналисти, воин и писател баталист, патриот и политик. Роден през 1891 г. в Сливен, той прекарва ученическите си години в Пловдив, а в София завършва Военното на Н.В. училище. Има шансът да бъде възпитаник на полковник Борис Дрангов – легендарният жрец на дълга, изключителен воин и боен оратор. ВНВУ Кожухаров завършва през 1912 г. с чин подпоручик и е разпределен в ямболския гарнизон. През трите войни от началото на века е артилерийски офицер – командва батарея в защитавалия Пашмакли /Смолян/ легендарен трети артилерийски полк, участва в щурмуването на Чаталджа и Одрин, а през 1915-1918г. в състава на 6-ти артилерийски полк е и на Западния фронт. Воювал с чистия патриотизъм на времето, в името на високия национален идеал за обединение на българската народност, младият офицер се връща от фронта като кавалер на три ордена за храброст, вкл. „Св.Александър с мечове”, но остава за цял живот военноинвалид. Гръбначният му стълб е поразен от парче граната, което предизвиква частична парализа на долните крайници. След демобилизацията Т.К започва служба във Военното училише и две години оглавява Съюза на запасните офицери. Журналистическата си дейност започва в началото на 20-те години във военните издания ”Народна отбрана” и „Народна армия”, сътрудничи на различни периодични издания. От 1922г. е редактор, а по-късно и директор на в.”Слово”, орган на Сговора. Псевдонимите му Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни издават страстта му към руската класика. Капитан Копейкин, гоголев герой от сатиричната поема „Мъртви души”, изгубил във войната здравето си и възможността за препитание, напразно обикаля петербургските ведомства и големците с надеждата да получи компенсация „за изгубените ръка и крак”. Политическата кариера на Т.К. започва от сформираното от Ал.Греков надпартийно обединение „Народен сговор” и го отвежда на четири пъти в българския парламент. Като депутат от ХХV Обикновено народно събрание, одобрило договора за присъединяването на България през Втората световна война към Тристранния пакт, на 1.02.1945 г. той получава смъртна присъда от Народния съд, въпреки че не е присъствал на фаталното задедание за присъединяването и не е гласувал договора. Т.К. си отива от живота на 54 години, в апогея на творческата си зрялост като белетрист. Сборниците с разкази и фейлетони и вестникът, който писателят е ръководил, са инкриминирани и остават скрити за погледа и на читателите, и на специалистите. Днес бихме казали – такива са били времената.Твърде лесен отговор за жестокото вътрешно противопоставяне на една малка нация на базата на привнесени отвън идеологии и интереси, за безвъзвратно пожертваните в кървавата гражданска война интелектуалци и демократични ценности. В този смисъл родолюбивото, възкръснало от забравата слово на публициста е поредното предупреждение за общата ни историческа отговорност към националната памет.

Т.К. оставя внушителна поредица от военни разкази, спомени и фейлетони, издадени в няколко сборника от 1921 до 1940г. Батална проза в ярък, образен кинематографичен стил, въздействаща с чистия си патриотизъм и емоционално съпреживяване на събитията. Голямата тема за националния идеал, за всенародния устрем към териториално обединяване на българите от освободените и останалите в Османската империя земи. В пластичното изображение на масовия героизъм, въодушевление, страдание и покруса образът на Балканските войни изплува от дълбините на столетието и като пълнолуние огрява и буди позадрямалото ни, размътено и размито в безконечния псевдодемократичен преход народностно съзнание. Особено скъпи и болезнени са възпоменанията за победоносния марш на младата българска армия към Бяло море, устремното завладяване на Драма, Серес, Дедеагач, Ксанти, Солун, безпримерните подвизи при Булаир, Чаталджа, Люлебургас, Бунархисар, звездната победа над обсадената Одринска крепост. Днес, век след знаменателните за всеки българин събития, ние с особено умиление и възторг славословим победоносната Балканска война, завършила с Лондонския мир от 17 май 1913 г. Но само месец по-късно, на 15 юни, поради чудовишната грешка на цар Фердинанд войната продължава като Междусъюзническа, и това е другото, тъмно лице на луната, което ни се иска да бъде неосветено. Защото там е страшната истина за националната катастрофа, наречена първа. Храбрата, но изтощена българска армия не може и не би могла да надделее над обединените сърби и гърци, доскорошни съюзници - разбойници, румънците, които удрят в гръб и навлизат в Софийското поле, а вероломно нарушилите примирието младотурци навлизат в Източна Тракия и с нечувана жестокост избиват хиляди мирни българи, прогонвайки оцелялото население зад старата българо-турска граница. В Родопите и Западна Тракия башибозушки отряди избиват хиляди невинни български жители. В Македония и Тракия горят български села и градове. Беломорските българи са разорени, извършен е същински геноцид над нашия етнос в Източна и Западна Тракия, както и в Мала Азия. И рони като икона кървави сълзи тъмният образ на другата война, и се взираме в изгубените си селения, близки, благосъстояние, поминък, църкви и училища. Но има и по-страшно от страшното, и то се нарича Втора национална катастрофа.В края на Общоевропейската, т.е. Първата световна война ние пак губим, и то окончателно, излаза към бленувания Егей. Въпреки победи, въжделения и дипломатически примамки. И тогава, а и сега се питаме – напразно ли беше всичко,защо десетки хиляди български синове проляха кръвта си за една военна авантюра. Нали самият Ст.Стамболов, националреволюционерът, смяташе, че освобождението на Македония и Тракия следва да се добие не с оръжие, а чрез просвета и духовно обединение. И в това е огромната роля на Българската екзархия за запазване на бълг.национално съзнание. С такт и умение Стамболов получава берати от султана за назначаване на владици в М. и Тр. Резултатът е 1300 свещеници, 1600 църкви, 73 манастира, 14 епархии в Македония и 2 в Тракия, 1373 български училища, 13 гимназии в Солун, Скопие, Битоля, Сяр, Одрин, Лозенград и пр.Именно екзархията поддържа националното единство. Затова са пророчески думите, с които екзарх Йосиф І се обръща към Фердинанд при сключването на Балканския пакт през 1912 г.: „Тридесет години копах кладенец с игла в Македония и Тракия, който вие с един замах заровихте!” Тази трагична, предизвестена последица от хазарта на войните е видяна и от стария македонски учител в разказа „Помаци”: ”От времето на Груева и Гоце Делчева живея аз в Македония и главата ми побеля от борби и страдания из турските зандани. Ние крепихме българщината из тия краища и тухла по тухла градихме великото дело на екзархията. Къде е сега тая величествена сграда, що хвърляше сянка от Черно море до Охрид и обединяваше народа ни под турско иго? И помен не остана, рухна в няколко месеца поради глупостта на вашите софийски държавници...Ето, чета сега българските вестници, наблюдавам и страшното самоизяждане на партиите и питам: имат ли ум тия хора в България?...Та толкова ли е голямо българското племе,за да се самоизяжда тъй жестоко...” В същия текст е изобразен потресаващ епизод от нехуманната конвенция за преселение на малцинствата. На кея на Солунското пристанище близо 150 000 български мюсюлмани, т.е. помаци от Тиквешко, се изселват по нареждане на сръбското правителство. Товарят ги на турски параход, който ще ги отнесе към бреговете на Азия. Старци и деца са блъскани като добитък от лодките на палубата. И един покъртителен старчески вик смразява стълпилите се на пристана нашенски журналисти: „- Олеле, бубайчице златен, ако Бога имаш, пусни ни да си одим!...” И тук повествователят не издържа пред сирашката участ на рода ни: „ – Чувате ли, чувате ли, братя – той говори български, езикът на цар Симеона...Късчета от тялото на племето ни се късат, кръв капе във водата.Боли ли ви, братя, за този нещастен правнук на Самуиловите войници, изгубил вяра и народност, лишен от родината си, преди да влезе в гроба...”

Това животрептящо съпричастие към участта на другия е една от присъщите особености на авторския изказ, който ни удивлява с многозвучието си от темперамент и дълбочина, образност и динамика, интимност и мек хумор, документална фактологичност и романтично обговаряне на преживяното. Силата и въздействието на Тодор-Кожухаровата проза е и в пределно честната гражданска позиция на твореца, нажеженото до бяло перо на умния, интелигентен и доблестен наблюдател и участник в събитията. Въплътил в галерия от ярки образи темата за Балканските войни, с военната си проза Т.К. заема подобаващо място редом с Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Константин Петканов, Антон Страшимиров. Удивилият света героизъм на малкия български народ във войните за национално обединение, неистовото стремление и служене на националния идеал са художествено документирани в очерци, репортажи, разкази и есета, написани ясно и достъпно, ярко и запомнящо се в благородната сплав на нетленното слово. Войната има и човешко лице, което виждаме в затрогващо описани случки на благородство и протегната ръка за помощ къв другия от вражия лагер. Нали сме балканци, нали сме съседи. В действителност обикновените хора от различни етноси на Балканите са можели и биха могли да живеят в мир и разбирателство, ако не бяха авантюристичните завоевателски интереси на управляващите политици и пагубният диктат на Великите сили. Така изостаналата по военните пътища сръбкиня ще бъде приютена с детенцето си в коледната вечер, ще бъде обсипана с подаръци и християнска обич, а в турската землянка на чаталджанските позиции заблудилият се домакин на българската военна болница ще бъде разбиращо изслушан и дори почерпен с кафе от стария турски капитан. Ше оценим истинската стойност на героизма, на изпълнения отечествен дълг без поза и показност – така, както мълчаливо и храбро селските синове на Мизия, Тракия и Македония вграждат живота си във възвишената кауза за национално единение. И неволно си спомняме знаменитата картина „На нож!” на Ярослав Вешин – срещу нас устремно изскача от калния окоп българският воин,в навуща и цървули, с окъсан от куршумите шинел, а в ръцете му – пушка с насочен щик. Яростен поглед, екзалтиран вик, нестихващ цяло столетие – напред за невинната българска кръв! Подобен събирателен, монументален образ на нашия войник е изваял словесно и белетристът Т.К.:”Една историческа сянка, която лежи властно и неотразимо над нашата нова история. Велики хора можеха да направят велики дела с най-храбрия и най-непретенциозен войник в света. По-смирен и по-покорен дори от африканските негри, които Франция хранеше през войната с жито, мармелад и шоколади. А неговата българска участ бе тежка! Понеже е българин, всички се надпреварвахме да злоупотребяваме с неговото безкрайно, исполинско търпение. И, понеже е търпелив, той трябваше да яде хляб, направен от черна като кал каша; да ходи бос или обут с дървени налъми по позициите; да носи на гръб платнища с хляб зимно време по замръзналите склонове на Добро поле и Каймак чалан; да се бие без артилерия и да мре безропотно, тъй както безропотно умираха християнските мъченици на арената. Да свалим шапка пред тази историческа сянка, защото пред нея всички сме много малки по ръст и заслуги! И в мъртвата тишина, когато духовете на хиляди герои ще витаят над черните жертвеници около „Александър Невски”, може би, под акомпанимента на тръбите, ще чуем гласа на „безименния герой”.../ Той, 1929 г./

Изключителният ентусиазъм и жертвоготовност на нашите воини в Балканските войни е белег на морално превъзходство, висок нравствен императив. Не за пазари и ресурси, не за трон и служби, не за престиж в чужбина и влияние на Балканите застават под бойните знамена българите. Нито пък в пристъп на мегаломански национализъм. Единствената, свята цел е освобождението на поробените братя – порив, дълбоко вкоренен в народопсихологията и в политическото ни мислене.Националната мечта и страховете на европейската дипломация стават действителност. Сформираните три български армии са насочени към стратегически най-трудно овладяемите територии. България изнася най-голямата тежест на войната като военно, стопанско и национално усилие. Нашата армия показва на света вече позабравения пример как се сражава за национално избавление. И пак българският войник плати с кръвта си дилетантските експерименти на дипломацията ни. Според Лондонския мирен договор Турция отстъпваше всички владения на запад от линията Мидия – Енос. За пръв път се признаваше официално свободата на Източна и Беломорска Тракия и тяхното присъединяване със значителна част от Македония към майката родина. Колосални усилия за кратковременна радост. Победата на бойното поле бе проиграна от лекомислието на монарха и неговото обкръжение. Военните разкази на Тодор Кожухаров възкресяват горчивата истина за неслучилото се наше национално обединение, за причините и последиците от това. В този смисъл завръщането на о.з. майор Тодор Кожухаров в редовете на българските писатели баталисти, издаването на стойностна проза с чиста проба патриотизъм е отраден факт в днешното време на глобализъм и ерозия на народностните ценности, противоядие срещу безродието и националния нихилизъм. Преосмислянето и обговарянето на този феномен тепърва предстои. И в това е голямата заслуга на проф.д-р Людмила Стоянова, дала живот на една толкова необходима книга. С преоткриването, осъвременяването и издаването й. Дано получи подобаващо признание и благодарност от литературната общност. И не само.

 

Rate the work