Emil Kalachev

Short Story

Подир виденията

5.00(1 votes)

Short Story

Гост

4.95(19 votes)

Short Story

Деково щастие

4.92(36 votes)

More

Завръщане

5.00   (1 votes)
веса, където някога подреждаше сечивата, размести купчините натурии и намери мотика. Знаеше какво ще направи и усети, че му идва сила. Подпря бастуна до зида, съблече палтото, разкопча ризата и хвана мотиката. В туй време чу гласа на Димитричка:

- А, Димо, ти си дошъл? – Радостната изненада на съседката погали изтерзаната му душа. – Пак ли си купихте къщата? Много хубаво сте направили!

- Аз нищо не съм продавал – свъсено отвърна Димо и с все сила заби мотиката.

- Е, много хубаво! – зачурулика Димитричка. – Криво ми бе, га ми казаха, че сте я продали. Откакто се дигнахте, тук всичко опусте.

- Виждам, из буренака никой не е газил – изправи гръб да си поеме дъх.

- А, нявга по нощите дохождат някакви, гюрултия и музика, колкото щеш. Разлайват ми кучето, та не мога да спа. Много се радвам, че си идвате!

Димо не й отговори. Няма време сега за женски приказки, пък и силата не знае докъде ще му стигне. Жената го погледа как млати настървено и каза съчувствено:

- Бая работа те чака! – обърна си да си върви и подвикна: - Като се умориш, ела да похапнеш!

Не знаеше Димо колко време бе въртял мотиката, но когато вече не можеше да я помръдне, разбра, че се е свечерило. “Утре ще продължа” - каза си и се затътрузи към къщата. Спря до чешмата, където криеше резервния ключ. Там си беше – под тухлата. Отвори вратата и влезе. Застоялият въздух, полепнал по стените, го задави. Когато спазмите се укротиха, прекрачи през коридорчето и влезе в предната стая с прозореца към двора. Миндерът си беше там и Димо полегна върху голите дъски. До главата му, забравена в суматохата на пренасянето, висеше снимката на Стойка, обрамчена в бяла рамка. Тя сякаш напълни празната стая и му стана по-спокойно. Като че ли всичко се преобрази, както си е било и нищо не се е променяло. Усмихна се. “Ние със Стойка на тоя миндер...” – споменът го унесе и Димо заспа.

На другата сутрин го намериха, извърнат към стената. Очите му се взираха в портрета, а върху устните трепкаше усмивка. Синът и снахата окаменяха до прага на стаята. Отзад надзърна Димитричка и като закри устни с висулката на забрадката, изхлипа:

- Олелеее, Димо...

Ревна и снахата.

- Тате, защо бе, тате?

Синът мълчеше с прекършен към пода врат.

Тогава Димо повдигна глава и се извърна към тях:

- Не съм умрял – каза, - още не е дошло време за опело.

- Тате, какви ги вършиш? – окопити се синът. – Изкара ни акъла...

Димо се размърда и тежко се надигна.

- Не съм аз – каза. – Друг е свършил тая работа и е наторил бурена с него. Върви там, ще си го познаеш.

Синът млъкна, притихна и снахата, а Димитричка се измуши навън.

- Какво сте ме зяпнали? – сопна се Димо. – Аз... Докато съм жив...

Отпусна се на дъските, скръсти ръце и зачака светлината отвън да разпилее по тавана младата шума на дюлята.

Не дочака.

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2021