С лице в мравуняка

Нощта раздуха рой звезди. Подпали се небесната коприна.

Петел пропя… И в храстите лисицата

загриза въздуха... От ярост славеят заби

пламтяща човчица в сърцето си – тъй скучна беше песента,

а с нея някога тешеше той

изпепеления от заревата хоризонт...

Заспал в дола, косачът вече нямаше ръце

да спре прииждащите сипеи и пясъци затрупаха очите му...

И сдипли руно сурата мъгла... И пощръкля

под шатрата на сънищата вятърът... Разбъркаха се часовете...

И в гъстото ухание на карамфилите

едно страдание заплака,

друго се стаи

и ми прошепна: „Търсим въпросителните на света.

Кортеж за младите девойки бяха те и бдяха над мечтите им...

Но охлювите олигавиха пътеките, та годиниците им

с войнишка кал и с кървав мед по устните си да останат

под чужди небеса... И вечно там

с лице в мравуняка на щипещите тайни да скърбят...”

Протегнах длан, затичах се, но лунната пътека ме изведе

към други хоризонт, където – клекнала – нощта

раздухваше поредната жарава от звезди;

и с тъмната тревога на безкрая,

далече – в детството ми чак! – се беше запиляло времето.