Дъх

Нямаш име име, ни глас, нито образ и тяло –

ти си бистър поток покрай тъмната бездна на злото.

И съзирам единствено твоята сянка кристална

като бледа мъглица от топлия дъх по стъклото.

Колко дълго понасяш товара на моята участ

и се радваш, и страдаш, гневиш се, когато греша,

но си длъжна до мен да вървиш…и да се учиш,

безсловесна, безименна и безтегловна душа!

Ти не си само тънко кълбо от разпредени нерви,

нито само горчива надежда в житейския бяг,

нито по-малко бяла си, нито си повече черна

от човешките кални следи върху сутрешен сняг…

Ето, нечия тъмна ръка огледалото бърше

и стопява се нежната пара от моите устни...

Но дъха ми кристален, душа, няма как да прекърши

до мига, в който ти не решиш да ме напуснеш.