Разминаване

Двамата младежи с прътите най-сетне наместват тролейбусната антена на електрическите й рел¬си и въздухът посинява. От жиците бликва фантастичен бенгалски огън. Тролейбусът тръгва. Кондукторката приключва флирта с регулировчика. Подала е глава от отворения прозорец и му маха с ръка. Потегля и крантата с възпалените очи — „Фордът". Преминавам стария мост на Марица и движението отново ме вбесява. Пред мен е камион на отдел „Чистота", зад който съм принуден да пълзя с бързината на пешеходец. Опитвам се да свия вдясно — предупредителен знак, — улицата е затворена. И пак пълзя, като за стотен път се заричам, че непременно трябва да напиша статия за този непробиваем вал от забранителни знаци, с които КАТ е барикадирал всичките улици на Пловдив.

2.

Не е номер, както сега вероятно си въобразява Яна. Наистина пътувам за Сребрен.

Преди няколко дни секретарят на Окръжния комитет на партията ми разказа за председателя на тамошния кооператив. Обещах му непременно да отида и това, че именно днес пътувам за Сребрен, е плод на онова хрумване, което ме осени при разговора с Яна. А случаят, който разказа секретарят на Окръжния комитет, е такъв:

Пролетта, в продължение на цяла седмица, трактористите на Сребрен не щели да работят. Двама от тях се женили, единият заминал войник. С една дума, ударили го на празници. Но времето било фатално за сеитбата на памука. Тогава председателят запретнал ръкави и седнал сам на машината. Всяка вечер, от името на трак¬торната бригада, отчитал в Окръжния народен съвет засятото през деня.

Удивително! Секретарят непрекъснато се възхищаваше на откритието си и твърдеше, че това е типичен образ на високосъзнателен деец, истински златен фонд на окръга.

— По моему — каза ми той — за този човек следва да се напише драма или роман. Опитай и ще видиш.

Улицата — права и влажна, все още претоварена от движение, едва се побира в четириъгълника на обзорното стъкло. И тъкмо успявам да се измъкна от града, един милиционер вдига ръка. Проклятие — КАТ! Сега пък проверка от КАТ.

— Може ли до Сребрен? — пита ме милиционерът и дявол знае защо ми козирува.

— От Сребрен ли сте? — интересувам се аз, като оправям с неудоволствие одеялото върху седалката.

— Тамошен. А вие по каква линия?

Промърморвам, че съм в служебна команди¬ровка, и за да парирам по-нататъшните му опити за разговор, пускам радиото на колата. Преда¬ваха на френски извънреден бюлетин за нивото на река Дунав.

— И моята учи френски! — усмихва се с не¬удобство милиционерът. — Малка е, ама във френската забавачница бая ми ти нещо вече бръщолеви. Тя, жената, все се муси, ама аз й викам — нека да алащисва детето още отсега. Че то иначе без наука остане ли, в земята да си потънеш. . .

Превъртвам стрелката на радиото по черната скала. Милиционерът се напряга, ослушва се в припрения италиански брътвеж, но този път, без да се обади. Сетн