* * *

Вървях по лунното поречие и стъпките ми сплитаха

в поредна плетка на изгнанията

изопнатата нишка на брега.

Край мен в трошлив мрак раснеха догадките

и чезнеха

в безкрай, където въздухът

роеше преселенията си в изнежения звън на ципокрилите;

и вряха ручейно хайверите,

а кроткият камъш

с нестихващите измерения на влажния си аромат

ме бе подминал вече

в бяг към окръгления котешки гръб на изопнатия,

пред скок към нови тайни, хоризонт...

И нямаше ни памет, ни поредна жалост лятото...

И плах бе, и обречен всеки миг

в самия край на август, в сънно доловимия

ситнеж на яребичните нозе...

Тогава, затаил душа, оставих аз

по тоя полюс от среднощното ми бодърстване

безгрижието ми през сенките и светлините да тече,

копнежът ми из възродените пространства да кръжи,

а съпричастието ми с въздишки да разнежва

ония древни хълмове,

в които,

където и да се прокъса корен,

бликва кръв...