Под камъка на злото

В последния ден на април заваля. И се кротна –

тъй безшумно вали, както майката ходи на пръсти

покрай бялата люлка, в която заспива синът й

и насън се усмихва, с беззъба уста, на живота.

Под зеления пулс на дъжда ми е толкоз уютно,

сякаш пак съм дете. И не искам да бъда голяма.

Нямам спомени, вещи, не зная какво е измама –

имам само онази безкрайно протяжна минута

между сън и реалност – едно съвършено безвремие,

във което светът с русокоси мечти е изпълнен.

Даже злото е бебе и мъчат го млечните зъби,

както мен ме измъчват хиляда и триста съмнения:

дали да се върна, на пръсти, обратно в живота

или пък невръстното зло от съня да приспивам –

да го скрия под камък в зеления дъжд на април и

да излъжа света, че е мъртво завинаги Злото…