Пътуващи хора

— показва то разкошни, тежки, натруфени венци. — Тези са най-важните. Например за генерал. Или например за генерален директор... Тези до него — средна работа. Купуват ги от името на профорганизацията или от дирекционния съвет. Тия — търсят ги най-често от Отечествения фронт. Може и от името на някоя бригада. А последните — те са от частни лица: дълбоко опечалената съпруга и тям подобни... Е?

— Не знам — въздиша затруднено Щерьо. — За¬гина работник. Наш другар, миньор... Рекоха ми — купи венец.

— Така, като душа биваше ли го? — пита заинтересовано момчето. — Защото, право да ви кажа, умре ли човек, престава да бъде директор, министър или генерал. Тогава вече аз ги деля... В мен си ги деля... В моята глава: на честни, на малко честни и дяволи. И сам решавам кому какъв венец да приготвя.

Венецът вече е почти готов. Вярно — в този си вид той не прилича на нито един от предварителните образци. Момъкът опъва върху масата червена лен¬та и дълго топи четката си в бронзовия разтвор. Сетне нанася върху лентата с едри печатни букви: „На нашия скъп другар . . ." Но изведнъж спира:

— Името на мъртвеца?

— Името ли? — ахва Щерьо и не прави труд да си го припомни. Та той дори не го е чул. Дълга и тягостна тишина, в която на Шофьора му идва вдън земя да потъне.

—Името ли? — повтаря той шепнешком. Сетне изтичва навън, където е камионът.

Нито Доктора, нито Йонко знаят името на мъртвия. Единият върти глава, сетне другият. Доктора е този, който се сеща. Измъква от чантата си смъртния акт и намира това, което му е нужно.

Щерьо отново търчи назад — в работилницата за венци.

Момъкът вече е изписал с красиви печатни букви: „На нашия скъп другар Пламен Чавдаров от неговите бойни другари — миньори". Но ето че все още нещо не му харесва. Оправя една или друга буква. И в старанието си — сам не разбира как е станало това — ръкавът на мантата му повлича кутията с разтворен бронз и течността залива надписаната ве¬че лента.

— Отлично! — удивява се той сам на себе си.

А Щерьо гледа смръщено — до гуша му е дошло от този пипкав майстор на погребални венци. Ама няма как — трябва да почака и втората лента, която вече се надписва с познатия почерк и текст: „На на¬шия . . ."

И ето че вратата се хлопва шумно. На прага за¬става Доктора. Изминава половин минута, докато успее да преодолее яростта си. Тогава казва през зъби:

— Безобразие!...

Момъкът не вдига глава. Дори и с поглед не го удостоява. С педантична точност продължава да из¬писва буквите една по една върху червената лента. И добре прави, че не се заяжда. Защото Доктора е готов на мига да го срази. В главата му се тълпят какви ли не ругатни и обвинения за обидна простащина.

Но сега всичко се свършва с една кисела гримаса. Доктора си излиза навън, мърморейки под нос. Подире му — Щерьо, преметнал венеца през рамо.

И пак — по лабиринтите на този град. Улиците му са остри и начупени, едва ли и пешеходец може лесно да се оп