* * *

4.72   (18 votes)

Знам: водите не се връщат при подминатите планини,

ни кръвта се връща, щом куршумът я отприщи,

нито пък сълзите ни – преглътне ли ги пепелта!...

 

В дълъг път отхожда всичко: ръждавее

слънцето по залез и нов миг мига отменя

в гъвкавите вътрешности на страданието...

Тъй добива плътност мракът, тъй любимите неща изпосталяват...

Но когато питам: „Кой спря времето за вас?” –

сухите треви не отговарят,

мъртвите сърца не отговарят...

 

С тази скръб аз тичам

от едно кръстовище към друго,

от едно заекване към друго,

от една към друга стръв...

И пак далечни упования

в най-забулените същности ветреят

 

моята коса; а ти

там тънеш в сенките, ръждиво слънце – гълъб на духа

вселенски...

 

И запяват химна на прощаването озверените мравуняци, и тънат

с черни пипалца и с черни щипци в онзи мрак, от който

някога извлякоха и червеите, и личинките от родовите гробници

на прадедите ми;

 

и разтребиха ковчезите им,

и изчистиха от подозрение идеите им...

 

Може би по невнимание,

а може би,

за да помня, че отхожда всичко,

в гробищния камък са отворили пролука те – да зърна

угасналите в битките слънца…

 

Трябва да надникна там,

та някой ден

с поглед залинял да не объркам

синината на водите и на планините,

и в съдбовен миг

с предателски сълзи да не разкалям

въпиещия прах

на прадедите си!

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2021