Разминаване

ословните цени (е удоволствие). Когато най-сетне свършихме и с банята („Бойлерът е уникален. Ах, какъв ужас, какво търчене беше и за него!..."), бяхме грохнали. Седнахме на чер¬вения диван до големия фикус и млъкнахме. Всъщност никой от нас нямаше повече какво да каже на другите. Калчев смутено премести шахматното табло към мен, но аз се прозинах най-просташки и казах, че е вече достатъчно късно, та най-добре ще бъде да си вървим. Вече на вратата попитах Жана със злоба дали и изтривалката не е от „Кореком".

— Защо се подиграваш? Та те са порядъчни хора! — възрази ми сърдито Яна навън.

––Имаш предвид рентгеновата снимка на Калчев ли? Тя, скъпа, доколкото си спомням, беше на капачката на коляното, а не на сърцето му.

— Не се опитвай да остроумничиш! Не ти оти¬ва, пък и не умееш!

И тогава, както и снощи, ние с Яна се скарахме. — Хората могат да живеят, както намерят за добре — убеждаваше ме тя. — Достатъчно е да не ощетяват другите и да са порядъчни в обществото.

— А ако са подлеци?

— Калчеви никого не са изнудили, за да говориш така за тях.

— Но те са роби на вещите — горещях се аз, — а това винаги е една потенциална предпоставка за развитието на еснафа в подлец.

— Остави тези шаблонни фрази от вестника1

— Но защо бъркаш тук вестника? Забрави ли, че тази Жана припадна, когато колежката й си купи портманто, по-модерно и по-хубаво от тяхното? Ами за мача с „Ювентус"? Спомни си! Не счупи ли телефоните за билети, макар че никога през живота си дотогава не беше стъпвала на стадиона? Но тя настояваше, защото тогава това беше модата на деня и онзи, който се снабдеше с билет, притежаваше двайсет и четири карата щастие, по нейния израз.

Извръщам глава назад. Колоната ни, начупена и дълга, вече се е проточила едва ли не до хали¬те. А тролейбусът все още не се помръдва. Сега по него се катерят двама здравеняци й шофьорът отдолу им подава дълги пръти. Само кондукторката е безучастна към всичко това. Подпряла се е на стъпенката на тролея и явно флиртува с регулировчика. Да, противно пътуване. И все пак сто пъти съм по-доволен, че се противопоставих на Яна. Сутринта започна с това, че се ругаех за снощното си малодушие. Защото това всъщност е най-големият недостатък в характера ми. Трябвало е още когато съм бил дете, родителите ми да го видят и да ме лекуват, така както са ме церили от скарлатина и заушки. Струваше ми много колебание да вдигна телефона и се обадя в службата, където работи Яна. Казах й твърдо, че главният редактор току-що ми е наредил да за¬мина в командировка, така щото довечера. ..

— Къде? — прекъсна ме тя.

— В Сребрен! — казах неочаквано и зa самия себе си. И сетне, вече със сравнително чиста съ¬вест, поясних:—Ще пиша очерк за председателя на кооператива... — И бях готов да възразя, че не съм фокусник, защото познавах нейната заядливост при такива случаи и очаквах упреци за нови номера. Но този път тя премълча, слава богу, навярно не е била сама в стаята. Пожел