За смъртта и за нея

Той беше нейната чаша вода и го знаеше. И тя го знаеше. И двамата знаеха, че водата е блудкава и постна. Че има много по-добри питиета от водата. И още - че нищо не може да замени чашата вода, когато ти се пие чаша вода и нищо друго. Ако може - студена. Много студена.

Той беше чашата много студена вода в нейния живот и тя го знаеше.

А сега внезапно умря.

Все едно я изостави. То беше същата работа. Тя така го усети, той така си го помисли в оня кратък миг, когато успя да спре колата пред блока и да излезе от нея. Последната му мисъл беше за нея. Последната му грижа беше за нея. Дори се опита да падне на тротоара, а не на улицата, за да не го сгази някоя кола и да се превърне в травмираща гледка. Той си знаеше, че умира. Нещо в него беше доволно, че най-после свърши. Дори се изненада, че изпитва такова чувство. Веднага след като си го помисли, изпита угризение. И се опита да умре някак си тихо, без да го забележат, без да причини тревоги. Ако може, ей така да изчезне от тоя свят, без никой да разбере. Без тя да разбере.

Нямаше начин. Отиде си тихо и прилично, точно както искаше, но тя разбра. Тя плака на погребението силно и истерично, тя припадаше и караше другите да плачат, тя страдаше безутешно и принуждаваше другите да крият очите си. Нямаше как да изчезне от нейния живот ей така, при положение че отнасяше всичките основи. Той просто искаше да спести болката, защото я обичаше. Тя плака много, тя викаше, тя уверяваше всички, че той е бил много добър човек, тя превърна цялото погребение в собствено шоу.

Това всъщност не беше толкова лошо. Докато тя играеше в новопоставеното си шоу, той лежеше в ковчега и изглеждаше като заспал.

Спокоен, умиротворен, затихнал, доволен. Сякаш се извиняваше, че причинява цялото това главоболие.

И сякаш се извиняваше, че изглежда доволен.

Тя умря малко след него. До края си смяташе, че това неговото си беше живо предателство. Дори преди смъртта си тя не му прости.