Казвам се Евдокия Боянова Борисова. Кръстена съм на баба ми Евдокия, тя пък – на княгиня Евдокия. Рядко име. Плюс презимето и бащината ми фамилия се образува 6 стъпен ямб, пирихиран на четна стъпка. Някога защитих дисертация по теория на литературата и засега продължавам да преподавам стихознание, жанрове, фигури и тропи на горкичките първокурсници-филолози. Някъде в средата на зимния семестър всяка година започвам да говоря и стъпвам в силаботоника, подскачайки. Напоследък все по-свободно.
Преподавам и по журналистика, чета лекции и по българска литература на ХХ век в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Но професор Добрин Добрев ме накара да повярвам, че съм писателка. Повярвай ми, защото аз по принцип харесвам само себе си – ми се усмихна той. И какво да правя? Повярвах.
Родена съм в култовата 1968 година. Годината на минотаврите. По това се надушихме с Георги Господинов. И открихме, че сме сестри, миналото лято с Кадрие Джесур. Нищо, че сме от различни вери и сме с различни очи. Литературната ни е една. С Хюсеин Мевсим се срещнахме наживо в Анкара, след дълго и напоително познанство в нета. Той е по-голям и винаги го слушам (другите – по-малко). Напоили сме приятелството си обилно с истинска боза с нахут. Най-много се вслушвам в младите, а с Ники Гундеров се смеем по Скорпионски.
Написала съм няколко книги, от които най-много се чете от публиката монографията ми „Жанрове в медиите” (2008), повече като учебник, а по-вероятно и защото е напоена обилно със сълзи. Най-„драматична” обаче е ми е „За трите жанрови модела в българската драма от началото на ХХ век” (2001) – тя е писана още в миналия век, когато бях млада и глупава. Имам специална „мелодраматична” и тя е: „Мелодрамата в телевизионния сериал” (2013). Големи ядове и около нея. Най-много обаче се гордея с „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук” (2011). И с „Паралитературата. Социология, текстология, медиатори” (2009) в съавторство с Яни Милчаков и Пламен Шуликов. С тях свирим на китара и пеем. Е, и преподаваме – в свободното от песни време. В момента Грета редактира последната ми книга: “Литературите ни. Романът на Изтока със Запада в балканските литератури”. Е, там вече се олях... Но ще се чуе.
Написах още много статии, студии, рецензии. И все за вас. . Обичам да публикувам в „Литернет”, в „Литературен вестник”, в „Социобрейнс”, в Годишника на Югозападния университет, където честичко ме кани Цецо Ракьовски. Особено много обичам в „Либерален преглед”. И „Литермедия”. На този, последния сайт съм нещо като майка, те пък с Либералния са нещо като брат и сестра – с общ линк помежду си. А със Златко Енев сме приятели – абе, синджир марка е тя, както обичаше да казва баба ми, ама, нейсе...
Работила съм в Радио Шумен-БНР (благодарение на Ивайло Савов и въпреки мене), в средно училище, в детска музикална школа, в шивашко ателие, в университет. Обичам романи и опера, кино и театър. И джаз. Разходки и пътешествия – впрочем едничкият смисъл е там. Пътувала съм повече, отколкото съм разказала. Ако започна да правя обратното – значи вече съм фалирала.
Исках да бъда оперна певица. Вече искам да садя рози и да озеленявам паркове и градини. В Рим. При нашия скъп приятел-стършела Румен Иванчев. Или да помагам на Заро Карабашлиев да разливаме коктейли в някой бар на плажа. Ако ми има доверие? Искам да се науча да снимам професионално с моя нов Канон. Много е трудно. Никога няма да мога така, както Пламен Шуликов се надява, но от него зависи – той е учителят. „Пътеписаници” е първата ми художествена книга, в която всичко е самата истина. Е, какво й е художественото, тогава?