Венчило

Здравей сине, получихме хубавата вест и само да знаеш колко се радваме, а баща ти все държи писмото в джоба си и де когото срещне, му го показва и вика, че душата ти била жилава и че целият ни корен бил все с такива, с жилави души, а началникът на строежа, щом го види, ще се спре, ще го потупа по рамото и ще му рече: „Браво, Стамо, на твоя син! Щом на тия години дясна ръка на министъра е станал, титла завоювал, и още по-нагоре ще иде!" От тия приказки баща ти хвърка, пък коя ли майка няма да е честита с такава рожба, ама ти ме знаеш, не умея аз да се перча, нито да се набивам в очи, пък и право да ти река, стискам писмото ти, радвам му се, но затворя ли очи, една мътилка ме загорчава, защото онова още стои като бент в душата и усещам как в тоя бент се блъскат радостта и смехът ми и си викам, че както и да е подреден тоя сегашен живот, онова си остава.

Сине, ти пишеш, че утре щели да се съберат професори и началници, че щели министри да дойдат и други учени хора и ти ще говориш пред тях, и те ще ти ръкопляскат и ще те хвалят, но аз хич не съм спокойна, докато не ти разкажа онова — да знаеш и ни¬кога да не забравяш — откъде си излязъл. Ти сигурно не го помниш, пък и къде ще го помниш — тогава беше на две годинки и нещо, та по тая причина едва ли ще помниш, че колкото и да бях млада и неопитна тогава, още щом влязох между ония хора, разбрах — не ме щат. Гледаха ме с бялото на очите, злобата им още отначало избуя и не само към мен, но и към тебе. Тогава бяхме самички, защото баща ти беше мобилизиран на границата, ти беше едро, хубаво дете, а ония селски моми от общежитието не ни щяха, защо¬то ти беше едно гласовито дете, ревнеш ли, никой не можеше да си почине от теб, да имаше как, в една капка вода да ни издавят, защото те си гонеха цел¬та, сине, да ни пропъдят и това за първи път усетих в оня ден, сряда беше, връщах се от стола, прекрачвам общежитието — като че ли не съм жив човек, всички се правят, че не ме виждат. Но аз не обърнах внимание, защото дирех тебе и запитах: „Извинете, не знаете ли къде е моят, малкият?" А те си говорят за техни работи, само Черната Мара — имаше една такава кльощава, зъблива, се извърна и ми рече през рамо: „Де да го знаем, не сме го виждали". И аз хукнах, навън и като минах през прозореца, чух, че горе се кикотят и ме подиграват. Сетне, подир седми¬ца време ти се простуди, вдигна температура и аз ця¬ла нощ не мигнах, все те загръщах в един избелял шал и така осъмнах, с ръка на челото ти, защото бузките ти пламтяха и ти проплакваше насън. Момичетата мърмореха, будеха се и те поглеждаха накриво, аз поправях ту стария шал, ту одеялото, триех с кърпа потното ти чело, а потта ти край нямаше, гореше, ръчичките ти и те пламтяха като ощавени. По едно време ревна изведнъж — и тогава заскърцаха дървените нарове и Черната Мара първа настръхна: „Е, това вече не е живот! .. ." Очите ми бяха празни от будуването, та затова вече не плачех, само стисках устни и тогава стана чудото — ти млъкна изведнъж, закроти се и дори при