* * *

„Душата ми плаче за сняг...

За бяло, за чисто душата ми плаче...”

                                           Стефан Цанев

Не обичах снега,

не очаквах снега

и въздушните светли дантели –

ослепявах от тяхната бяла тъга,

от безкрайните пътища бели.

И душата ми плачеше

не за снега,

не за тихите, чисти пространства,

а за сини и жълти от зной небеса...

С упорито докрай постоянство

не обичах,

не  исках,

не чаках снега!

А пък той, безпощадният скитник,

е кръжал и гнездо си е вил

край брега – 

край пшеничния дом

на косите ми.

И макар че безснежно живях досега,

как се моля:

до утре да трупа!

Свойте преспи небесни

да вдигне Снега,

който днес

под краката ми

хрупа.