Разминаване

Последен завой и пред мен е Сребрен.

3.

В селото пристигнахме още преди десет. Вре¬мето до свечеряване ми е достатъчно да свърша работата си и да потегля обратно на светло. Отвратително е да се движиш на фарове.

Милиционерът слиза малко преди центъра. Сбогуваме се, а ръката му лепне — сигурно е от ментовите бонбони. Упътва ме любезно за канцеларията на стопанството, а сам свива край бялото панаирно стрелбище, кацнало в западния край на парка.

Продължавам сам.

Стаята на председателя е заключена и затова чукам на съседната врата.

- Аз съм партийният секретар — представя ми се сух мъж с ниско подстригана коса, след като му обясних, че съм журналист от окръжния вестник. В стаята няма нищо особено — старомоден телефон и традиционната за партийна канцелария маса, покрита с червено сукно. На тесен месал едно до друго лежаха сланина и филия хляб. Явно човекът се готвеше да закусва или, по-право, беше започнал да яде, защото по устата му тук-там са полепнали трохи.

— Значи, за нашето село ще пишеш, а?... — казва той с равен глас, без да разбера дали се радва или само констатира. — Хей сега!... — занавива ръкавите на карираната си риза и удря с юмрук по стената.

— Запознай се! — казва той на мъжа, който влиза след малко. Това беше главният счетоводител на стопанството. — Марине — нареди му партийният секретар, — я дай на другаря данни¬те! Той е от вестника.

Счетоводителят излиза безшумно и се връща с две папки. Запрелиства ги, а партийният секре¬тар, все така прав, реже едър залък и продължава закуската си. Счетоводителят мърдаше занесе¬но устни, като провлачваше черен пръст по книжата:

— Стопанството е основано в 1945 година — проговаря най-сетне той с бавно движение на устата, но затова пък така гръмко и патетично, сякаш е конферансие на тържествено събрание. Чете някакви цифри, които аз механично запис¬вам в бележника си. Това беше размерът на тру¬довия ден през различните години. Една дълга поредица от числа, сякаш се готвех да пиша академичен труд за историята и икономиката на ТКЗС в Сребрен. Партийният секретар крачеше замислено по скърцащото дюшеме на канцелария¬та и се намеси на два пъти:

— От моя гледна точка грешиш, Марине — рече той първия път. — През петдесет и трета бяхме с две стотинки по-ниско. Тогава ни юрна градушката. — И втория път се обади, когато счетоводителят стигна до 1954 година: — Тогава провалих¬ме тютюна. Жените се заинатиха, не излязоха на къра и в края на годината я вапцахме. Трудоденят го мерехме със стотинки.

Удивявам се на собственото си търпение. Всичко това нямаше никаква връзка със задачата, за която бях дошъл.

— Какво получихте от памука през миналата година? — питам аз, като решавам да се прибли¬жа до въпроса, който ме интересуваше. Счетоводителят ме гледа зяпнал. Или не е разбрал въ¬проса ми, и