Гост

- Ако речеш, с тебе може да направим хубава работа.

- Може – повтаря Иван.

В празното дъно на чашата му се привижда Надка – със златните обеци и велуреното костюмче. Усмихва се и люлее показалец. “Няма лошо” – казва й Иван, а тя мята пръст пред носа му – цък, цък, цък, цък...

Главата му – в топуза на стенния часовник. Нагоре-надолу, надолу-нагоре, нагоре-надолу... Като спря, Онзи го няма. “Колко ли е часът?” – помисли Иван. Погледна към часовника – и него го няма. На стената – бяло леке.

- Мамка му и часовник!

Дотътри се до прозореца. И сватбата я няма. Улицата – бяла, бяла. Гледа Иван – нищо не му се привижда. “То за какво ли ми е да знам колко е часът?” – казва и тежко присяда на перваза.