За здравето на пътника

очи — а те парят, горят. Гълта набързо закуската — парче хляб, чаша черно кафе, и отново бегом към фабриката. А вън северният вятър мете замръзналите улици и замръзналото небе над спящия град. Студ!

Този убийствен режим е без емоции и душевни изживявания. Една работа може да вълнува и да е творческа съдба, но при задължителното условие: да разполагаш със свободно време и материална осигуреност. Инак това е изтезание и безкрайна горчилка.

С полкове от безработни скитници бъдещият ве¬лик писател прекосява Американската пустиня — от Атлантическия до Тихия океан. Пътува ден и нощ. Изминава хиляди мили. Спи по пътищата. В джобовете му няма цент. И така — до Ниагарския водопад. Изумен е от фантастичната приказка на природата. Очите му с часове не се откъсват от великото чудо, тази вертикална гърмяща водна линия го приковава. Омагьосва го. Кога се е спуснала нощта — той сам не е разбрал. В зори отново се втурва към водопада. И тогава: „Хей, малкият!. . ." — един полицай! Джек напразно се мъчи да му обясни: Гледам тези бесни води, тази невероятна стихия, това изумление... Арестуван е за скитничество. Съдят го. Всъщност това не е съд, а жалка па¬родия. Процедурата трае всичко на всичко 15—20 секунди. Скитникът Джек Лондон няма право на адвокат и защитна реч, осъден е на 30 дни затвор. Оковават го във вериги заедно с друг скитник — един негър, и го повеждат през града. Всички него¬ви жители гледат... Работата все пак е там, че единствен Джек вижда истината за този живот, за тази Америка. Съдбата му е отнела толкова неща, но в замяна на това му е дала очи, които умеят да виждат повече и по-истински от другите...

Първият разказ на Джек Лондон — „Тайфун по бреговете на Япония", му донася неочакван успех — с него той спечелва конкурса на такъв авторитетен вестник като „Сан Франциско Кол". Момчето се тресе от луд смях: „Моята звезда изгря!" Да, в този час Джек се смее, без да подозира, че съдбата му е изиграла поредната си шега. Ще бъдат нужни още пет години. Пет съсипващи години, преди на небосклона на американската литература да блесне за¬винаги истинската звезда на Джек Лондон.

 

А дотогава?

Звън на гонг и той навлича боксовите си ръкавици. Няма право да се щади. Намира разнебите¬на пишеща машина само с главни букви и в свободните от работа дни не вдига глава от нея. По 15 часа в денонощие ехтят клавишите на тази таратайка. И от валяка и излизат едно след друго: разкази, социологически изследвания, статии, очерци, хумористични стихове. Непосилен труд, който не носи нищо. Абсолютно нищо. Освен скотска умора. Редакциите са категорични — ръкописите не заслужават внимание.

Но човек, избирайки съдбата си, сам избира и страданието, което ще го съпровожда.

Джек Лондон избира съдбата си на писател сам! А това значи: фантастичен труд, невероятно упор¬ство, вяра в собствените сили. И над всичко — колосална воля.

Ето един въпрос, на който не мога да намеря отговор: минало ли му е през ум, че ще дойд