Загледан в болката

За поезията на Иван Странджев

4.93   (200 votes)

След талантливата дебютна стихосбирка “Думи за спасяване” (1981, благословена от Блага Димитрова и получила литературната награда “Димчо Дебелянов”) Иван Странджев издава поетичната книга “Докосване на светлината” (1984), последвана от “Врата в небето” (1990), “Чудо” (1990), “Сънища” (1993). Това са книги с единна лирическа тоналност, характеризираща се с живописна пластика, метафорична натовареност на визиите и афористично изразяване. Пренебрегнал класическия стих, поетът изгражда своя отличителна мелодика. Естетическият чар на стиховете му се основава върху интимна споделителност и своеобразна образност, понякога напомняща за бароковата пищност и доста често за модерната испаноезична поезия. Тематичните посоки на лирическите внушения са свързани с интензивността на вътрешния живот, с психологическото обзиране на природното и цивилизационното битие, с дължимото към човешкото – любов, приятелство, социално нравствена отзивчивост.

Политически и икономически ангажименти сякаш отдалечават Странджев от призванието му, но стихосбирката “Всичко това” (2008) обозначава завръщането на лирика. За Ваня Минчева тази книга е “чест за Пловдив”, а Антон Баев я определя като “лична антология от спасени думи, мигове, състояния, пространство и време”, представяща “късовете от разбилата се на парчета поетическа амфора на Пловдив”. За поета са се отзовавали и други автори – Валери Петров, Петър Анастасов, Димитър Атанасов, оценка на творческите му постижения от последно време дава и литературният критик Здравко Дечев. Стихосбирката „Есенен часовник” (2012) и антологичната книга „Когато…” (2013) убеждават читателите в стойността на десетилетните и най-новите поетически постижения на Странджев.

Те се проявяват в наскоро издадената от „Жанет – 45” книга „Загледан в близките неща”. Когато четях стиховете в нея, ми зазвуча краткостишието на Салваторе Куазимодо:

 

Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от един едничък слънчев лъч.

И неусетно пада вечерта.

 

Асоциацията не е съвсем произволна. Това е меланхолна, пронизана от безутешност стихосбирка на Странджев. Есенна книга, в която загледаността в близките неща не води до светли прозрения, а до провиждането на невидимото „какво ни чака”. Така още в началното „Преоткриване” чрез природното се разкриват пейзажите на уморената душа. Тя чува „измамен щепот”, съзира като тайни „неясните очертания” на старите върби, „парчетата от разпилян живот”. Всичко сякаш е лишено от перспектива – видимо е в болезненото „дори деня си не мога да разлистя”, възможността за прераждане е отречена: „сълзяща рана е мечтата ми да бъда друг”. След цялата тази заупокойност идва поантата с риторичния въпрос – „Каква ли пролет наближава?!”.

Не е много утешително, но модерната лирика не е територия на оптимизма. Така „планинските вечери” на Иван Странджев (не случайно споменавам заглавието на мрачната стихосбирки на Асен Разцветников) са ламентации (скръбни изражен

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020