Разминаване

— Едно време къде ти френски! То и колко съм учил, там някоя и друга година, ама зимъс баща ми все с магаре ме водеше на даскал. Без магаре не можеше. Затривахме си цървулите в кал¬та. Ама каква кал беше, акълът ти не може я побра...

Един син „Чепел", натоварен с греди, префуча край мен, без дори да го чуя, и ако не бях успял да свия леко вдясно, щеше да ме понесе по шосето. Няма нищо по-проклето от това, да кормуваш по влажен асфалт. Милиционерът вече мълчи, а аз си мисля, че ако сега той пътуваше не с мен, а със секретаря на Окръжния комитет и на него разкажеше тази история с магарето, сигурно би го разчувствувал. Зная си аз. И секретарят щеше да ме засили да търся милиционера по всички участъци в града. Какво да се прави — типичен слу¬чай в типични обстоятелства. В тъмното минало бащата е шляпал в калта с магаре на училище, а сега дъщерята учи френски. Подстъпи към комунизма? Ами ако тази малка дъщеря, която сега е чудесен агитфакт, след време порасне и забра¬ви, че е човек? Или пък друго — ако тази френска забавачница е само външен израз на еснафа с милиционерска униформа? Тогава подстъпите ще се вдигнат в небесата и ще се започне една луда гонитба за „щастие от двайсет и четири карата", материализирано в английски хладилник, телевизор „Филипс", белгийска нафтова печка. Вероятно и тогава пак ще се намери един хаплю-журналист, който ще търчи, ще звъни, за да търси билет за международния мач.

Неочаквано шосето се изравнява с железопътната линия. По нея влакът се е втурнал като бесен в равнината. През затворените му прозорци се мяркат ту размазани човешки фигури, ту пустотата на вагонните коридори. Натискам газта и колата полита главоломно напред. Играта е опасна—разбирам, но изпитвам дивото желание непременно да настигна и надмина влака. Метър по метър, вагон след вагон, наближавам локомотива и той започва да пухти — напред блестят семфорните стрелки.

Милиционерът не откъсва поглед от влака. В сивосинкавите му очи има някакво детско изум¬ление. Същото изумление съм забелязал и в очи¬те на баща си. Той можеше по сто или хиляди пъти да се удивлява от едно и също нещо с искреността на човек, който току-що е слязъл от друга планета на Земята. Така беше и с бялата ми риза. Бяха го уволнили от фабриката, а аз вече си острих моливите — бях в първо отделение. Не можех да отида на училище с дочената риза, с която през цялото лято бях играл на улицата. Пари за нова нямаше. Тогава майка ми разпра единствената официална риза на баща ми и от плата й ми уши нова. С нея и с китка бели ружи тръгнах в първия ден. По-късно, след година, ко¬гато баща ми заболя, на всички свиждания в болницата ходех само с бялата риза, макар че ръкавите й се бяха вече разнищили и имах други две ризи, едната от които дори беше шита не от май¬ка ми, а купена готова от магазина. Колкото и хора да имаше край леглото му, с когото и да разговаряше той, никога не сваляше очи от риза¬та ми. А останехме л