* * *

В тази вавилония от очи,

при толкова разрушени утопии –

какво да си кажем?

Хоризонт от разкъсани флагове.

Морето говори езика

на мъртвите кораби,

езика на неродените,

на сънища под други звезди.

Тишината е сляпа,

халюцинира в подмолите

на подсъзнанието –

неочакваните ù пируети

ме изхвърлят

извън митологията на настоящето.

И ето ме тук:

невидим,

ничий, като име,

което никой никога

не е изговарял.

А в очите ми скитащи –

залезът като завеса.