Тадѐуш Ружѐвич (1921-2014) е полски поет, прозаик, драматург, филмов сценарист, преводач и войник от Армия Крайова (участва в бойни действия през Втората световна война), част от т.нар. Колумбово поколение в полската поезия. Определян е като един от най-важните представители на следвоенната полска литература, заедно с Чеслав Милош и Вислава Шимборска. Ружевич започва да пише вдъхновен от по-големия си брат Януш. През 1944 г. заедно издават книгата Ѐха лѐшне (Echa leśne). В този поетичен опит на писателя личи влиянието на Юлиуш Словацки и Стефан Жеромски. За негов истински дебют се смята поемата „Неспокойствие“ („Niepokój“), издадена през 1947 г. под рецензията на Станислав Лем. Тя заедно със следващата му поема „Червената ръкавичка“ („Czerwona rękawiczka“, 1948) са определяни като революционни, поради липсата на традиционните за поезията метрика, строфа и рима. Първоначално експресионистичния стил на писателя не допада на комунистическите власти в страната и творбите му са определяни като нихилистични и повлияни от запада. През 1960 г. публикува първото си и най-популярно драматургично произведение – „Картотека“ („Kartoteka“). Драматургичното му майсторство го нарежда сред видните творци от европейския театър на абсурда. Ружѐвич е един от най-превежданите полски писатели.
Ето какво пише за него Едвард Балцежан по повод присъждане титлата д-р honoris causa на Тадеуш Ружевич. Преводът на рецензията е на Мария П. Георгиева.
Винаги Ружевич
Поет, есеист, драматург, автор на разкази и филмови сценарии творец, чиито произведения трайно са влезли в репертоара на театъра на ХХ век, а също и в списъка със задължителна литература за училищата и университетите (за полонистиката в Полша и зад граница), превеждан на всички съвременни езици в цивилизования свят на литературата – лауреат на престижни международни награди, споменаван многократно като кандидат за Нобеловата награда (както говорят поверителни източници: контракандидат на Чеслав Милош) – нима е нужна препоръка? Привилегия, а едновременно и наше задължение е недоверието към чуждите оценки; непрестанно питаме какъв е рангът на постиженията на писателите – дори на най-знаменитите...
Тадеуш Ружевич, роден на 9 октомври 1921 година в Радомско, през военните години работник, а след завършването на таен курс на кадетското училище - войник от АК, автор на нелегално издадената стихосбирка Горски отгласи (1944),
става откровението на полската следвоенна литература, когато през 1947 година излиза неговата поетическа книга Безпокойство.”Откровение” не е химническа хипербола. Новата поезия (от Балади и романси на Мицкевич) се развива чрез спор на различни естетики, борба на доктрини, антагонизъм между видовете, конкурентна игра на конюнктури и моди; следователно не е за вярване, че книгата на “автор без име” е била приета от всички враждуващи лагери еднакво ентусиазирано и – струва ми се, за момент – е помирила скараните помежду си ориентации и авторитети.
А именно това се е случило на Безпокойство.Двамата големи по онова време, Юлиян Пшибош и Чеслав Милош, защитаващи изцяло противоположни концепции за лириката - изразили еднакво възхищение от оригиналността на майсторството и хуманистичната проницателност на записването на опита на “поразеното от войната” поколение. Милош, идеолог на следвоенния неокласицизъм, написал (както прилича на неокласик) ода, уместно озаглавена: На Тадеуш Ружевич, поет. С думите на Милош:
Щастлив е тоз народ, който има
поет
И в работата си не крачи в
мълчание
-се солидаризирал не само (възхитен от младия творец) Леополд Стаф, но и Пшибош: първомайсторът на авангардизма. Всеки от тях експонирал различни ценности. Авангардистът се възхищавал на откритието на “лиричните ситуации”, т.е. непознатата на традицията експресия на преживяванията на личността в условията на новите обществени процеси. Неокласикът уважавал универсалистичното измерение на света в творбите на 26-годишния автор (Часовник не отмерва неговата песен).И двамата са имали право.
Този отдалечен с половин век епизод и днес има своите отгласи и продължения. Изследователите не са единодушни що се отнася до мястото на Тадеуш Ружевич “на картата” на съвременното изкуство. Някои познавачи на лириката твърдят, че авторът на Разговори с княза (1960) трябва да се търси “на полюса” на неокласизма (Ян Блонски, Ришард Пшибилски). Но театралната критика намира Ружевич “на полюса” на авангардизма; в антологията на най-съвършените примери за сценично експериментаторство не могат да се отминат такива творби, като Прекъснат акт (1970) или – от последните години – Разхвърляна картотека. Напоследък се чува, че загадките в творчеството на автора на книгата със заглавие винаги фрагмент (1996) трябва да се разрешават в категориите, създадени от доктрините в края на века: постмодернизъм и деконструктивизъм (заглавието винаги фрагмент представляващо полемична реплика към Опит за цялост на Пшибош, звучи като постмодернистичен манифест).
Кой е Тадеуш Ружевич? В неговите постижения е възможно да се намерят отпратки към много епохи и стилове – не само от ХХ век, а също така цитати, парафрази, пародии на формите и модите на съвременната масова култура; те са материал за съвсем оригинално творчество, чиято същност не е продължението , а – естетиката на конфронтацията и нейната цел представлява диагноза на състоянията (главно болестните) на съвременния свят. Тази естетика на конфронтацията се развива в две направления. Първото има историко-литературен характер, а второто – цивилизационен.
Историко-литературното направление се конституира там,, където се срещат старите идеи и съзнанието на съвременния човек, който познава Освиенцим и Гулаг, който е преминал през хитлеризма и сталинизма и се опитва да се ориентира в джунглата на консуматорската демокрация. Резултатът се оказва разочароващ и за почитателите на миналите епохи и за съвременността. От една страна традицията се явява като музей на илюзиите, архив на изкуствената красота, вехтошарница на отчаяно героичната и наивно оптимистична риторика. Поетите, творили досега, са били като деца, казва в едно стихотворение, от друга страна компрометирането на пози и митове нито ражда насмешка, нито благоприятства триумфалистични емоции. Отхвърлянето на старите вярвания – особено вярата в единството на Доброто, Истината и Красотата – заедно с отказа от “неднешните” форми на изобразяване на човешката съдба – като чистия лиризъм, етическата прозрачност на трагедията, личностната интегралност на епическите герои - в нашия свят води до опустошение. Като има предвид тези усложнения, като изразява тяхната диалектика, Ружевич не иска да бъде еднозначен. В такъв случай би станал – пряко волята си – тенденциозен моралист. Авторът на Театър на непоследователността (1970) избира – не само в театъра – път на пръв поглед неефективен, погрешен, а всъщност верен на противоречивата стихия на мисълта: а именно – непоследователност, блуждаене, опериране с апории и антиномии. Оформеният по този път стил на историко-литературна конфронтация ще нарека носталгична ирония. В стихотворението нещо такова от Барелеф (1991) авторът привежда “известната формула на Кийтс”: красотата е истина , истината е красота. Горчивият опит на съвременния човек обаче противоречи на подобно отъждествяване. Първото размишление звучи иронично: трябва да имаш смелост / за да напишеш нещо такова. Но Ружевич прави и втори коментар, който вече без ирония разголва – възвишеност или ужас? - някогашните илюзии: трябва да се признае / че Кийтс е имал смелост / но щеше да е по-добре / да не казва това.
Конфронтацията в цивилизационен план се появява там, където е показан триумфът на масовата култура над високото изкуство. Това не беше така очевидно както днес в ПНР, когато ни поглъщаше съпротивата срещу политиката; Ружевич още през шестдесетте години (м.др. в Картотека) предвиждаше днешната криза на ценностите, застрашени от баналните и нискокачествени неща, многословието, графоманията на всекидневната масова култура (в това число и графоманията – сакрализирана някъде другаде – на разговорния полски език).
Както споменах, диагнозите на Тадеуш Ружевич се отнасят до болестните състояния на съвременния свят. Авторът на Нищо в палто на Проспер (1962) често използва думите Нищо, Небитие, Никой – като имена на истината, която културата, високата и ниската, безрезултатно се опитва да премълчи. В съзнанието на читателя се ражда убеждение за нихилистично послание, а в резултат - протест срещу “нихилизма на Ружевич”. Следователно това е протест, предизвикан от поета умишлено, майсторски изигран, режисиран с помощта на непрестанно изненадващи артистични тактики. Някога това се е наричало katharsis.
Всъщност лесно би могло да се състави антология със стихове на Ружевич, които пряко се противопоставят на болестта на нихилизма.
Титлата доктор honoris causa на Ополския Университет за Тадеуш Ружевич е доказателство, че днес, “в това мизерно време”, в бъркотията от оценки, в треската на непостоянни конюнктури, ще успеем да спасим постоянните и безспорни ценности. Към света на тези ценности принадлежи делото на Тадеуш Ружевич.
